Често ни се случва да чуем думите: „Църквата е длъжна...” или пък в повечето случаи трябва да прави най-различни взаимноизключващи се неща.

Трябва да има активна политическа, обществена и социална позиция. Длъжна е при това да има тихо и незабележимо поведение и в нищо да не се меси. Длъжна е да бъде съвременна и да изкоренява от средата си всякакво средновековно мракобесие.

Длъжна е да се откаже от съществуващите средства за комуникация, транспорт и пр., защото ползването на тези средства показва нескромност. Трябва да се занимава с благотворителност, да снабдява бездомните с домове, да храни и облича бедните.

Трябва да се откаже от заплащане на свещите, от кутиите за дарения и от всякакъв вид материална помощ от страна на енориашите. И още много много неща е длъжна.

А у мен често възниква съответният въпрос: Кога и как е задлъжняла Църквата към онези, които говорят за „дълговете” й с такъв плам и убеденост? Кои са тези хора, присвоили си това спорно право? Може би това са църковни благотворители, построили на свои разноски не една и две църкви, помогнали да се купят жилища за бездомните, да се нахранят умиращите от глад, да се организира лечение за тежко болните?

Може би това са иерарси или свещеници, отдали много години в служение на Църквата, принесли Богу и на хората своите сили, здраве и самия си живот? И най-после, може би това са постоянни енориаши на православни храмове, които ги изпълват, поддържат се един друг с молитва, любов и братска грижа? Но не. За „дълга на Църквата” по правило говорят хора, които нямат никакво отношение към нея и които обикновено дори не са кръстени. Понякога даже принадлежащи към други религиозни изповедания, а най-често атеисти.

И ми се иска да попитам, нима тези хора нямат нито съвест, нито здрав разум? Защото ако имаха поне едното, би било невъзможно да не разбират нелепостта на всички тези претенции към „организация”, на която те никога нищо не са дали, за която никога нищо не са направили, но към която въпреки това те не се притесняват да имат сериозни изисквания.

Разбирам, живеем в държава, където има система за събиране на данъци и по тази причина гражданите имат право да изискват от властите да изпълняват своите задължения по отношение на тях. Но откъде са тези претенции към Църквата? Та нали тя не се меси в личния живот на тези свои изобличители, не изкарва този живот на показ, не говори на всеки от тях: „Ти си длъжен...” За дълга на човека говори Евангелието; може да говори, ако вече не е съвсем замлъкнала неговата съвест. Или тази „война” против Църквата е точно бунт против Евангелието и против собствената съвест? Очевидно е така.

Църквата и сама знае и помни своите задължения. Да знаят и да помнят тези задължения са длъжни и онези, от които тя по видимия си образ се състои – всички ние. Този дълг означава съответствие на идеала, очертан на страниците на Новия Завет, дългът на християнското смирение и любов, дългът на жертвеното служение по спасението на хората и още много други подобни задължения. И от тях няма как да се отклоним.

Ако не сме такива, каквито следва да бъдем, ако е трудно да разпознаят в нас Христови ученици, то нашето дело не е добро. Но историята и практическият опит свидетелстват, че всъщност Църквата винаги я съдят. И за лошото, което понякога намират в нейните членове, и за най-доброто. Но ако за лошото ругаят, за доброто гонят и дори убиват. Тогава значи догадката ми е вярна: главните претенции на съдиите не са към нас, а към Църквата, към Евангелието и към собствената съвест.

Православие.ру

Превод: свещ. Божидар Главев