Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Изопачаване на Православната истина в руската богословска мисъл

 

Нравственият монизъм – минало и настояще

Свещ. Божидар Главев

В края на ХІХ и началото на ХХ век в руското богословие се заражда мощно идейно течение, поставящо си за цел да „преосмисли” християнството в духа на хуманистичното свободомислие и антихристиянската морална разкрепостеност, като по този начин го „освободи” от „сковаващия” плен на здравословния страх Божий. За тази цел огънят на критиците на Православието и църковността се стоварва върху основния догмат на Православието – догмата за Изкуплението.

Всеки човек, който има известна представа от Православно богословие, знае, че при изложението на този догмат в Свещеното Писание и в творенията на светите отци се използват думи и словосъчетания, които имат подчертано юридически смисъл и звучене: съд, закон, завет, откуп, изкупление, платка, умилостивление, законна клетва, плащане на дълга, унищожаване на беззаконието, възстановяване на правдата и др. Тази понятийна база се явява основното препятствие пред новите богослови и затова те хвърлят всички сили, за да подменят смисъла на тези понятия и да докажат, че в Свещеното Писание и у светите отци, смисълът бил съвсем различен и лишен от всякакъв юридизъм.

Вярно е, че Божествената правда не е същото каквото човешката правда. Но въпреки това Божествената правда съвсем не е неправда, а е свръхправда. Антиюридистите обаче стигат до абсурда, че именно липсата на правда и съд и тяхната практическа отмяна от някаква непозната досега за Православното богословие всепозволяваща и всесъстрадаваща любов, е изключително, есенциално и отличително Божествено качество. Бог, според тази нова богословска концепция, действа единствено движен от любов, но същевременно тази „любов” не Му „позволява” да предприема конкретни действия по отношение на Своето творение: самозабравилият се човек е „осакатил” Бога, като Му е отнел правото да съди; Бог е „лишен” от възможността да се разпорежда с човешката участ, да награждава и наказва, тъй като според това Негово горделиво творение подобни действия са проява на юридизъм.

За утвърждаването на тази извратена представа за Бога и за унищожаване на православния догмат за Изкуплението са се трудили много богослови от руските духовни академии. По-известните от тях са: митр. Антоний Храповицки, митр. Сергий Страгородски, свщмчк. Иларион Троицки, о. П. Я. Светлов, иером. Тарасий Кургански, професорите В. И. Несмелов, М. М. Тареев и др. От богословите от по-ново време под силното влияние на това идейно течение и споделящи много от неговите положения се явяват: преп. Иустин Попович (горещ почитател на Достоевски и митр. Антоний Храповицки), Александър Каломирос, (ненавиждащ понятието „съд Божий”), отричащите вечните мъки митр. Калистос Уеър, митр. Иларион Алфеев и проф. А. И. Осипов; о. Иоан Майендорф, дякон А. Кураев и много други. На практика всички модернисти без изключение приемат идеята, че Бог е само любов, при това любов, която е длъжна да снабдява човека единствено с радости и наслади, и любов, «лишаваща» Бога от Неговата правда, свобода, справедливост, всемогъщество и право на мздовъздаяние спрямо грешниците.

Интересно е, че в потока на това идейно течение биват увлечени богослови и духовници, които за голяма част от вярващите минават за хора с консервативни възгледи или мислители, и които, според някои, трудно могат да се квалифицират като модернисти. Сред тях задължително трябва да се посочи архим. Софроний Сахаров, който чрез книгите си и особено чрез литературния си герой Силуан Атонски, проповядва идеите на антиюридизма и адогматизма не само от теоретични позиции, но и от позицията на практикуващ подвижник и съзерцател. Критик на православния възглед за първородния грях и неговите последици се явява и о. Иоан Романидис. От неговите идеи се увличат някои атонски монаси, както и хора, изявяващи се, пак според общоприетото мнение, като привърженици на традиционното богословие: митр. Иеротей Влахос, прот. Георги Металинос. Включвайки в това число богослови като митр. Иоан Зизюлас и Христос Янарас - сами развратители на православното съзнание, едва ли ще изненадаме някого, но тук ги добавяме, за да стане ясно, че гръцкият принос в разпространяването идеите на антиюридизма съвсем не е за подценяване.

Не по-малко интересно е положението при разколническите старостилни и антиикуменически групировки. За всички тях това ново идейно течение, получило названието нравствен монизъм от самия си изразител и разпространител - митр. Антоний Храповицки,се явява неустоимо изкушение. Повечето такива групировки са под огромното обаяние на мастития митрополит, когото считат за светец, а останалите пък горещо прегръщат споделяната от него и от последователите му идея за "борба със схоластиката", виждайки в примитивния й антизападнически патос възможност за демонстрация на твърдост и безкомпромисност в изповеданието на вярата. Колкото по-антикатолическо, мислят те, толкова по-православно! Само че това, което пропускат да забележат, е, че "борбата със схоластиката" всъщност е с оригинален протестантски патент. Просто върху нравствения монизъм стои етикетът-уловка: „завръщане към светите отци”.Това обаче не е никакво връщане към светите отци, а нов, грубо тенденциозен прочит на светоотеческото наследство.

Ала абсурдът при разколниците-антиикуменисти идва най-вече оттам, че, обвинявайки т. нар. от тях „официални църкви” в сергианство, точно те самите се оказват истински сергиани, защото изповядват ереста, която е изповядвал и самият митр. Сергий Страгородски – нравствения монизъм. И така "великите борци за чистотата на вярата" се оказват на практика отстъпленци и предатели, без сами да си дават сметка за това. Разбира се, те са такива, дори само защото са разкъсали Тялото Христово, но се вижда как разколът води не просто до догматически отклонения и нововъведения, а до пълна дезориентация и липса на каквато и да била представа за това що е Православие. До което впрочем води и модернизмът своите адепти.

Към това нерадостно описание на съвременното положение, като че ли няма какво повече да се добави. Уви, съвсем не е така. Заразени от новото идейно течение се оказват нашумели напоследък модни гръцки проповедници и дори монаси-светогорци, които сред голяма част от вярващите са с авторитет на „духоносни и благодатни старци”, и които чрез подкупващо сладкодумие и простодушие изграждат у християните една принизена и профанизирана представа за Бога и духовния свят. Писанията на тези проповедници поради своята достъпност и лесносмилаемост са предпочитано занимателно четиво за плашещите се от духовно-интелектуален труд съвременни християни.

Обединяващ фактор в цялото това пъстро и нееднородно общество се явява вездесъщият антиюридизъм, владеещ умовете и сърцата на едно огромно мнозинство мислители от църковните среди. Този обзор показва, че за православното съзнание ереста на нравствения монизъм чрез своите проявления антиюридизъм, аморализъм и адогматизъм, се оказва далеч по-страшна и с по-голям поразяващ ефект от ереста на икуменизма. Не че икуменизмът е нещо по-добро - в никакъв случай!, но той вече е разпознаваем и като доктрина, и като проявление, достатъчно добре е изследван и анализиран, лесно откриваем е, познати са неговите представители, организациите, които го развъждат, форумите, на които се пропагандира, и всичко това допринася за бързото му идентифициране.

Не така стоят нещата обаче с нравствения монизъм, който е по-фин, поразява в дълбочина, не е институционализиран и по тази причина е по-трудно откриваем. Затова и пораженията от него са така тежки, с широк обсег на действие. Много от неговите изразители са изявени антиикуменисти: митр. Антоний Хриповицки, свщмчк. Иларион Троицки, преп. Иустин Попович, прот. Георги Металинос, Лимасолски митрополит Атанасий и др., което поставя допълнителни затруднения в изобличаването му, тъй като за много хора тези личности са борци за чистотата на вярата. Но от историята на Църквата знаем, че отхвърлянето на една ерес и борбата с нея не имунизира поборниците срещу нея против изпадане в друга ерес.

И така, като че ли в колекцията от ловни трофеи на нравствения монизъм не липсва почти нищо. И мастити архиереи, и академични богослови, и новоканонизирани светии, и зилоти антиикуменисти, и старци, нарочени за благодатни и духоносни, и витийстващи иереи, и подвижници-светогорци. При това положение самопонятно е, че трудовете, в които тази ерес се подлага на анализ и изобличение, са изключително ценни и от огромна важност за Православното богословие. За съжаление обаче те съвсем не са многобройни, а са и непознати на българския читател. Тук ще посочим творенията в тази посока на двама прекрасни и наистина духоносни руски архиереи – архиепископите Теофан Полтавски и Серафим Соболев. Те подлагат основополагащия за нравствения монизъм труд „Догматът за Изкуплението” на митр. Антоний Храповицки на щателен анализ и критика от гледна точка на православното светоотеческо богословие. Но на светоотеческото богословие, което стои в традицията на отците, а не организира лутеро-калвинистки походи за връщане към нея, прегазвайки и потъпквайки при тези походи именно цялата светоотеческа традиция, отляна в трудовете на близки до нашето време свети отци.

