Кой е патронът на новия папа и какво представлява човекът, по чиито стъпки обещава да върви Франциск І

По-горе се каза, че в юношеските и младежките години Франциск чувал гласове, повеляващи му какво да върши и как. Понякога тези гласове се обаждали внезапно, друг път — по време на молитва. И точно на това трябва да обърнем особено внимание. Работата е там, че никой не е учил бъдещия подвижник как да се моли — нямал е духовен наставник, който да му разясни правилата на молитва и да го научи на практическото им осъществяване. Затова представите, които имал за молитвата, Франциск си изградил сам. Да видим до какво довело това.

Веднъж някакви хора, които стояли в храма и слушали проповедта на голия Франциск, изпаднали в състояние на пълна истерия: «всички присъстващи на проповедта, цялата тази голяма тълпа мъже и жени започнала неудържимо да плаче», и риданията им били ужасно силни, а «такова нещо никога преди не се било случвало там...». Друг път, докато Франциск беседвал с братята за Бога, се стигнало почти до същата истерия и между тях се явил някой, който те решили, че е Христос, и той ги «преизпълнил с такава сладост, че те всички се лишили от чувства и лежали като мъртви».

Има и по-страшни случки. Така например у брат Иоан от Верна след продължителна медитация на тема «това е Моето тяло», се разпалила такава «любов към пресладкия Иисус и то с такава сила и сладост, че душата му не можела да понесе тази сладост и той гръмко започнал да възглася в духовно опиянение и да повтаря безспирно за себе си: “Това е моето тяло”, тъй като при тези думи му се сторило, че вижда „благословения Христос с Дева Мария”. Влизайки след това в храма «в това състояние на духа, с тази тревога, и повтаряйки същите думи, мислейки, че никой не го чува... не можал да се сдържи от преизпълващата го божествена милост и продължил да възглася същото на висок глас, оставяйки за дълго в това състояние», след което започнал да служи меса. Постепенно стигнал дотам, че вече «едва можел да издържа толкова сладост и нежност», след което «още повече се възнесъл в сладостта на съзерцанието» и накрая, лишавайки се от чувства, се строполил по гръб на земята. След това «тялото му изстинало като на мъртвец, а пръстите на ръцете му така силно се вкочанили, че почти не можели да се изпънат или движат». Хората, които станали свидетели на всичко това, «заплакали от благоговение».

Друг ученик и последовател на Франциск — брат Масео — веднъж пожелал да измоли от Бог добродетелта на смирението. И ето че «един път му се наложило да отиде в гората, и в духовен плам бродел из нея, ронейки сълзи, въздишки и слова, и в пламенната си жажда просел от Бога тази божествена добродетел и понеже Бог охотно изпълнява молитвите на смирените и съкрушени по сърце, то до брат Масео дошъл глас от небето...». След кратка беседа с Христос брат Масео получил желаната добродетел и оттогава в живота му настъпила промяна. За най-важната от тях «Цветята» разказват следното: «Когато се молел Масео, той почвал да издава някакъв еднообразен ликуващ звук, нещо като глухо гълъбово гугукане — у! у! у! — и оставал така в съзерцание с весело лице и радостно сърце».

Във връзка с казаното по-горе трябва да припомним, как учат и какво говорят за молитвата светите отци. Тук също виждаме картина, съвършено противоположна на описаното. Така например, преподобни Макарий, живял в края на IV и в началото на V век, пише: «истинската основа на молитвата е да бъдем внимателни към своите помисли и да се отдаваме на молитва във велико спокойствие, велико умиротворение, без да смущаваме другите... За молитвата не са нужни нито жестове, нито възгласи, нито мълчание, нито коленопреклонение... още повече стонове и ридание: всичко, което искаме в молитва е идването на Бога».

Как може в тази светлина да се обясни молитвената практика на Франциск и неговите ученици, а също и на всички католици, унаследили я от своите «светии»? Да се обърнем за съвет към преподобни Симеон Нови Богослов, живял две столетия преди Франциск, а в същото време писал с пределна яснота за такива като него. «Когато някой, — казва той, — който стои на молитва, въздига към небето ръце, очи и ум, и мисли за божественото, представяйки си небесните блага, ангелските чинове и обителите на светиите... и разсъждава за това, докато се моли, взирайки се в небето, като така издига душата си във въжделения и копнеж за Божията любов, а друг път пролива дори сълзи... лека полека [този, който се моли по този начин] започва да се гордее в сърцето си, без сам да разбира това; нему се струва, че това, което прави идва от Божията благодат за негово утешение и моли Бог да го сподоби винаги да пребивава в такова делание. А това е знак за прелест, защото доброто спира да е добро, когато не се извършва правилно и както е прието...».

Както беше казано по-горе, духовната практика на Франциск и неговите последователи се основава на играта на въображението и чувствата. Действително, по думите на светител Игнатий (Брянчанинов), «западните се стремели да разпалят чувствата, кръвта и въображението; те преуспявали в това доста бързо, бързо достигали състояние на прелест и изстъпление, което именно те и наричат святост. От такъв род са всичките им видения».

Осъзнавал ли е самият Франциск възможността да се е заблуждавал? Теоретично — да, но, намирайки се постоянно в сладостни усещания и еуфория, дори не е искал да чуе за тази възможност. Разбира се, асизкият подвижник е знаел, че бесовете могат да се преобразяват в ангели на светлината (2 Кор. 11:14) и че човек трябва да умее да различава тези явления. Още древните подвижници на християнската Църква, познавайки козните и хитростите на лукавия, се стараели да бъдат максимално бдителни по всяко време, но дори и те понякога са бивали прелъстявани и лъгани (достатъчно е да се погледне житието на преподобни Симеон Стълпник — 1/14 септември, а също и на светител Никита Новгородски в Киевопечерския патерик).

Знаейки за тази опасност, какъв метод за различаване на духовете предлагал на своите ученици Франциск? Забележително «аскетически»! Излиза, че всичко е много просто. Франциск дава следната препоръка: щом дойде поредното видение, трябва само да се предложи на явилото се духовно същество да си отвори устата, за да може човекът да се изпикае в нея. И ако след тези думи съществото изчезне, това ще бъде знак, че се е явил дяволът. Забележително, нали?!...

А сега да преминем към тези откровения и видения на Франциск, които справедливо се считат за най-значимите в неговия живот, и които, разбира се, се явяват закономерно следствие от опрелестената му мистична практика. Виденията, за които ще разкажем, са станали на планина Ла Верна (в някои преводи Алверно – бел. прев.), подарена на асизкия подвижник в края на земния му живот.

Първото от тях необикновено нагледно показва, в какво се корени това самоунижение на Франциск, което като червена нишка преминава през целия му живот.

Той се молел веднъж на планина Ла Верна, смиренословейки: «Господи, какво съм аз пред Тебе? Какво съм аз в сравнение с Твоята сила - нищожен земен червей, нищожен Твой служител!» — и повтаряйки този възглас непрестанно, Франциск получил отговор на своя въпрос, отговор, към който се стремял и който чакал, а именно: явили му се две големи светлини, в едната от тях той познал Създателя, а в другата бил сам той... Това уподобяване на Христа, към което Франциск се стремил толкова ревностно в продължение на целия си съзнателен живот, станало най-после в душата му: той видял себе си равен Богу! И именно това видение се явява една от главните причини учениците му, последователите и почитателите му да повтарят в един глас, че у техния учител и наставник станало новото въплъщение на Христа.

Второто откровение, станало с него на същата планина, имало такава сила, че впоследствие послужило за един от главните мотиви за канонизацията на подвижника, станала само две години след смъртта му. Разбира се, тук имаме предвид най-главното (от гледна точка на самите католици) събитие в живота на Франциск — стигмите, тоест раните, които се появяват на тялото му, подобни на кръстните рани на Спасителя.

Това се случило така: през 1224 година, в деня на Въздвижение на Кръста Господен, Франциск стоял на колене и с вдигнати ръце към небето молел Бог да му даде възможност да преживее тези страдания, които изпитал на Кръста Сам Христос (пак да обърнем внимание на факта, че е налице молитва без покаяние)... След известно време, молейки се по подобен начин, Франциск придобил твърдата увереност, че просимото ще му бъде дадено. И веднага след това «той се отдал на съзерцание на страданията на Спасителя, съзерцания, в които стигнал висша степен на съсредоточеност». Накрая, «изцяло завладян от усещането за любов и състрадание, той почувствал как изцяло се превърнал в Иисус».

Буря от чувства — земни чувства — обхванала нашия герой и след което «това явление оставило на тялото [му] образувания и чудесно запечатани следи от Христовите страдания, защото в същия миг на ръцете и нозете на Франциск започнали да се показват следи като рани от гвоздеи; сякаш ръцете и нозете му били пронизани в средата от тях... На дясната страна на гърдите се образувала ясна следа от удар с копие, подобна на белег, на възпалена рана, от която започнала да тече кръв, която избила на дрехата му... Франциск носел на гърдите, на ръцете и нозете си образ и телесно сходство със Спасителя».*

Тук, трябва да се съгласим в това с католиците, мистиката на асизкия аскет достигнала своя апогей. Горещото желание да се уподоби на Христа и да Му подражава се случило в представите на Франциск действително — той усетил, че се е «превърнал в Иисус», стигайки дори до телесно сходство с Него. Само че за такива видения истинските светци мислят другояче. Преподобни Варсануфий, отговаряйки на въпрос на ученика, какво да прави, когато има видение в образа на Христа, казва: «не се прелъстявай, брате, това са демонски дела, защото Божествените явления са за светиите, и те винаги биват предшествани в сърцата от тишина, мир и благодушие. Впрочем, дори когато имат истински [явления], светиите признават себе си за недостойни, колко повече грешниците не трябва никога да вярват на такива явления, съзнавайки своето недостойнство». А Франциск, напротив, както е видно от всичко гореописано, приел това за истина и то без никакво съмнение.

Интересен е също и този факт, че след получаването на стигмите Франциск «спрял да се интересува от всичко, което ставало в ордена» и оставил монасите да живеят както искат.

Самозаблудил се, че е равен Богу, асизецът впоследствие казвал: «аз нямам прегрешение, което да не съм изкупил с изповед и покаяние». Колко далеч се е бил отделил от Бога, може да се разбере от съпоставянето на тази негова фраза с духовното откровение на авва Доротей: «колкото повече някой се приближава към Бога, толкова по-грешен вижда себе си»; и напротив, колкото повече се отдалечава, толкова по-чист смята, че е, без да забелязва собствените си грехове. 

Къде завел Франциск този «духовен» живот, може да се заключи от думите му, казани от него вече на смъртния одър: «аз прощавам на всички мои братя, както на присъстващите, така и на отсъстващите, техните обиди и заблуждения и им отпускам греховете, доколкото това е в моя власт». Забележете: той не иска прошка дори преди смъртта, напротив — сам прощава! И накрая завършва живота си с пълното съзнание за своята праведност: «аз изпълних това, което бях длъжен да изпълня». Тук вече виждаме пълна противоположност на това, което е казал Сам Господ: «кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим» (Лука 17:10).

Ще приведем още един характерен пример за безчислените откровения на Франциск. Веднъж със своя брат от ордена Масео Франциск влязъл в храма да се помоли и получил поредното откровение. «В тази молитва [той] бил обладан от такава неизмерима милост, която възпламенила душата му тъй силно с любов към светата бедност, че от червенината на лицето и от отворените му уста сякаш започнали да изригват пламъци любов. И сякаш обхванат целия от огън, се приближил до своя другар и му казал: “А! А! А! Брат Масео, дай ми себе си!” И промълвил това три пъти, а на третия път в един миг вдигнал брат Масео във въздуха и го запратил на разстояние повече от три метра; и брат Масео бил толкова поразен, че после разказвал на приятелите си, че в мига, в който свети Франциск го вдигнал и хвърлил, той изпитал такава голяма сладост в душата и утешение от Светия Дух, каквито никога преди това не бил изпитвал в живота си».

Не е ли доста странно подобно «утешение от Светия Дух», когато чуваш двусмислената фраза «дай ми себе си», след което, въпреки законите на гравитацията, излиташ във въздуха, политаш надолу и падаш по гръб върху каменните плочи!...

Светител Игнатий Брянчанинов, разбирайки страшната вреда, която може да донесе на душата изучаването, а още повече прилагането на духовните практики на католицизма, съветва своите чеда да се занимават с «четене на Новия Завет и светите отци на Православната Църква и в никакъв случай да не занимават с Терези, Францисковци и прочее западни безумци, които тяхната еретическа „църква” провъзгласява за светии!».

И така, животът и подвизите на Франциск Асизки, а също и на близките му ученици, разгледани в тази статия, свидетелстват следното: те се предавали на мистични съзерцания и упражнения, които строго и престрого са забранени от светите отци на Църквата. Главният и основен порок, породил гореизброените безбройни изкривявания на духовния им живот са гордостта и нейната майка — тщеславието. Именно тези страсти са причината за самоопрелестяването, в което пребивавал Франциск. Намиращият се в самоопрелестяване, по свидетелството на светител Игнатий, «не яде, не спи, зимата ходи само с едно расо, носи вериги, получава видения, всички учи и изобличава с дръзка наглост, без всякакво разсъждение, без да вниква в смисъла на нещата, със страстната разгорещеност на кипналата кръв, която прави тази горестна разгорещеност гибелна. Светец и половина!... По-голямата част от подвижниците на Западната църква, провъзгласени от нея за велики светци — след отпадането й от Източната Църква и отстъпването на Светия Дух от нея, се молили и достигали видения, разбира се, лъжливи... Тези мними светии били в най-ужасна бесовска прелест».

Къде се крие първопричината, обусловила тази тъй уродлива мистика у Франциск, чедата му и последователите му? Както отбелязахме вече, причина за опрелестения му духовен живот били гордостта и тщеславието. Случайна ли е тяхната поява тогава у младия още „рицар”? Оказва се, че не. Водачите на Западната църква, а заедно с тях и цялата католическа църква, решили, че са осъществилият се вече град Божий на земята, при това град, управляван от земната власт. По силата на особени исторически условия католичеството допуснало следната аномалия у себе си: то поставило между християнската мистика, която е растение светолюбиво, и Логоса – Слънцето на това растение, непрозрачна преграда. Поставило между Бога и хората земен владика в лицето на папата и по този начин затъмнило непосредствената духовност в сферата на Логоса. По исторически установилите се предразсъдъци на католиците, вкоренили се в тях посредством собствената им религия, папата се явява земен наместник на Христос, непогрешим и божествен.

Кардиналите преди избора на папа Франциск

Предстоятелят на римската църква поради жажда за слава си присвоил първенството над другите патриарси в Христовата Църква, продължава по същата тема преподобни Амвросий Оптински. «А допускайки славолюбие, борбата с гордостта става много трудна и неудобна, и дори невъзможна», защото «както една грешка, която не считат за такава, винаги влече след себе си друга и едно зло поражда друго, така се случило и с римската църква».

И действително, когато толкова ужасна и разрушителна страст, каквато е гордостта, се утвърди, узакони, канонизира и укорени в самите недра на католическата църква, всички нейни верни и истински чеда — искат или не искат, разбират или не разбират — неизбежно наследяват и поемат в себе си тази страст и понеже не я възприемат като душевредна, почват да й служат, приемайки я за нещо нормално. Нали и сам Франциск говорел, че Бог му дал велика и силна «вяра в свещениците, живеещи по обряда на светата римска църква», като призовавал всички да станат католици и да живеят по католически, а така също задължавал своите последователи да изпълняват написания от него устав «заради Всемогъщия Бог и господаря папа».

Ето защо "католиците се заблуждават и „гордост ги е обвила като огърлие" (Пс. 72:6), — пише св. Иоан Кронщадски и пояснява: — Причината за целия фалш на римокатолическата църква е гордостта и признаването на папата за действителен глава на църквата, както и за това, че е непогрешим... Оттам идват лъжливите им догмати, оттам е и цялата тяхна двойственост и лукавство в мислите, словата и делата; оттам са и различните им лъжливи правила и постановления при изповядването на греховете; оттам са и индулгенциите, изкривяването на догматите; изфабрикуваните светии на Западната църква и несъществуващите им мощи, не прославени от Бога... и всяко тяхно противене на Бога под вид на благочестие и ревност уж за по-голяма слава Божия».**

Благодарение на тази подмяна станало така, че латинските мисионери не обръщали и водели «хората към Христа, а към своя папа», добавя преп. Амвросий Оптински; сега вече «ревнуват за папата, а не за Христа, за папата воюват, а не за Христа», допълва св. прав. Иоан Кронщадски. И папизмът на римокатолическата църква станал причината тя да изпадне «в гибелната тъма на ересите», по думите на св. Игнатий Брянчанинов, и да се «отклони отдавна в ерес и нововъведение», по думите на преп. Амвросий Оптински.

Но «истинската Църква пребивава и пребъдва една и неразделна и само в нея е спасението, и тази църква е Източноправославната Църква... Вън от Църквата няма спасение, няма го и духа на благодатта», — заключава св. Иоан Кронщадски.

Няма и естествено не може да има вън от нея и истинска святост.

<< предишна

Благодатный Огонь

Превод: Десислава Главева
*
 „На това място, сред стръмно спускащите се към долината скали на Ла Верна, Франциск изживял онези последни мигове на приближаването си към Разпнатия Исус, пълни с копнеж, страдание, борби, изкушения и духовна утеха. В нощите на молитва и самота той просел да усети поне малко от любовта и болката, които изпитвал Исус: „О, Господи мой, Исусе Христе, за две благодати те моля, преди да умра: първата – да изпитам, докато съм жив, в душата и върху тялото си, доколкото е възможно болката, която ти, мили Исусе, си изтърпял в часа на горчивото си страдание; втората е – да почувствам, колкото може, в моето сърце горещата любов, която те е накарала, теб, Божия Син, да понесеш върху себе си такова страдание заради нас, грешниците.”

Молитвите му били чути. Неговото тяло било белязано със същите рани, каквито получил Христос на кръста. Освен това на ръцете и краката му се появили образувания във формата на пирони. Досегашната история не познавала подобно нещо. Ето как се случило това чудесно събитие.

Две години преди срещата си със сестрата-смърт Франциск се оттеглил на Ла Верна, за да се подготви там, както обичайно, с 40-дневен пост в чест на празника на Свети Архангел Михаил. Една сутрин, около празника Въздвижение на Светия Кръст, докато се молел на склона, видял, че от небето към него се спуска серафим с шест огнени и светли криле. Шестокрилият ангел бързо долетял близо до Франциск и тогава той видял между крилете човек, чиито ръце и крака били разпънати и приковани на кръст. Тази гледка изпълнила сърцето на светеца с изумление, с радост, но и със скръб.

Зарадвал се заради милостивия поглед, с който Христос, явил се пред него като серафим, го гледал. Но това че бил прикован на кръст пронизало душата му с меча на най-дълбоко състрадание. Франциск разбрал, че като приятел на Христос трябва да се преобрази в Разпнатия Исус с искрена любов. Явлението изчезнало, но оставило в сърцето на монаха неугасим пожар. Чудни знаци запечатало обаче и върху тялото му. На крайниците му веднага се появили следи от пироните, точно както малко преди това ги видял в образа на Разпнатия. Ръцете и краката му били пробити в средата с пирони, чиито глави се виждали над стъпалата и на дланите, а върховете им се показвали от другата им страна. Дясната страна била прободена сякаш от копие, а от зачервената рана с коричка често сълзяла кръв и багрела дрехата му.” (вж. тук)

** На посещение в Ла Верна през 1993 г. папа Йоан Павел ІІ отправя следната молитва към „свети” Франциск: „Свети Франциск, белязан на Ла Верна с раните, светът копнее за теб като образ на Исус, Разпнатия. Светът се нуждае от сърцето ти, отворено за Бога и за хората, нуждае се от босите ти и изранени нозе, нуждае се от пробитите ти, молещи се ръце. Светът копнее за твоя нежен, но настойчив глас, силен от Евангелието. Помогни, Франциск, на хората днес да познаят злото на греха и да търсят очистване в покаянието. Помогни им също да се освободят от структурите на греха, потискащи съвременното общество. Събуди в съвестите на управниците желание за мир между нациите и народите. Влей в сърцата на младите свежестта на живота, която може да се противопостави на разновидните култури на смъртта. Сподели, Франциск, с наранените от всяко зло радостта да могат да прощават. На всички разпнати от страдание, от глад или от война отвори отново портите на надеждата. Амин.” (вж. тук)