ДЕВЕТА ЗАПОВЕД

„Не лъжесвидетелствай”

Живял някога един пчелар. Казвал се Вълко. Треперел над кошерите си и макар че имал вече около петдесет, все му се виждали малко. А брат му Живко имал само три, но бил доволен. Не щеш ли, един ден рояк пчели долетели в малкия пчелин на Живко. Повъртял се той, почудил се, па бързо изнесъл един празен кошер. Прекадил го и пчелите се настанили в него. Разказал на брат си за доле­телия рояк.

- Сигурно е от моите кошери - казал Вълко.

- Може, откъде да знам... Долетяха, накацаха и сега са в моя кошер - чистосърдечно обяснил Живко.

Завидял му Вълко и намислил да му вземе пчелите. Решил да се оплаче на съдията, че брат му е откраднал рояка му. Повикал един свой приятел, предложил му паничка, пълна с мед, и го помолил да стане свидетел.

- Ще ти стана, защо да не ти стана. Само че аз от пчели нищо не разби­рам...

- Не ти и трябва. Той, съдията, няма да те пита много. Ще кажеш само, че брат ми е откраднал рояка от моите пчели. Ето, цяла купа мед ти давам.

Дошъл денят, в който се явили пред съда. Напразно Живко обяснявал, че роякът сам е дошъл в пчелина му. Вълко настоявал, че брат му е откраднал от него пчелите.

- Имаш ли свидетел? - запитал съдията.

- Довел съм го - казал спокойно Вълко.

Съдията наредил да извикат свидетеля.

- Закълни се, че ще говориш истината!

- Заклевам се.

- Видя ли, че Живко е примамил пчелите? - попитал съдията.

- Видях.

- Как го направи?

Замислил се свидетелят. Как ли наистина ги е примамил?

- Е, как го направи... Подсвирна им два-три пъти и те долетяха при него.

Хората в съда прихнали да се смеят. Съдията разбрал, че свидетелят лъже, но продължил спокойно.

- Ти беше ли там, когато пчелите влязоха в кошера?

И този път свидетелят се замислил. Какво да каже? Ако и този път се обърка?

- Не, точно тогава не бях там, но после видях стъпките им.

Сега вече и съдията се развеселил, но както се смеел, наредил да ударят три­десет тояги на лъжесвидетеля.

- Аха, разбрах, бабо! Добре, че нашата учителка не е съдия, иначе какво ли щеше да ме сполети?...

- Е, ти си се представила по-добре от онзи свидетел. Не си казала, че Ивайло е съборил саксията... Ако си поговорите утре с него, сигурна съм, че ще се сетите какво да направите.

- Аз знам още сега. Веднага ще се обадя на Иво.

- И запомни, че добрият, смелият човек никога не лъже.

- Бабо, подарявам ти тази химикалка.

- О, тази, която леля Ваня ти подари за рождения ден? Благодаря ти, но не мога да я взема.

- Защо? Нали аз ти я давам?

- Подарък не се преподарява, не е учтиво. Пък и аз пиша с обикновена хими­калка. Тази е толкова красива! Сигурно малко деца имат такава.

- Точно затова исках да ти я подаря. Знаеш ли, че днес за малко да ми я взе­мат? След голямото междучасие се убих да я търся, никъде я няма. Казах на учи­телката. Заедно претърсихме моята чанта с хилядите джобчета и ципчета. Няма я. Госпожа Стефанова попита дали някой е взел химикалката ми - никой не се обади. Услужиха ми съучениците, почнах да пиша и да плача. И изведнъж Жоро се захлупи на чина и заплака по-силно от мене. Сещаш се защо, нали? Той ми взел химикалката, защото много му харесвала. Представяш ли си, бабо? Тол­кова много му харесвала и толкова много искал да я има, че я взел, без да ме пита. Щял да ми я върне утре. Не го е срам!

- Може би настина е щял да ти я върне.

- Да, бе! Днес я взима, утре ще я връща! Ако беше така, защо не ми я поиска? Щях да му я дам. Не искам повече и „Здравей!" да му казвам.

- Не бъди толкова строга. Опитай се да го разбереш.

- Но, бабо, какво има за разбиране? Харесал я и пожелал да я има, пък макар и за малко.

- Поблазнил се е, не е устоял... Не е хубаво, но се случва. Затова е и Десетата Божия заповед: „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, (нито нивата му) нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, (нито никакъв негов добитък) - нищо, което е на ближния ти”.

<< предишна || следваща >>

Книгата „Искам да знам” се публикува в "Бъди верен" с любезното разрешение на издателство "Изкуства" и авторката Ангелина Жекова.