В своята книга „Изопачаване на Православната истина в руската богословска мисъл” архиеп. Серафим Соболев подлага на критика възгледите и на други нравствени монисти като митр. Сергий Страгородски, свщмчк. Иларион Троицки, о. П. Я. Светлов и иером. Тарасий Кургански. Ето защо с Божия помощ начеваме публикацията на тази книга, тъй като в изобличаването на ереста на нравствения монизъм тя, заедно с „Доклад за учението на митр. Антоний Храповицки относно догмата за Изкуплението” на архиеп. Теофан Полтавски, се явява също такъв основополагащ труд, какъвто е „Догматът за Изкуплението” на митр. Антоний за създаването на това лъжеучение.

По повод статията на митр. Антоний Храповицки „Догматът за Изкуплението”

Архиеп. Серафим Соболев

В своята статия „Догматът за Изкуплението” митр. Антоний унищожава основния догмат на Православната вяра, догмата за Изкуплението. Светата Църква на основание на Божественото Откровение и светоотеческите творения, учи, че Господ е извършил нашето изкупление чрез Своята кръстна смърт или чрез Честната Си Кръв, пролята от Него на Кръста. Митрополит Антоний твърди, че нашето изкупление било извършено не на Кръста, а в Гетсимания, не чрез кръстните страдания и Кръвта на Христа, а посредством Неговите душевни мъки в Гетсиманската градина. Дори само това разминаване показва каква велика заблуда се явява учението на митр. Антоний за Изкуплението.

Наистина владиката заявява, че той не отрича значението на кръстните страдания на Господа. Но цялото тяхно значение той свежда до това, че Голготските мъки на Спасителя само помагат, както той казва, да се разбере силата на Неговите душевни страдания в Гетсиманската градина. Така според учението на митр. Антоний кръстните страдания на Христа вече имат чисто външно значение. Те не влизат в самото същество, вътре в делото на нашето изкупление. От гледна точка на същността на изкупителното дело, те нямат никакво значение, защото нашето изкупление било извършено не на Голгота, а в Гетсимания. По тази причина разминаването на митр. Антоний с учението на Православната Църква, а заедно с това и цялата тежест на неговото заблуждение относно учението за Изкуплението, си остава в пълна сила, независимо от горепосоченото негово заявление.

Тази тежест още повече се увеличава и усложнява от несъобразните изводи, които произтичат от учението на митр. Антоний, и за които ние говорим в разбора на неговата статия. За да имаме някаква представа, достатъчно е да споменем някои от тях.

Ако нашето изкупление е извършено посредством Гетсиманските душевни страдания на Христа, от това следва, че Неговата кръстна смърт не е нужна. Тогава тя се оказва за нас излишна и неспасителна. В такъв случай ние и досега не сме избавени от първородния грях, проклятието и смъртта, защото това избавление, както учи нашата Православна Църква, ни е дарувано само и именно чрез кръстните страдание и смърт на Иисус Христос.

Затова Господ е казал: „Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден... Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (Иоан 6:53-54, 56). От тези Божествени слова се вижда, че без Светото Причастие ние не можем да пребъдваме в единство с Христос и да наследим вечното спасение, вечния блажен живот. Толкова голямо е за нас значението на тайнството на Божествената Света Евхаристия. Но от учението на митр. Антоний следва, че за нас Кръвта на Христа няма такова спасително значение. Тя се оказва само външно спомагателно средство за разбиране на душевните Гетсимански страдания на Спасителя.

Такива са заблудите, които произтичат от учението на митр. Антоний за състрадателната любов.

Оттук става ясно, защо при появата зад граница на статията на митр. Антоний за Изкуплението и неговия катехизис[1], от някои ревнители на Православната вяра бе изразен протест против това учение. Имам предвид атонската брошура издадена от светогорци през 1931 г. под заглавие: „Православието и нововъведенията” и „По повод брошурата на митр. Антоний „Догматът за Изкуплението”, а също и писмата написани от митр. Елевтерий до митр. Антоний в периода 1925-1935 гг., издадени през 1937 г. в отделна книга под заглавие „За Изкуплението”. Известно е, че е имало и други макар и не стигнали до печат писмени обръщения до митр. Антоний с изобличение на неговото лъжливо догматическо учение.

