Упокой, Господи, душите на Твоите раби...

Едно време служех в Преображенската гробищна църква в предградието на Сухуми. След служението в Илорския храм това беше най-отрадният период от моя живот.

В Илори ми се отдаде възможност да общувам с още живи подвижници — последните от онези монаси, които бяха духовната сила и светлина на Грузия в продължение на шестнадесет века. Те приличаха на есенни цветя, които отварят своите цветчета, когато вече природата потъва в сън от хладното дихание на севера. Тези подвижници живяха във времена на по-жестоки гонения от тези в далечните векове, когато мечът на Тамерлан и сабята на шах Абас превръщали в пустиня цели области на Грузия, задето нейният народ отказвал да приеме исляма.

В Илори Господ ми даде да видя живи подвижници от една отиваща си епоха, както в сказанието за Амирани пътникът видял на стената на дома картина, изобразяваща боя на витязите с драконите, а след това  неочаквано се срещнал със стария витяз, който му разказал за подвизите на убитите в боя герои. Илорските монаси бяха от последните витязи, които цял живот воюваха с чудовища и дракони и за чийто живот днес напомня само картината на стената.

После, когато служех в сухумската Преображенска гробищна църква, общувах с монасите, които бяха погребани там — общувах не с живите, а с мъртвите, не със слово, а с неповторимото усещане за тяхното присъствие.

Особено обичах старите гробове, които имаха сиви плочи, нащърбени от вятъра и ожарени от слънцето. Надписи върху тях запазени нямаше — само каменните или железни кръстове указваха, че тук е погребан християнин. В кръста, който осенява и пази могилата, сякаш се бяха въплътили скърбите и трудовете на земния живот. Човекът-християнин носи на плещите си кръст, даден му от Бога, като често залита и пада под тежестта му, а след смъртта кръстът благославя неговия преход във вечността, става за него ключ, който му отваря райските врата; даже напречната греда на кръста прилича на две ръце, издигнати за благословение над гроба.

Гробището е особено място, където времето докосва вечността. Там слънцето свети по друг начин и сякаш с майчина нежност сгрява гробовете със своята топлина. Гробището е особено красиво нощем на лунна светлина. Тогава дърветата приличат на черни силуети, а могилите — на подземни жилища на мъртвите, които всъщност не са мъртви: те говорят помежду си, само че ние не чуваме гласовете им.

Оградите около гробовете приличат на огърлиета, а плочите — на камъни от ахат. Църквата, обляна от лунна светлина, стои като скала, изваяна от бял камък. Странно, струва ти се, че е осветена отвътре, че там през нощта върви служба, че в нея се молят свещениците, които са служили в Преображенския храм, а сега са погребани на гробището. Това е някаква невидима за очите Литургия: сякаш от храма долита безмълвно пение, от което сърцето трепва. Нощните часове на гробището около храма са някакъв тайнствен светъл лъч, който отвежда във вечността.

Обичам старите гробове, с тях ни свързва дружба; минавайки покрай тях, чувствам, че тук лежат мои другари, които искам да попитам за оня свят, който се разкрива след смъртта. Някои надгробни камъни ми се ще да целуна така, както се целува лицето на стар приятел. И тук отново съзирам своята духовна загуба — отново поражение, защото сега разбирам, че много малко съм се молил за мъртвите, че моята връзка с тях може да бъде по-тясна.

Затова моля онези, които ще прочетат тези редове: не минавайте равнодушно покрай гробове, кажете макар и само две думи: «Помени, Господи», «Упокой, Господи». Това ще бъде милост за покойника, все едно чаша студена вода за пътник в зноен ден. Човек има нужда от любов, но мъртвите се нуждаят от нея повече, отколкото живите. Нека живите бъдат милостиви към мъртвите и нежни към тях в своето сърце.

И ето, седейки до нечий неизвестен гроб, аз си спомням за моите наставници, за духовните братя и сестри, заминали преди мен във вечността; техните гробове са толкова далеч. Гледам този гроб и сякаш виждам техните. И както почти винаги усещам в сърцето една лека тъга — не съм дал на човека това, което съм длъжен да дам, имам неизплатим дълг пред моите другари, защото съм способен да обичам твърде малко. И затова прося от безмълвните гробове: научете ме на любов.

Когато в някои редки мигове Господ даде да изпиташ любов, разбираш, че това е истинският живот, а останалото — безцветен сън. Само любовта прави живота дълбок, само любовта прави човека мъдър, само любовта дава сили с радост да понасяш страданията, само любовта е готова да понесе страдания за другите и да е благодарна за тях, сякаш са придобивка, само любовта влива в сърцето топлина. В останалото време сърцето е студено като камък.

Аз не умея да обичам. Но Господ ми даде възможността, за мое щастие и същевременно за укор, да се срещна с тези, в чиито сърца имаше нелицемерна любов, която бяха придобили - като воин на война - в борба със себе си. Чрез тези хора е съществувал и ще съществува светът. Но в по-голямата си част те остават неизвестни за него и едва след смъртта, при това не винаги, се разбира кои са те.

И ето, седя до този гроб и си припомням техните имена; започвам да беседвам с тях като с живи. Не чакам отговор, по-скоро съм толкова оземлен и груб, че не мога да го чуя. Но за мен е щастие, ако в тези минути Господ ми даде сълзи, изстискани от сухото сърце. Мисля си, че дори и тези мои слова да не стигнат до тях, то поне една сълза, проронена на гроба, няма да пропадне без следа, защото нея ще я чуят мъртвите.

Православие.ру

Превод: Десислава Главева