Религията има много противници. Но тя има трима безсмъртни приятели, които никога нe ще й позволят да загине. Първият е човешкото величие (благородните пориви, Божествените стремления); вторият е човешката слабост; и накрая, третият, най-силният и безсмъртен съюзник - страданието.

Колкото по-дълго живеем, толкова по-ясно виждаме, че всяка душа страда и се убеждаваме, че страданието е за добро. Страданието спасява хората и не им позволява окончателно да ослепеят, окаменеят и охладнеят. То смекчава сърцето, отрезвява ума, укрепява волята към добро. Ето защо не е по силите ви да отвърнете погледа си от очите, в които искрят сълзи.

Би трябвало да се замислим по-дълбоко за смисъла на страданието. Откъде идва то? И за какво? Има ли извън религията лекарство против него? Какъв дял имат пастирските страдания?

Който не е страдал, той няма да разбере тези разсъждения; който не е страдал, нека не ни слуша. Безполезно е. Напразно е. За страдалите, страдащите и готовите за страдания е нашето слово.

Защо са страданията?

Защо да страдаме, ако живеем под властта на милосърдния Бог? Веднъж се обърнах с този въпрос към един духовен старец. И няма да забравя изумлението, с което изслушах отговора: “Именно затова и страдаме, приятелю мой, защото Господ е благ”. Тогава бях готов да се възмутя от този отговор. Но сега казвам: “Да. Това е така”. Чувам възраженията: за някои е необясним парадокс мисълта, че страданията и скърбите в този живот произхождат от Божественото милосърдие. Ще поясним с примери.

Дете играе на ръба на пропастта. Протяга се да откъсне цветенце, да хване пеперуда, навежда се над пропастта и … ей сега ще падне в нея. Изведнъж две силни ръце го подхващат – те са колкото бързи, толкова и нежни. Детето вика и се съпротивлява. Откъде му е дошло това страдание? Ясно, че е от любящото сърце на неговата майка.

Вижте друго дете. То играе с нож и след миг ще се нарани. Но ето че идва неговият баща и изтръгва от ръката му тази опасна играчка. Детето вика и  вътрешно обвинява баща си, но впоследствие му е благодарно.

А ето една майка, която взема болното си дете и го занася под ножа на хирурга. Детето крещи и отблъсква доктора. То иска да удари своята майка, но кой ще каже, че в тази минута майката е проявила жестокост към своето дете?

Приложим ли тези примери към милостивия Бог, Който ни спасява, ще стане ясно защо страдаме. Може би нямате вяра в Бога или тя е слаба? Тогава ви остава само мълчаливо или с ропот да страдате, без да безпокоите с викове нито хората, които няма да ви помогнат, нито Небето, което за вас е пусто. Да живееш без Бога значи да страдаш безутешно.

Всъщност смисълът на страданията е в това, че те са основа на Божественото лечение. И кръстът на пастирското служение има същото значение. Страданието очиства и просвещава душата. Страданието възнася сърцето нагоре. Страданието усилва любовта, прави я по-пламенна, свята и благодатна.

На нашата печална земя, освен опасността да се привържем единствено към временните и нищожни неща, съществува и друга опасност: да влезем в съприкосновение със злото и да погубим красотата на своята душа. Грехът винаги влече след себе си печални последствия. Днес вие сте извършили престъпление и давате повод законно да ви накажат. Какво ще стане, ако извършите сто или хиляда такива престъпления? Заплахата от Божия гняв е надвиснала над вас. Изтръгнете корена на греха в самото му начало. Неотстраненият на време теч заплашва кораба с бърза гибел и той не след дълго ще се окаже на дъното на морето.

Пастирската съвест се очиства и изправя чрез скърби. От всички наказания най-страшното е да си свободен от страдания. Ако пастирът лошо изпълнява своя дълг, лошо се моли, малко вярва, съмнява се или вярата в него съвсем е угаснала, знаете ли защо живее? Защо досега не е поразен? Защото хората около него се молят, жената плаче, близките му страдат душевно и като поставят своите страдания на везните, така уравновесяват всичките му беззакония.

Християнските страдания са радостотворни, очистителни, лъчезарни. Златото се очиства в огън, а душата – в страданията. Страда ли християнинът от порока на алкохолизма – скръб или болест го отрезвяват; равнодушен ли е той към своите християнски задължения – семейна скръб или служебни неприятности го заставят сериозно да се замисли и да промени отношението си към тях. Кръстните страдания, очиствайки и просвещавайки душата на човека, го въздигат и възнасят към Бога.

Земята е тясна, твърде тясна за безсмъртното съществуване. Всеки ден моите стъпки стават все по-тежки. Приятелите те предават, верните ги грабва смъртта, славата и знанията помръкват, здравето увяхва като изсъхнала трева… Къде е надеждната утеха и постоянство? Къде е неувяхващата красота и незагасваща светлина на живота и щастието?...

Християнинът повече от когото и да било чувства непостоянството и нищожността на временното и тленното. Неговата душа се стреми неволно на там, където живее вечната Правда. Носейки своя кръст, той знае, че не напразно търпи несгодите и гоненията, скърбите и лишенията… Ако ударите зачестяват и падат като непресекващ гръм, той знае, че именно тогава се разкрива цялата нежност на Божествената любов.

***

... Един високообразован и почтен човек имал две дъщери - красавици на шестнадесет и деветнадесет години. Той изпитвал бащинска гордост, чувствайки как сякаш се възражда в децата си. Но неочаквано по-малката била покосена от тиф, а по-голямата се заразила от нея и я последвала… Цяла седмица бащата не напуснал своето уединение, от което излязъл вече друг човек. За свое щастие, той бил убеден християнин. Разбрал, че тези удари са ласка на Божествената любов. Неговият възглед за земния живот се променил. Когато умрял и се преселил от този живот, двете му красиви дъщери го посрещнали, преобразени от сиянието на небесната слава. Бог ги разделил само за миг, за да ги съедини в блаженството на вечната светлина.

Така християнският кръст засиява все по-ярко и по-ярко всред изпитанията на живота. Скъпоценни камъни, изумруди, все повече украсяват венеца на главата на този, който смирено носи своите страдания. От тези страдания се изливат светлина и красота, чистота и ефирност, които издигат душата към Бога.

Очиствайки се и извисявайки се чрез страданията, душата възраства в любовта. Страданието оживотворява и увеличава пламъка на духовната крепост. „Сърцето ни е разширено” (2 Кор. 6:11), — говори свети апостол Павел в посланието си до коринтските християни. “Ти, страдание, раждаш истинските хора”, - възкликва поетът. Ние виждаме най-великата и съществена причина за страданието: то разтваря душата и усилва любовта. Дори бих казал, че страданието наново съзижда душата, влагайки в нея красотата на дълбоки чувства, трогателност и величие. Нито геният, нито славата, нито добродетелта без страдания не могат да придадат на човека истинско величие. Ето защо всички свети герои, гении, всички велики души, са били възпитаници на страданията. Лавровият венец винаги е почивал само на измъчени чела. Никога душата не разкрива своите сили в по-трогателна и истинска красота, както пред лицето на страданията, когато тя забравя себе си заради ближния. Това е най-висшата красота и величие. Един мъдрец е казал: “Знаете ли, за какво ни завиждат ангелите? Не за друго, а за това, че ние, хората, можем да страдаме заради Бога, а те никога не са страдали заради Него”.

Величието и красотата на душата са разположени по степени, според силата на страданията. На върха са тези, на чието чело гори пламъка на добродетелите и страданията, по-надолу са по-малко страдащите и по-лекомислените, още по-надолу вече срещаш смеещите се. Висотата на страданията полага върху душата красотата на сериозността като спътница на великите люде. Лицето, както и сърцето, става по-прекрасно и по-одухотворено.

Страданието прави чудеса. То е почти като тайнство със своята неизразима  вътрешна сила. ... Младият човек, който се докосва без страх и благоговение до светините, нечувствителен за духовно просветление и потънал разсеяно в своите страсти, става сериозен, тих и молитвен, когато го докосне страданието. Животът е огромна ковачница, в която душата се калява в горнилото на страданията и се подготвя за Небето.

И така, смисълът на християнските страдания се заключава в обновлението на човека и любовта на Небесния Отец. Човек страдащ, болен, лишаван, гонен, възхожда по стъпалата на търпението все по-високо и по-високо; той води след себе си и други към върховете на небесните селения и вечното спасение.

Архимандрит Тихон (Агриков), У Троицы окрыленные.

Превод: Светла Георгиева