Пътувахме на стоп от Бургас за София, когато едно очукано рено спря и ни качи. В него седяха две момчета, които бяха горе-долу наша възраст. Пътуващите на стоп свещеници имат удоволствието да бъдат качвани от най-различни хора, някои от които, наред с оказаното гостоприемство считат, че са в правото си да изложат своята житейска философия, както и задължително да поучат на нея качилия се в колата им свещеник.

Мнозинството от нашите благодетели разбираха от религия, колкото ние - от колоидна химия, но това не им пречеше да се правят на дипломирани богослови, докато ние трудно бихме разсъждавали така смело за който и да е дял от химията. Впечатленията ми обаче са такива, че ако повечето българи разбираха от химия толкова, колкото от богословие и имаха на разположение лаборатория, нещата често щяха да завършват с взрив.

Докато се настанявахме в колата, нашите благодетели споделиха, че се занимават с търговия и дистрибуция на водорасли. И наистина, по седалките и върху кората на багажника се мъдреха някакви кутии, шишенца, найлонови пликове и проспекти.

Затова не беше случайно, че от момента, в който ни качиха до момента, в който ни свалиха, говориха единствено за водорасли. Първо надълго и нашироко обясниха какво представляват водораслите, в частност зелените водорасли. След като научихме всичко за тях, изтъкнаха ползата от консумацията на водорасли под всички възможни видове – на таблетки, прахчета, като козметика, хранителна добавка и чай. После започнаха да говорят за световното признание на водораслите и в какъв хит се били превърнали те на Запад и в Америка, а напоследък и в България. До някое време ние слушахме лекцията с променлив интерес, след Стара Загора почна да ни става скучно, а около Чирпан вече искахме да скочим от колата, само да се отървем от зелените водорасли и никога повече да не чуем за тях.

След като най-после спряха да говорят за водорасли, ние се опитахме да преминем на по-сериозни теми и да си поговорим за живота, вярата и смъртта. Думата „смърт” отново подсети момчетата за нещо и те ни съобщиха, че някакъв учен бил открил, че смъртта можела да бъде победена, ако се консумират... какво мислите? Водорасли! Само че това засега било тайна, защото вървяли изследвания. Ние още по-настойчиво се опитахме да отклоним разговора от водораслите и да го прехвърлим на по-сериозни теми като християнство, Христос и Възкресение. Те обаче казаха, че са чували за Христос и че нямат нищо против Него, но „къде е Христос, къде са водораслите”, както снизходително подхвърли едно от момчетата и настоя, че единствено вярата във водораслите е правилната вяра, защото е основана на твърди факти и че водораслите ще спасят света.

„Добре де, - усъмних се аз, - ще спасят света, ама нали по-напред ще има Страшен Съд, всички ще отговаряме за делата си на земята?! Не виждам как водораслите ще спасят света”. „Какъв ти съд?” - махна другото момче с ръка. - „Та ние няма да умираме! С водораслите ще живеем вечно. Пък и яденето на водорасли ни връща към природата и така ще заживеем природосъобразно”. Освен това казаха, че хората силно се заблуждават в това, кой е създал земята. „Е как кой? Разбира се, че Бог!”, отвърнах щастливо аз, зарадвана, че най-после ще сменим темата. Нищо подобно. Водораслите създали живота на земята и то преди милиарди години и добре, че били те! Иначе още сме щели да плуваме в световния океан като неосъществени амеби. Виж, отговор на въпроса, кой е създал водораслите нямаха, но не изглеждаше това да ги тревожи. Дори да им бяхме казали, че Бог е създал водораслите, нямаше да се впечатлят, защото те изобщо не можеха да Го видят. Закриваха Го водораслите.

На читателите този разговор може да звучи налудничаво и да не им се вярва, че може да бъде проведен, но е истина, както и това, че каквато и тема да захващахме накрая все стигахме до водораслите. Просто за нашите благодетели водораслите бяха всичко и всичко беше водорасли. Всеки път, когато отваряхме дума за каквото и да било момчетата го обръщаха на водорасли. Накрая се оказа, че просто няма смисъл да продължаваме. Вездесъщите водорасли доминираха над всичко. Те бяха алфата и омегата, началото и края. Всичко започваше и завършваше с водорасли. Добре, че скоро се наложи да слезем, защото нашите търговци трябваше да се отклонят в друга посока.

****

Минаха две години. Ние напълно забравихме за водораслите. Пък и в живота, както в личния, така и в обществения постоянно се случват най-различни неща, които изискват твоето внимание или те променят. Едни ти носят болка, други – радост, от някои помъдряваш, други те карат да се срамуваш. Тук правиш грешка, там пък я избягваш. Запознаваш се с някого, разделяш се с другиго. Научаваш нови неща, отказваш стари навици. Трупаш познание, трупаш тъга, (срв. Екл. 1:18). Изобщо животът в цялото му многообразие! Ние все така пътувахме напред-назад в колите на различни хора и все така изучавахме венеца на творението в неговата пъстрота. Все така си говорихме с нашите благодетели за нещата от живота, за политика, икономика, за вяра и безверие и почти никога за колоидна химия.

Един ден пътувахме от София за Бургас. Както си стояхме на банкета до нас наближи и спря една кола. Беше бяло очукано рено, в което пътуваха две момчета. Те предложиха да ни качат и понеже донякъде пътуваха в нашата посока, ние се съгласихме. Когато се настанихме в колата и огледахме своите домакини, се оказа, че физиономиите им са ни познати. В това време те лукаво се усмихваха и възрадвани попитаха: „Помните ли ни? Преди време пак ви качихме на стоп”. В този момент познахме в тях любителите на водорасли. Нямаше как да скочим в движение, затова се усмихнахме и на свой ред попитахме: „Как сте?” „А-а-а, много сме добре”, отговориха те и жизнерадостно продължиха: „Нали си спомняте, че се занимаваме с дистрибуция на водорасли?” „О, да, - въздъхнахме ние, - разбира се, че си спомняме”. „Е какво, водораслите ще спасят ли света?”, подхвърли шеговито отчето. „Разбира се, - каза най-сериозно едното от момчетата, - те са истинска панацея за днешния човек. Нямате представа колко хора изцелиха и на колко още помогнаха”, след което продължи в този дух, а аз разсеяно го слушах. После ме досмеша, защото си спомних ситуацията отпреди две години и я сравних с тази сега. Все едно, че тогава някой шегаджия беше натиснал „pause” в дистанционното на времето. И при днешната ни среща бе натиснал „play”.