Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

От вода и дух, или за разводненото християнство

 

През 2005 г. в Русия излизат „Дневниците” на прот. Ал. Шмеман, една книга пропита от недоволство към целия църковен живот. „Безкрайно съм отегчен от... цялата тази дандания около Византия, Русия, бита, духовността, Църквата, църковността, благочестието”, въздиша отецът протопрезвитер. Навсякъде в своите дневници, о. Ал. Шмеман пише, че вижда в Църквата само „лъжа, фалшификат, евтин ерзац на това самодоволно, глупаво руско православие”. По-конкретно, в тези дневници под девиза за отказ от т.нар. «бабешко благочестие» (израз на прот. Ал. Шмеман), се предлагат някои „норми” за обновление в литургическия живот, например „безполезността” на изповедта („лично аз изобщо бих отменил частната изповед...”, пише о. Александър). Предвид на увеличаващата се в последно време популярност на либерални православни историци и богослови и с оглед влиянието на идеите им върху църковно-историческото и богословското съзнание, неосноваващи се на традиционното светоотеческо наследство на Църквата, предлагаме статията на сръбския православен публицист Павле Рак, написана преди около двадесет години във връзка с публикуването на поредната книга на прот. Ал. Шмеман „От вода и Дух”.

*****

С тъга затварям книгата «От вода и Дух: Литургично изследване на тайнството Кръщение» на прот. Александър Шмеман. Православието няма богата литература по литургическо богословие, нашата „наука” все още със съмнителен успех се опитва да надмине нивото на изследванията в семинариите от ХІХ век, но и тази „многообещаваща” работа на прот. Шмеман, както и  повечето негови книги, някак не радва, макар авторът да се опитва да пише съвременно и живо. Чужд остава нейният патос.

И все пак, книгата е пълна с позабравени данни, необходими обяснения и ценни предложения. В нея се подлага на преосмисляне едно от главните християнски Тайнства, което в енорийската практика тъй често се формализира, свеждайки се до прост, безжизнен обряд. Не може да си представим, че такъв съществен проблем не би възбудил читателския интерес.

Книгата е разделена на части, съответстващи на отделните етапи на подготовката за Кръщение и на самите тайнства Кръщение и Миропомазване. Прот. Шмеман предлага на читателя дълги цитати от богослужебните текстове,  придружени с негови коментари. Той използва този похват почти във всички свои трудове. В книгата «От вода и Дух» в началото се говори за подготовката към Кръщение, после за самото Кръщение, за смисъла на Миропомазването, след което следва коментар за вече изчезнала церемония (шествието на новокръстените от кръщелната в храма) и обяснение на почти забравените молитви на първия ден, на даване на име, въцърковяването. Този метод, състоящ се в следване на богослужебните текстове, изглежда не би трябвало да поражда проблем. Той сам по себе си говори за почтително отношение към традицията и гарантира  „православността” на  автора, която той така често заявява. Може да си представим, че книга, написана по този метод, съдържа охраняващи и дори консервативни идеи, че тя възстановява първоначалната пълнота в смисъла на Тайнството там, където е забравена неговата връзка с органичния живот на Църквата, посочва обстоятелства, довели днешните християни до неправилно разбиране за Кръщението, неосъзнавайки, че то в своята първоначална форма е било централен момент не само в живота на кръщавания, но и в живота на цялата Църква.

Да ни върне към първоначалната чистота и пълнотата на църковното самосъзнание – ето какво би трябвало да направи по своята същност лежащата пред нас работа.

Би трябвало, но... Тази същност се изплъзва някак от читателя. Същото се отнася и за останалите книги на прот. Шмеман, тъй че и за тях ще кажем няколко думи. Да се изправя някого, да се предлага нещо за промяна, в това число и Църквата, е възможно само с любов, само с доверие. А именно доверието и любовта към Църквата не достигат в повечето книги на прот. Шмеман, в това число и в обсъжданата «От вода и Дух». Неговите коментари върху литургическите текстове в по-голямата си част съдържат твърде преувеличена, нетърпима критика не на отделна църковна практика, на отделно нарушение или опростяване, а критика на самата Църква като такава. В полемическата си разпаленост прот. Шмеман винаги избира най-съмнителната енорийска практика (мислиш си даже, къде ги намира тези неща), и именно нея провъзгласява за практиката на цялата Църква! Пред читателя ситуацията винаги е крайно „трагична” и „катастрофална” и вече няма какво да се обновява.

Прот. Шмеман често прибягва до иронията, а също и към патетични възгласи от типа на „нашият литургически упадък е толкова дълбок...”, „твърде дълго връзката между разбирането на Тайнствата и основното съдържание на християнската вяра е била затъмнена”, „такава е печалната ситуация, в която се намираме в днешно време”, „ние сме длъжни да върнем смисъла на Кръщението и ...истинската му действеност”.   

Богословската позиция на самия о. Шмеман не е достатъчно ясна и не е свободна от противоречия. Преди всичко той призовава към обновление и  връщане към практиката на раннохристиянската Църква (особено към обновяване на определен вид колективизъм в съзнанието и действията на църковната община, но лишен от каквото и да е мистично съдържание, което много напомня за протестантите). Тук той вече е склонен да мисли, че Църквата не може да се развива, обявявайки „упадък” във всичко, което не му харесва в историята на Църквата. Това особено бие на очи в оценката на монашеството. В книгата „Въведение в литургическото богословие”, тази оценка се прикрива с евфемизми от типа на „особената литургическа ситуация на монашеството”, „еволюцията в усещането на Евхаристията” и пр. А малко по-нататък ще узнаем, че във Византия настъпила „вътрешна победа на монашеството, довела до фактически контрол на монашеството над Църквата” (152). Но за да разберем, какви били „ужасните последици” от този „монашески контрол” трябва да се обърнем към други книги на о. Шмеман, например към „Евхаристията: Тайнство на Царството” (1984), където той пише: „Монашеството възглавява църковния живот”, което „довежда постепенно до клерикализиране на Църквата... Сакрализацията и клерикализмът побеждават, както се забелязва и в развитието на храма и неговото устройство, което все повече и повече подчертава отделянето на миряните от духовенството” (290). (Отделянето на миряните от духовенството – т.е. при развитието на иконостаса и пр.) Тъй като според трудовете на о. Шмеман за всички беди в Църквата е виновен именно този клерикализъм, би следвало монашеството да се признае за главен враг на Църквата. Наистина, понякога е трудно да се следва мисълта на автора, който обвинява монашеството, че е подменило „есхатологическия характер на ранното християнство” със „сакрализация”, а „сакрализацията” е следствие от клерикализацията, разделянето на общините и света на свещено и несвещено. На друго място обаче, о. Шмеман вече говори за есхатологическия характер на монашеството, което се противопоставя на всеобщата профанация в общината. (Така и не става ясно, каква е природата на монашеството - есхатологическа или „сакрализираща”!)

Ако му е изгодно, прот. Шмеман цитира църковните канони (например, когато говори за неканоничното положение на емигрантските юрисдикции в Америка, които препятствали възстановяването на поместната автокефална Църква). Но когато каноните не му „изнасят”, прот. Шмеман си дава вид, сякаш те изобщо не съществуват. Така в някои свои трудове, където призовава за причастяване на всяка литургия, той настойчиво пише, че Църквата „никога не е призовавала енориашите да се въздържат от Причастие”. Наистина, тук прот. Шмеман се изразява доста ловко, тъй като Църквата действително никога не е призовавала „да се въздържат”, но чрез много свои канони и по редица поводи категорично забранявала да се причастяват.

Като че ли прот. Шмеман е ръководен не от друго, а от страстта. Той пише страстно, но едностранчиво и неправдоподобно, дори когато в положителен смисъл описва самото Кръщение, (което е главна тема на неговата книга). Променяйки акцента в дефинициите и описанията на това тайнство, той пише, че Кръщението е  централното Тайнство, което придава смисъл не само на целия живот на Църквата, но и на всички празници, дори и на Пасха – „Пасха по-рано е била празникът на Кръщението”. Това твърдение се среща в книгата му нееднократно, без никакво указание, че Пасха все пак е празникът на Христовото Възкресение. Затова неправилното разбиране на Кръщението било в основата на всички беди в Църквата (в книгата „Евхаристията: Тайнство на Царството” същото се твърди и за Причастието, където пък то е център на целия християнски живот, а неправилното тълкуване на Тайнството Евхаристия е източник на всички църковни беди и причина за дехристиянизацията на света). Този патос – да представяш това, за което пишеш в момента, като най-важно, най-съществено или най-вредно, заставя прот. Шмеман да се отнася към всяка грешка като към катастрофа.

В разгара на своята патетична полемика против Църквата, прот. Шмеман нехае, че съществуват милиони християни, които все още помнят, че тяхното кръщението е било „лично Възкресение за нов живот”, „действителен преход в Царството Небесно”. И че, както в историята на християнството, така и днес, без каквито и да било указания от страна на о. Шмеман, има християни, които живеят Евхаристията и с тази църковна практика оживяват Църквата. Прот. Шмеман много пише, че Църквата е забравила за връзката между Кръщението и Пасхата. Обаче да се забрави това е просто невъзможно. Църковните Тайнства и Празниците са тясно свързани помежду си, особено с централното между тях – Пасхата, което е очевидно дори за тези, които не са много добре запознати с „литургическото богословие”, а просто следят богослужението. На онези, които обичат Църквата им е обидно, че о. Шмеман не признава изобщо това.