И за мен бе трудно да остана равнодушен към това учение. През 1927 г. на неофициално заседание на Руския Архиерейски Синод в Сремски Карловци под председателството на самия митр. Антоний бяха изслушани: Доклад на вече покойния архиеп. Теофан Полтавски относно учението на митр. Антоний за Изкуплението и моят доклад по повод катехизиса на митр. Антоний[2]. Скоро след това на официално заседание на Руския Архиерейски Синод архиеп. Теофан от свое и мое име се обърнал към митр. Антоний с молба да не разпространява своето догматическо учение, за да не се повдига този болезнен въпрос на предстоящия събор на архиереите на Руската Задгранична Църква. Митр. Антоний се съгласил да изпълни нашата молба. Тогава в синодалната канцелария беше предаден моят доклад по повод статията на митр. Антоний за Изкуплението, след като някои от членовете на нашия Синод се бяха запознали с нея[3].

Самият митр. Антоний беше чужд на стремежа, свойствен за еретиците, да разпространява своето учение на всяка цена. Той изпълни нашата молба да не печата повече нищо в защита на своя възглед за Изкуплението. Но за съжаление в душата си не се отказа от него. През 1933 г. аз беседвах с него насаме относно неговото догматическо учение и отново му заявих, че то не е съгласно с учението на Свещеното Писание и светите отци. Но той ми отговори, че неговото учение е съгласно и с Божественото Откровение, и с учението на светите отци на Църквата. След това вече не ми се е случвало да беседвам с митр. Антоний.

Но макар самият митрополит да не е настоявал за разпространението на своето учение за състрадателната любов като средство за нашето изкупление, за такова разпространение се погрижиха негови последователи.

По причина на това, че заблуждението на митр. Антоний, при това по толкова важен догматически въпрос, се явява опасно за Православната вяра и вече е намерило последователи, ние сметнахме за свой свещен дълг да напечатаме нашето критично изследване на догматическото учение на митр. Антоний.

Цялото съдържание на това изследване сме разделили на три части. В първата говорим за отрицанието от страна на митр. Антоний на юридическия възглед за Изкуплението и привеждаме Богооткровени и светоотечески свидетелства за опровергаване на това отрицание. Предмет на втората част се явява изложението на самото учение на митр. Антоний за нашето изкупление посредством състрадателната любов на Христа и неговите Гетсимански мъки. Това учение също бива опровергано с данни от Свещеното Писание и светите отци на Църквата. И накрая с цел по-здраво да се запечата в сърцата на читателите на нашата книга Православното учение за Изкуплението, ние даваме кратко негово изложение въз основа на Божественото Откровение, светоотеческото учение и богослужебните книги, което съставлява третата част на настоящото изследване.

Преди да преминем към разбора на учението на митр. Антоний бих искал да отбележа, защо в първата част говоря за отрицанието от страна на митр. Антоний на юридическия възглед на Изкуплението, а не за самото негово учение за състрадателната любов. Митр. Антоний, макар да заявява, че „делото на Изкуплението като подвиг на състрадателната любов... не бива да нарушава другите закони на живота, тоест справедливостта”[4], все пак веднага назовава юридическата гледна точка относно Изкуплението второстепенна[5]. И не се ограничава с това. В своето умаляване значението на Божественото правосъдие в делото на изкуплението митр. Антоний отива още по-далеч. Посочената от него второстепенна гледна точка напълно бива унищожена от неговия възглед за състрадателната любов не само като главна, но и като единствена причина за Изкуплението, тъй като той не допуска никакво съществено участие в това дело на действието на Божественото правосъдие, с произтичащото от него изискване за кръстната смърт на Христа, като жертва за удовлетворяване на Божествената правда.

По този начин митр. Антоний напълно отрича юридическия възглед относно делото на нашето изкупление и учи, че тук действала едната само състрадателна любов. Интересно е да се изясни откъде се взема основата за такова учение за състрадателната любов. В своето изследване ние изясняваме, че за такова учение няма основание нито в Свещеното Писание, нито в творенията на светите отци на Църквата. Но откъде е тази основа?

В споменатата по-горе брошура на атонците като причина на учението на митр. Антоний за състрадателната любов се посочва крайното негово увлечение по Ф. М. Достоевски. Последният преживял ужасни душевни страдания на ешафода на 21 декември 1849 г. Този нравствен потрес му дал повод в книгата „Идиот” чрез думите на княз Мишкин да каже, че душевните страдания са по-силни от телесните и са по-страшни от всичко. Ето откъде според убеждението на автора на атонската брошура се родила у митр. Антоний мисълта, че душевните страдания на Христа в Гетсиманската градина били по-силни от Голготските и затова чрез тях, а не чрез кръстните страдания и смърт на Господа ни е дарувано Изкуплението[6].

Ние знаем колко силно е бил увлечен митр. Антоний по съчиненията и личността на Достоевски. Само че не в това увлечение ние виждаме причината за появата на неговото учение за състрадателната любов. Тази причина трябва да се търси в онзи дух на отрицанието на законността на властта и наказанието за престъпленията, в който растяла и била възпитавана нашата руска интелигенция. Съвсем малък брой от нашите съвременници намерили в себе си достатъчно духовни сили, за да противостоят на този разрушителен дух. Гибелният дух на отрицанието в своето крайно проявление довел руските хора до революцията и гибелта на родината. Но той не се проявявал еднакво у всички. Несъмнено този дух на отрицанието действал и в живота на тези руски люде, които с увлечение проповядвали за Божествената любов като единствено начало в нашия нравствен живот и дейност, явно или скрито отричайки чрез тази проповед другото необходимо начало в живота – Божественото правосъдие и изискваното от него наказание за нечестивите. Несъмнено влиянието на този дух било толкова силно, че от него не могъл да се освободи и митр. Антоний, който бил син на своята епоха на отрицанието.

Оттук става ясно, защо когато бил още тринадесет годишно момче, както сам разказвал, бил овладян от мисълта за състрадателната любов. Тази мисъл внушена му от духа на времето, с пълна сила се проявила в неговото учение за Изкуплението. От този дух на отрицанието като от своя първична основа произлязло то. Ако митр. Антоний бе свободен от такова влияние, не би имало у него отрицание на изкупителното значение на Голготската жертва, като жертва принесена от Христа за удовлетворяване на Божественото правосъдие. Тогава у него не би имало и учение за състрадателната любов.

Ето защо ние започваме настоящия труд с изследване на отрицанието от митр. Антоний на юридическия възглед относно Изкуплението. Това отрицание е и основа на неговото учение за състрадателната любов.

Показателно е, че в своето отрицание на юридическия възглед за изкуплението, митр. Антоний се позовава на архим. Сергий (Страгородски), днес митр. Московски, на професора от Киевския университет прот. Светлов, на професора от Московската Духовна Академия архим. Иларион Троицки и на иером. Тарасий. Тези позовавания ни накараха да разгледаме на страниците на тази книга съчиненията на указаните от митр. Антоний автори. От нашия разбор на техните съчинения се вижда, че нито един от тях не може да бъде богословски авторитет изобщо, а в частност относно учението за Изкуплението, те подобно на митр. Антоний се оказват жертви на същия гибелен дух на нашето време.

Част Първа

Отрицание от страна на митр. Антоний на юридическия възглед относно Изкуплението

Глава Първа

Несъстоятелност на ученето на митр. Антоний за Изкуплението вследствие на това, че то не е основано на Свещеното Писание и светоотеческите творения. Позовавания от страна на митр. Антоний на трудове на лица, нямащи богословски авторитет. Неправилност на мнението по отношение на еп. Теофан Затворник, че е схоластически тълкувател в учението за първородния грях. Отрицателното отношение на митр. Антоний към понятията „удовлетворение” и „изкупителни заслуги на Христа”


Същността на учението на митр. Антоний относно догмата за Изкуплението се заключава в това, че нашето изкупление било извършено не на кръста чрез Голготската жертва, а чрез душевните страдания на Христос в Гетсиманската градина[7]. Такъв възглед не може да бъде наречен по друг начин освен нововъведение, тъй като той няма основание нито в Свещеното Писание, нито в светоотеческите творения. Само това обстоятелство е достатъчно да покаже несъстоятелността на този догматически възглед, защото Православното учение винаги в своята основа има Божественото Откровение и светоотеческото учение.

За такава несъстоятелност свидетелстват и позоваванията на митр. Антоний за потвърждаване на своето учение на архим. Сергий, сега митр. Московски, на проф Светлов, на иером. Тарасий и архим. Иларион, професор от Московската Духовна Академия[8]. Всички тези лица, както вече бе казано, не могат да бъдат приети за богословски авторитети по силата на техните отстъпления от Богооткровеното и светоотеческото учение и произтичащите от това заблуждения, които се съдържат в разгледаните от нас по-нататък техни съчинения.

Не говори в полза на новата теория на митр. Антоний и неподобаващото негово отношение към епископ Теофан Затворник като към богослов, който бил допускал схоластическо тълкуване на апостолското учение за първородния грях[9].

Тук, както и в тълкуванията на други места от Свещеното Писание, епископ Теофан Затворник строго се придържа към светоотеческото учение. За нас еп. Теофан е благодатен тълкувател благодарение на своя свят живот и по силата на това, че той цял е бил проникнат от учението и духа на светите отци и в своето тълкувание на Божественото Писание не е говорил нищо от своя собствен ум, а е говорил чрез словата на светоотеческото учение. Да се твърди, че еп. Теофан се придържа към схоластическото тълкувание в указания текст от Свещеното Писание, означава да се даде повод да се мисли, че и светите отци, чиито тълкувания привежда еп. Теофан са били схоластически тълкуватели, и по такъв начин да се низвергне светоотеческият авторитет. Никога не можем да се съгласим с подобно нещо. Според нашето дълбоко убеждение, ние ще разбираме правилно Свещеното Писание и няма да съгрешаваме против истината, само когато се придържаме към светите отци на Църквата.

В това и се заключава огромното значение на еп. Теофан Затворник за нас. Със своите творения, които са удивителни по своето общоразбираемо, евангелско изложение, той неотразимо ни привлича към светите отци, внедрявайки в нашия ум благодатно светоотеческо разбиране за истините на Божественото Откровение.

Затова митр. Антоний в еднаква степен свидетелства за несъстоятелността на своята богословска теория, когато признава за авторитети в областта на богословието онези, които се разминават със светоотеческото учение, и когато не признава за авторитети тези, които се явяват велики богослови на Руската Православна Църква, нейна слава и украшение, именно защото със своя ум и сърце, и с целия си живот са се слели със светите отци.

Разбира се, несъстоятелността на учението на митр. Антоний за Изкуплението се вижда не само от това, че той в своето учение се опира на съчиненията на хора нямащи богословски авторитет, а се отнася към еп. Теофан Затворник като към схоластически тълкувател на Богооткровения текст[10]. Тази несъстоятелност основно личи от неговото отрицателно отношение към юридическия възглед относно делото на нашето изкупление, към чието разглеждане ние ще се обърнем.

*
*   *

Трябва да отбележим, че Православната Църква гледа на Изкуплението едновременно като на проява и на Божественото Правосъдие, и на Божествената любов. От само себе си се разбира, че изразите: „юридически” и „правов”, които са съвсем приемливи при обозначаване на човешките взаимоотношения, по своето съдържание далеч не съвпадат с изрази като: Божествена правда и Божествено правосъдие. Човешката правда е доста различна от Божествената. Но ние нямаме специален термин за обозначаване на взаимоотношенията между Бог и хората на основата на Божественото правосъдие, освен думата юридически или правов. И ако ние ползваме този термин, с това не искаме да кажем, че между Бог и хората са възможни същите юридически взаимоотношения, каквито съществуват между хората. В частност, употребявайки думите „юридически” или „правов” в учението за Изкуплението и спасението чрез кръстната смърт на Христос, ние просто обозначаваме с тези термини изкупителното Христово дело, в което се проявило свойството на Божественото правосъдие.

Това е известно на митр. Антоний. Той знае, че тази юридическа теория за Изкуплението, която той напълно унищожава[11], е по своята същност Богооткровеното и светоотеческо учение за нашето изкупление чрез кръстната смърт на Христа, в удовлетворяване на Божественото правосъдие. Независимо от това той открито отхвърля този юридически възглед на Православната Църква по отношение на делото на Изкуплението, твърдейки, че при последното действала само Божествената любов, при това любов състрадателна.

Това отрицание у митр. Антоний си личи в неговото отношение към традиционното богословие, което според него било схоластическо в частта си за домостроителството на нашето спасение, започвайки от грехопадението на първите хора и завършвайки с изкупителната смърт на Христа.

Излагайки това учение и иронизирайки го, митр. Антоний казва: „... средновековното и късно схоластическо богословие се стараело да изясни именно от гледна точка на дуела самото изкупление на човешкия род чрез Христовите страдания. Височайшето Божество е оскърбено от непослушанието на Адам и от недоверието на първите хора към Божествените слова за дървото на познанието; оскърбление неизмеримо. То е наказано с проклинане не само на виновниците, но и на цялото им потомство. Само че страданията на последните и мъчителната смърт постигаща синовете на Адам, не са достатъчни за заличаване на ужасното оскърбление. За това е нужно проливане на кръв не робска, а кръвта на Същество, равноценно на оскърбеното Божество, тоест на Сина Божий, Който доброволно приел върху Себе си наказанието вместо хората и така им изходатайствал прощението на разгневения Творец, Който получил удовлетворение от пролятата кръв на Сина Божий и Неговата смърт. Така Господ проявил и Своето милосърдие, и Своята справедливост. Няма що! Находчив отговор към скептиците, твърдящи, че ако такова тълкувание съответстваше на откровението, то в последното, напротив, намираме немилосърдие и несправедливост”[12]

За всеки истинно вярващ човек не е трудно да се досети, че изложеното тук от митр. Антоний дори в изкривен вид учение на традиционното богословие представлява не схоластическо, а истинно богословие, основано на свидетелствата на Свещеното Писание и светите отци. Това богословие никога не се е опитвало да обяснява изкуплението на човешкия род чрез кръстните страдания и смъртта на Христа от гледна точка на дуела и теорията на сатисфакцията, взета от правото на феодалните рицари, с изискването за мъст или удовлетворение, с непременно проливане на кръв заради оскърбление[13].

Непонятно е откъде накъде митр. Антоний е решил да припише на истинното богословие такова нелепо обяснение на тайната на Изкуплението чрез дуела. Това сравнение тук е съвсем неприложимо. Защото дуелът е следствие на свада между двама души, които са равни по своето обществено положение. Но кой от истинно вярващите може да говори за равенство на тварите с Бога? При това всеки от дуелиращите се за удовлетворението на злобата си желае само гибелта на своя противник. А кръстната жертва била принесена за удовлетворяването на Божествения гняв и правосъдие, които са несравними с човешкия греховен гняв и човешката несъвършена правда. Освен това тази жертва била принесена не поради злоба, а поради неизречената Божия любов към нас и не с цел гибелта на хората, а с цел тяхното спасение. Налага се констатацията, че митр. Антоний обвинява традиционното богословие, че то обяснявало догматическата истина за Изкуплението от гледна точка на дуела само на основание на външната прилика с понятието за удовлетворението, което е налице при нашето изкупление от Спасителя и което също е налице при дуелите.

Изхождайки от това отрицание на юридическия възглед относно изкуплението, митр. Антоний здраво се въоръжава срещу понятията „удовлетворение на Божията правда” и „изкупителни заслуги”. „Що се отнася, казва той, до нравствената гледна точка... то нея най-ясно я е изразил професорът от духовната академия архим. Иларион, сега архиепископ, който в една встъпителна лекция призовал слушателите към кръстоносен поход против изразите (и самите идеи) „изкупителни заслуги” и „удовлетворение на Божията правда”, като съвсем нецърковни, макар да са изпъстрили нашите учебници[14].

Но терминът „удовлетворение” нашето богословие е заимствало не от правото на феодалните рицари, а от думите на св. ап. Павел „Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва (очищение - църк.-слав.) чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове[15]. ­Разяснявайки тези апостолски слова, еп. Теофан Затворник казва: „Очищение –  ἱλαστήριον – очистилище. Така се е наричала златната дъсчица, покриваща ковчега... Бог невидимо присъствал над очистилището и приемал кръвта като умилостивна жертва... Това, което чрез очистилището се давало еднократно веднъж в годината, то в Господ чрез Неговата кръв се дава непрестанно и вовеки веков. Именно тази истина внушава апостолът, когато казва, че Бог от века определил Господ Иисус Христос да бъде за нас очистилище или умилостивна жертва[16].

Така по смисъла на тези апостолски слова и съгласно тяхното тълкуване от еп. Теофан Затворник и св. отци на Църквата, на които той се позовава в този случай[17] е ясно, че очищението или умилостивлението по същество не е нищо по-различно от удовлетворение на Божията правда или Божественото правосъдие.

Затова че тук св. ап. Павел говори именно за удовлетворение на Божествената правда, свидетелства тълкуванието на еп. Теофан на по-нататъшните думи от настоящия откъс от Посланието на св. ап. Павел до Римляните: „за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове” (Рим. 3:25). „Устроил за нас Бог, пише еп. Теофан, указания начин на оправдание „за да покаже Своята правда”, за да бъде за всички ясно, че Той милва и оправдава не по произвол или поради изобилие на благост, а праведно. Помилване, когато правдата не е удовлетворена, не би допуснала правдата. Но когато правдата била удовлетворена, самата правда изисквала помилване. Удовлетворението на правдата устроено от независимата Божествена благост е свободна благодат, благодат давана даром. А след удовлетворението оправданието действа вече не само поради преизобилието на благостта, но и поради правдата. Затова апостолът тук казва, че за нашето оправдание и очищение чрез кръвта на Господа Иисуса Христа Бог явява Своята правда”[18].

Що се отнася до понятието изкупителни заслуги на Христа, него също нашето Православно богословие е взело от Божественото Откровение. По същество би било съвсем едно и също, ако говорим за изкупителните дела на Христа – Неговите кръстни страдания и смърт, или за изкупителни заслуги на Христа, под които се разбират именно Неговите страдания и смърт. Първите имат значението на вторите, а вторите – значението на първите. Заради тези дела или заради тези заслуги на Христа ние сме изкупени от нашите грехове и ни е дарувано спасението. В този смисъл нашето богословие обяснява и думите на ап. Петър: „като знаете, че не с тленни неща - сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос” (1 Петр. 1:18-19), а също и думите на св. ап. Павел: „Защото вие сте скъпо купени” (1 Кор. 6:20).

Такова значение на изкупителните заслуги на Христос в смисъл на скъпата цена или платка, която платил за нас Христос със Своята кръв, несъмнено се има предвид и в думите на св. Иоан Златоуст, който казал: „Христос заплатил много повече от това, в което се е състоял нашия дълг. Това, което Той заплатил в сравнение с нашия дълг, е като безкрайно море сравнено с мъничка капка. И тъй, не се съмнявай, човече, виждайки такова богатство от блага; не любопитствай да узнаеш, как е потушена искрата на смъртта и греха, когато върху нея се е изляло цяло море от благодатни дарове”[19].

Изяснявайки значението за нас на изкупителните заслуги на Христа, митр. Макарий в своето Догматическо богословие пише: „Той (Господ) не само съвършено заплатил за нас дълга с безценната Си кръв, но и така купил и придобил за нас вечните блага. Тази истина ясно проповядва светият апостол, казвайки: „Но дарът не е като престъплението. Защото, ако поради престъплението на едного измряха мнозина, още повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на Едного Човека, Иисуса Христа, се изля преизобилно върху многото... Защото, ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа” ­(Рим. 5:15-17).

„Затова и ние вярваме,
продължава митр. Макарий, че страданията и смъртта на нашия Спасител имат за нас значение не само на откуп и заплащане на дълга, но и значение на огромни заслуги пред съда на вечната Правда, заради които Бог „ни подари всичко” (вж. Рим. 8:32). Или както е казано в Православния катехизис: „Неговите (тоест на Иисуса Христа) доброволни страдания и кръстна смърт за нас, имайки безконечна цена и достойнство като от безгрешен и Богочовек, са и съвършено удовлетворение на Божественото правосъдие, което осъдило нас на смърт заради греха, и безмерна заслуга, с която Той придобил право, без оскърбяване на правосъдието, да подава на нас грешните прощение на греховете и благодат за победа над греха и смъртта” (чл. ІV, стр. 54)[20].

следваща >>

Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение Православной Истины в русской богословской мысли.

Превод: свещ. Божидар Главев


Бележки:

[1] Митр. Антоний, „Опыт христианскаго православнаго катихизиса”, 1924 г., СремскияКарловци, Сербия - бел. авт.

[2] Този доклад почти без промени е поместен в настоящата книга под заглавие: „По повод катехизиса на митр. Антоний” - бел. авт.

[3] Този доклад влязъл в настоящата книга след преработка - бел. авт.

[4] „Догмат Искупления”, стр. 44 - бел. авт.

[5] Пак там.

[6] „Православието и нововъведенията” и „По повод брошурата на митр. Антоний „Догматът за Изкуплението”, стр. 22-23.

[7] Митр. Антоний. „Догмат Искупления” стр. 31.

[8] „Догмат Искупления”, стр. 2-3, 13.

[9] Рим. 5:12; „Догмат Искупления”, стр. 52.

[10] Рим. 5:12.

[11] „Добре би било, ако тази юридическа теория, пише митр. Антоний, беше поне наглед логична. А това, което я изобличава, е нейната вътрешна противоречивост, което вече е станало нещо като „общо място”, и нейният неотдавнашен защитник (Левитов във „Вяра и разум”, 1916 г.) сам я опровергава, „отстранявайки” нейните крайности, след което отстраняване от тази теория нищо не остава”. „Догмат Искупления”, стр. 11.

[12] „Догмат Искупления”, стр. 6-7.

[13] Ibid. стр. 4-5.

[14] „Тази лекция е отпечатана в Богословски вестник за 1914 или 1915 г.”, „Догмат Искупления”, стр. 3.

[15] Рим. 3:25.

[16] Еп. Феофан Затворник. Толкование І-VІІІ гл. послания Ап. Павла к Римлянам, стр. 230, М. 1890.

[17] Ibid. стр. 230-231.

[18] Ibid. стр. 231-232.

[19] Св. Иоанн Златоуст, Толкование на послание к Римл., Беседа Х, п. 2, стр. 211-212, М. 1894.

[20] Догматическое богословие митр. Макария, т. ІІ, стр. 153-154.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template19.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти