Днес Светата Църква почита Светия Кръст Господен, този Кръст, на който Спасителят Христос принесе Себе Си в жертва за спасението на човешкия род.

Възлюбени отци, братя и сестри! На този ден в евангелското четиво ние с вас чуваме следните думи, казани от Спасителя Христос: „да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 8:34). Преди да пристъпим непосредствено към разясняването на тези думи за Кръста, да си припомним, макар и накратко онези събития, които довели целия човешки род до кръстоносенето.

В рая нямало нито скърби, нито болести. Те се появили, след като първите хора нарушили Божията заповед, вкусвайки от забранения плод. И затова в лицето на падналия Адам всички ние достойно и праведно сме осъдени от Бог на трудове, болести, скърби и бедствия. „Проклета да е земята поради тебе, - рекъл Правосъдният Бог на престъпния човек, - с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си (Бит. 3:17). Оттогава досега на земята не е имало нито един човек, който в живота си да не е изпитвал скърби.

Освен това, живеейки на земята, човек непрекъснато съгрешава и така внася в околния свят постоянно безредие и суматоха, с което също огорчава Милосърдния Бог и се отделя от Него в „далечна страна”. За връщането на човека към Бога, за примирението му с Вечносъществуващия, вече не можело да става и дума, ако Самият Господ не се бе съжалил над Своето създание и не бе пратил Своя Син за неговото изкупление.

За примирението на човека с Бога било нужно някой да понесе тежестта на заслуженото поради греха Божие наказание. А тъй като никое от сътворените същества не би могло да стори това, то Сам Единородният Син Божий, по волята на Бога Отца, по Своята благост приел върху Себе Си греховете на всички хора и умрял за тях с позорна смърт на Кръста. Кръстът след разпятието на него на Спасителя Христос станал за нас знамение на нашето изкупление от греха и избавлението от властта на дявола. Св. Иоан Златоуст говори следното за това Кръстно Дърво: „Дяволът посредством дървото победил Адам. Христос пък чрез Дървото победил дявола, и както онова дърво ни свалило в ада, така това Дърво ни извело оттам.” (Беседа на Велики Петък).

Без Кръста, без кръстната смърт на Спасителя не би имало нито прощение, нито помилване, нито примирение с Бога. Кръстът, по думите на Златоуст, е ключ за рая. Ето защо за вярващия човек Кръстът станал обект на радост и поклонение.

С Кръст се запечатва целият живот на християнина – от раждането до смъртта. При тайнството Кръщение на нас ни се дава кръстче, което сме длъжни да носим винаги на гърдите си, без да го сваляме при каквито и да било обстоятелства в нашия живот. Както войникът без оръжие във време на война остава беззащитен и дори се излага на смъртна опасност пред врага, така и християнинът, който не носи на своето тяло Кръста Господен, излага душата си на същата опасност пред врага на човешкия род – дявола.

Кръстът за християнина се явява непобедимо оръжие. Светата Църква в своите песнопения го възпява така: „Господи, за оръжие срещу дявола Ти си ни дал Твоя Кръст. Трепери и се тресе той, не можейки да търпи да гледа неговата сила”. Кръстът огражда християнина във всички обстоятелства на неговия живот. И той, ако заслужим това, ще увенчава и нашия гроб.

Освен външния кръст, ние сме длъжни да носим и кръст вътрешен. Божият Син говори: „който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик” (Лука 14:27). Що за кръст е това? Това е нашият житейски път, път на скърби, бедствия, страдания, печал, които често преследват човека от детството до самата му смърт. Този кръст се явява дял за всеки човек на земята. И при това всеки от нас има свой кръст, който трябва да носи, независимо дали желае това или не. Никой не е свободен от това кръстоносене. И блажен е онзи, който носи кръста си безропотно и достойно като християнин.

Ние сме длъжни да бъдем Христови ученици не само по име, но и по живот. Например, ако ни посети тежка болест или сме се лишили от близък човек, приятел или благодетел, покосен от неумолима смърт, или пък някой незаслужено ни хули, или имаме някаква друга скръб – ние не трябва да униваме и да падаме духом, но всичко да търпим, считайки нещастието за напълно заслужено и дори незначително в сравнение с нашите грехове. Това е нашият кръст, който ни е даден в този живот. Него трябва да вземем и да го носим по примера на Спасителя.

А така ли постъпваме в нашия живот? Не, разбира се. Ние с вас често роптаем, униваме, а често дори и се отчайваме за своето спасение, оплаквайки се от тежестта на кръста. От нашите уста често могат да се чуят думите: „О, колко е трудно де се живее, колко много скръб и горчилка има около мен!” А често ние с вас произнасяме и такива думи: „Прогневил се е срещу мен Господ, оставил ме е!” и т. н. Но това не е вярно. Господ никого не изоставя, а ние сами поради своята греховност Го отдалечаваме от сърцето си и допускаме в него да се заселят зли пороци, които терзаят и угнетяват душата ни. Ето защо става така, че за нас е трудно да носим игото Христово.

Скърбите се явяват наши водачи към вечния живот. А отсъствието им служи като най-сигурно доказателство, че заради нашия нерадив живот Господ ни е лишил от милостта си.

За това намираме пример в душеспасителните книги, където се разказва за някаква жена, която отишла при един светител и го помолила да й даде някой престарял човек, за когото като се грижи, да може да се спаси. Светителят, виждайки доброто й намерение, казал на своите приближени да й дадат една разслабена по тяло, но спокойна и добра старица. Жената я взела у дома си и започнала да се грижи за нея с любов, за което последната й била много благодарна.

Ала човек без скърби е като птица без криле. Затова тази благотворяща Божия рабиня размисляла в себе си, че ако тя тук получи дори само една похвала за делата си и няма скърби, след като Христос е казал: „в света скърби ще имате”, то призрачно е и нейното спасение.

Тогава тя наново отишла при този светител и му казала: „Светителю Божий, аз те помолих да ми дадеш човек, чрез когото да мога да се спася”. Богомъдрият пастир, прозирайки чрез Светия Дух, какъв човек искала да вземе тя, благословил да й дадат една старица, която по своя сприхав характер била по-лоша от всички останали. Когато жената почнала да се грижи за болната, тя постоянно чувала от нея само укори и ругатни, но всичко понасяла с търпение и любов, за което в кратък срок, както се разказва в душеспасителната книга, намерила милост у Бога, а след кончината й душата й била въдворена във вечните обители на Небесния Отец.

Ето какъв ярък пример е оставен за наше назидание. А ние с вас не желаем не само да понасяме немощите на друг човек, но дори се теготим от собствения си кръст.

Пътят за Царството Божие е трънлив и труден. Свещеното Писание казва, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22).

Безропотното носене на житейския кръст не усилва в нашите души страданието, а напротив, облекчава го и освен това смекчава загрубялата ни душа. Всеки подвиг на благочестието излива в нашето сърце неизказано утешение. Всяка победа над страстта бива съпроводена от благодатен мир в душата и донася радост на нашия дух, с която не могат да се сравнят всички радости на този свят. След всяко дело на християнската любов и милосърдие идва услаждане на сърцето от Светия Дух, което човек, предаден на плътски удоволствия, не може дори да си представи.

Само под кръста ние се научаваме да обичаме, да състрадаваме и да снизхождаме един към друг. Тежестта на кръста сгрява и запалва пламъка на благодатта в нашето сърце. Кръстът Христов е наша слава, наша похвала и наше победоносно знаме.

И така, взирайки се сега с телесните си очи във видимото изображение на Господния Кръст и покланяйки му се с усърдие, като на самото Животворящо Дърво, на което бе разпнат нашия Цар и Господ, нека със съкрушено сърце и молитвен вопъл да просим Владиката на мира, да ни огради с благодатната сила на Своя Кръст от невидимите и видими наши врагове и да ни укрепи за духовна битка с изкушенията, които са неизбежни в този живот, за да можем, като се усъвършенстваме в борбата, да се удостоим да получим и победния венец на славата, който Бог дава на всички, които Го обичат. Амин.

„Избранные письма и проповеди”

Превод: свещ. Божидар Главев