Относно трансплантацията на човешки органи

Утилизацията* не е жертва. Става дума за трансплантацията на органи.

Ако органите се вземат преди да е спряло сърцето, това е убийство, според изповеданието на Църквата, че смъртта е разлъка на душата от тялото. И докато бие сърцето, душата е в тялото, въпреки отсъствието на мозъчна дейност. Виж Молебния канон при разлъка на душа от тяло, там черно на бяло е написано: „Устата ми мълчат, и езикът не говори, но сърцето вика…”**

А тъй като на трансплантолога е нужен възможно най-пресен орган, без признаци на некроза на тъканите, то вероятността да се извади той от още жив, но безперспективен за реанимация донор, е огромна.

В този случай не само трансплантологът, но и реципиентът се явява съучастник в престъплението. Той е поръчал да се прекъсне чуждия живот – дори и животът неизбежно да завърши по естествен път секунда по-късно. Това също е убийство.

Да се оправдае за съучастие в убийство за реципиента ще бъде трудно. Съвестта няма да го позволи, ако е още жива в него.

Универсално средство за проверка на казаното е да приложи човек заповедта на Спасителя към себе си: Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях (Лука 6:31). Това, което не искаш да ти сторят, не прави сам на своя ближен. Ще можеш ли да погледнеш в очите майката на загиналия в катастрофа юноша и да й кажеш: „Съчувствам на Вашата скръб. Сърцето на Вашия син бие сега в мене. Винаги с благодарност ще се моля за неговата душа”.

Майката на загиналия в ужас ще се дръпне от теб. И ти знаеш това. Представи си своя син на мястото на неизвестния донор. Би ли желал да получиш в моргата обезобразения от скалпела негов труп, от когото са извадили всичко „по-добро”?

Ако пък вземането на органите е след смъртта, тогава това е поругаване на тялото.

Работата е там, че напуснатото от душата тяло подлежи на погребение с почести, подобаващи на освещавания от тайнствата храм Божий (срв. „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?” (1 Кор. 6:19).

Отстъплението от това правило е познато на Църквата: в този същия Канон при разлъка на душа от тяло се привежда молитвената просба на умиращия да не бъде опяван и погребан, а хвърлен за изяждане на псетата. Мотивът: нека за моята окаяна душа се помолят минаващите покрай костите, разнасяни от псетата.

Ако мотивът за донорство е именно такъв: за да се помолят за моята окаяна душа, защото поради поругаването на тялото храня надежда над мен да се излее неизречената Божия милост, то с това можем да се съгласим. Тоест, ако тези донори са стигнали до мярата на преподобните Нил Сорски и Филотей Атонски, завещали на учениците си да не погребват телата им, но с безчестие да ги хвърлят за да бъдат изядени от зверовете и птиците – нека дерзаят.

Но е некоректно това поругаване да се нарича дело на милосърдие.

Дело на милосърдието е налице, когато съзнателно се дарява от жив на жив нещо, което е позволено да се дарява. Както брат дарява на брат своя костен мозък, както християните жертват своята кръв за конкретен страдалец.

Да отдадеш живота си за своите приятели (срв. Иоан 15:13), да умреш заради другите, да закриеш с тялото си амбразурата, за да предпазиш мнозина от гибел – ето това е угодно Богу.

А да извършиш самоубийство заради ближния – това не е угодно Богу.

Не всички средства за продължаване на земния живот са добри. Не са добри именно онези средства, които лишават хората от вечния живот, тъй като престъпват Божията заповед - предмет на нашата Вяра.

Антимодернизм.ру

Превод: Десислава Главева

* утилизация – оползотворяване, повторно използване, рециклиране – бел. прев.

** Устне мои молчат, и язык не глаголет, но сердце вещает: огнь бо сокрушения сие снедая внутрь возгарается, и гласы неизглаголанными Тебе, Дево, призывает – Устата ми мълчат, и езикът не говори, но сърцето вика, измъчвано от огъня на съкрушението, който в него се разгаря, и с неизказан глас Тебе, Дево, призовава. (Песен 6) – бел. прев.