Но прот. Шмеман отива по-далеч. Той не само се стреми да представи Църквата по-зле, отколкото е (според неговата субективна оценка), но отново се опитва да интерпретира нейната същност. Внимателнo, не твърде откровено, но настойчиво, той прокарва своя възглед каква трябва да бъде Църквата. На първо място той иска да я рационализира, да я „обуржоази”, да я очисти от всякакво „безумие”: „Църквата винаги е твърдяла, че човешкия разум е най-висшата способност, дадена на човека от Бога и отхвърляла и осъждала всяко ирационално превъзнасяне...” (137). Освен това, прот. Шмеман се явява страстен борец за „положителната духовност” като единствено възможна в православната Църква, която трябва да се основава само на „радостта, одобрението и съгласието” (110) и която, следователно, притежава „космически и славословещ характер” (също там). Църквата трябва винаги само да хвали, защото „всичко е  добро”, „дори и човешките страсти”, тъй като по същество те се явяват „изопачени дарби за власт и сила” (112-113).

Характерно е, че в трудовете на о. Шмеман (освен в книгата „Великият пост”, където това той просто не може да заобиколи), дори не се и споменава за покаянието и аскезата. А ако употребява такива думи като „отрицание” и „отречение”, то е единствено в скверната комбинация с думите „фобия”, „бягство”, „страх”, „табу” (110). За „страха Божий” няма нито дума и в тази книга.

Вече сме писали относно възгледите на прот. Шмеман за монашеството. За духовните старци той споменава само веднъж, поставяйки ги наред с „гуру учителите на всички народи, даровете на езичниците, магьосничествата и новите открития на сатаната” (95). Излиза, че в „идеалното” християнство няма нито пости, нито покаяние (освен „подготовката за Кръщение”, защото така било в раннохристиянската община). Остават само общата евхаристийна трапеза и благодарението. Принципът на това „розово  християнство”, на този лесен път, най-добре от всички е формулирал самият прот. Шмеман: „Да бъдем семейство и да се реализираме като семейство – това е и истинската същност на Църквата” (193).

Изглежда, че прот. Шмеман в пълнота е осъществявал идеала за семейна духовност  у дома. Ще приведа само две свидетелства. Едното е на епископ от Православната Църква, който в първия понеделник от Великия пост (чисти понеделник), след вдъхновяваща проповед за началото на поста на прот. Шмеман, бил нагостен в дома на проповедника с кокошчица. Другото – на близък на прот. Шмеман: „Мнозина помнят о. Александър като остроумен събеседник, който обичаше да се шегува, а понякога и жестоко да осмива някого, пушещ цигара след цигара, гледайки по телевизията състезания по бейзбол, обичащ живота в цялото му разнообразие и богатство, и при все това може да кажем още сега, че този съвременник... рано или късно ще бъде наречен и признат за истински учител на Църквата”.

Може би, но за такова признание е необходимо Църквата решително да се трансформира, да стане семействена и славословеща, както желаел това прот. Шмеман. Обаче това няма да е вече Църквата, в която „началото на премъдростта е страхът Божий” и където всички пророци призовавали към покаяние. Това няма да е Църквата на митаря, умоляващ „Боже, бъди милостив към мене, грешния”, а Църквата на този лекомислен оптимист, способен да произнесе само  „Боже, благодаря Ти... и други безумни думи” (9-та песен от Великия канон на св. Андрей Критски).

Срещал съм хора, които намират в прот. Шмеман само това, което е нужно на Църквата в днешния й доста труден период – критика на изкривяванията и отстъпленията от истинската Православна традиция. За тях критичното отношение на прот. Шмеман не е пречка.

Но трябва да кажем и това, че тези хора са надарени с голяма любов към Църквата. А другите, които вдигат шум все по-силно и по-силно както на Запад, така и в Русия, издигат прот. Шмеман заедно с прот. Афанасиев и (понякога) с митрополит Антоний Сурожки в защита на своята лична и озлобена борба против „консерватизма” и „клерикализма”, против авторитета на духовенството и старчеството, против самата Традиция, против поста и останалите „забрани”, против йерархията и против Църквата изобщо. Самите те не познават Църквата и не я обичат, поради което не са способни да оценят творческата страна на книгата на прот. Шмеман, а  възприемат само това, което у самия него надделявало, когато сядал зад бюрото –  страстта към критика и реформаторство и увереност в своята абсолютна правота.

А страстта, както е известно, не освобождава човека от отговорност за последствията, до които може да доведе неговата дейност.

Благодатный Огонь

Превод: Светла Георгиева

Други статии от същия раздел:

module-template2.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти