Ще ви разкажа един забележителен случай. Веднъж ме посети един атонски иеросхимонах, който беше дошъл в Русия, за да събира помощи. Ние седнахме във вестибюла на моята килия и той ми каза: „Помоли се за мен, отче, аз много спя и много ям”. Когато той ми говореше това, усетих от него да струи разгорещеност и затова му отговорих: „Ти не ядеш и не спиш по много, но няма ли в теб нещо особено?”

След това го помолих да влезе в моята килия. Вървейки пред него, докато му отварях вратата на килията, аз мислено молех Бог да направи тъй, че моята изгладняла душа да почерпи опит от атонския иеросхимонах, ако той е истински раб Божи. Всъщност аз вече бях забелязал, че в него има нещо особено.

В килията седнахме и започнахме беседа. Попитах го: „Стори милост и ме научи на молитва. Ти живееш на най-известното място за монашески подвиг в света сред хиляди монаси. В такова място при такова многочислено събрание на монаси непременно трябва да се намират велики молитвеници, познаващи тайнодействието на молитвата и знаещи как да го преподадат на своите ближни по примера на преподобните Григорий Синаит и Григорий Палама, и по примера на многото други атонски светилници”.

Иеросхимонахът веднага се съгласи да бъде мой наставник и о, ужас! с огромно разгорещение започна да ми преподава способа на възторжената мечтателна молитва. Виждах, че е в страшно разгорещение! Кръвта му кипеше, а въображението се вихреше! Той излъчваше самодоволство, бе във възторг от себе си, в самоизмама, в прелест!

След като се доизказа, аз започнах малко по малко да му предлагам учението на светите отци за молитвата, използвайки текстове от Добротолюбието, като го помолих да ми обясни това учение. Атонецът изпадна в истинско недоумение. Видях, че изобщо не е запознат с учението на светите отци за молитвата. Продължихме да беседваме и аз му казах: „Виж, геронта, ще се настаниш да живееш в Петербург, но не си вземай жилище на висок етаж, а непременно на нисък”. „Но защо?”, възрази атонецът. „Защото, - отговорих аз, - ако ангелите внезапно решат да те вземат и пренесат от Петербург на Атон, като те понесат от висок етаж, може да те изпуснат и да се пребиеш до смърт. Но ако те понесат от по-нисък етаж и те изпуснат, само ще се понатъртиш”.

„Представяш ли си, - отвърна атонецът, - всеки път, когато заставах на молитва ми идваше ясната мисъл, че ангелите ще ме вземат и ще ме отнесат на Атон!”

Оказа се, че монахът носи вериги, почти не спи, яде съвсем оскъдно и усеща в себе си такава топлина, че през зимата не се нуждае от топло облекло. Към края на беседата ми дойде наум да постъпя по следния начин: започнах да моля атонеца, след като е постник и подвижник, просто да опита способа на молитва, преподаден от светите отци, състоящ се в това – умът във време на молитва да е чужд на всяко мечтание, целият да бъде потопен в думите на молитвата, да се вмести и да бъде заключен в думите на молитвата^[1]. В същото това време обикновено сърцето трябва да съдейства на ума с душеспасително чувство на печал за греховете, както е казал преп. Марк Подвижник: „Умът на съсредоточено молещия се утеснява сърцето: „сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш” (Пс. 50:9)^[2].

„Когато опиташ, - казах на атонеца, - съобщи ми какви са плодовете от този опит. За мен такъв опит е неудобен заради разсеяния живот, който водя”. Атонецът охотно прие моето предложение.

След няколко дни дойде при мен и ми казва: „Какво направи ти с мен?” „Но какво стана?”, питам. „Ами веднага щом опитах да се помоля с внимание, заключвайки ума в думите на молитвата, всички мои видения пропаднаха някъде и вече не мога да си ги върна”.

След това в следващите разговори с него вече не виждах тази самонадеяност и дързост, които бяха ясно забележими при първата ни среща и които обикновено се наблюдават у хора, намиращи се в състояние на самопрелъстяване, мислещи за себе си, че са свети или духовно преуспели. Атонският монах дори изяви желание да послуша моя скромен съвет. Когато го посъветвах да гледа да не се отличава по външен начин на живот от останалите монаси, защото такова отличаване води до високоумие^[3], той свали веригите от себе си и ми ги даде.

След месец отново се срещнахме и той каза, че горенето в тялото му се е прекратило, нуждае се от топло облекло и вече спи доста повече. При това добави, че на Света Гора Атон мнозина, които се ползвали със славата на светци, употребяват начина на молитва, от който се ползваше и той и учат другите на него. Разбираемо! Свети Симеон Нови Богослов, който е живял осем столетия преди нашето време, казва, че с внимателна молитва се занимават малцина^[4]. Преподобни Григорий Синаит, живял през XIV век, когато дошъл на Света Гора Атон открил, че многочисленото атонско монашество няма никакво понятие за умната молитва, а се занимава само с телесни подвизи, като извършва молитвите само устно и гласно^[5]. Преподобни Нил Сорски, живял в края на XV и началото на XVI век, когато посетил Света Гора, казва, че по това време числото на извършващите внимателна молитва намаляло до крайност^[6]. Старецът схиархимандрит Паисий Величковски се преместил от Молдавия на Света Гора през 1747 г. Той се запознал с живота на всички манастири и скитове, беседвал с много старци, които според общото мнение на Света Гора били опитни и свети монаси. Когато започнал да задава на тези монаси въпроси за книгите на светите отци написани за умната молитва, оказало се, че те не само не знаели за такива писания, но дори не били чували имената на светите писатели. Тогава Добротолюбието още не било напечатано на гръцки език^[7].

Внимателната молитва изисква себеотречение, а на такова себеотречение се решават малцина. Човекът, заключен с внимание в себе си, намиращ се в състояние на недоумение от виждането на своята греховност, неспособен на многословие и въобще на външен ефект и актьорство, изглежда за непознаващите неговия таен подвиг някак странен, загадъчен, непълен и несъвършен. А нима е лесно да скъсаш с мнението на този свят? И как света да познае подвижника на истинската молитва, когато този подвиг е съвсем непознат и неизвестен за света? Такъв подвижник коренно се различава от намиращия се в прелест, който не яде, не спи, зимата ходи само с едно расо, носи вериги, получава видения, всички учи и изобличава с дръзка наглост, без всякакво разсъждение, без да вниква в смисъла на нещата, със страстната разгорещеност на кипналата кръв, която прави тази горестна разгорещеност гибелна. Светец и половина!

В човешкото общество отдавна се забелязва вкус и влечение към такива, както пише св. ап. Павел до коринтяните: „вие търпите, ако някой ви заробва, ако някой ви изпояжда, ако някой ви обира, ако някой се превъзнася, ако някой ви бие по лице” (2 Кор. 11:20). Нататък светият апостол пише, че когато бил в Коринт, не си позволил да се държи дръзко и нагло, а поведението му било белязано „с Христова кротост и благост” (2 Кор. 10:1).

Голяма част от подвижниците на Западната Църква провъзгласени от нея за велики светии, след отпадането й от Източната Църква и при отстъпването на Светия Дух от нея, се молили и достигали до видения, разбира се, лъжовни, като използвали споменатия от мен способ. Тези мними светии са били в състояние на ужасна бесовска прелест. Тази прелест естествено израства на основа на богохулството, с което при еретиците е извратена догматическата вяра. Поведението на латинските подвижници, изпаднали в прелест, било екзалтирано по причина на необикновеното веществено страстно разгорещение. В такова състояние се намирал Игнатий Лойола, основателят на йезуитския орден. При него въображението било дотолкова разпалено и изострено, че както сам твърдял, достатъчно било само да поиска и малко да се понапрегне и пред неговия взор се явявали според желанието му раят или адът. Но явяването на рая или ада при него се извършвало не само под действието на човешкото въображение – само едното човешко въображение не е достатъчно за това – но явяването се извършвало под действието на демоните, присъединяващи своето обилно действие към недостатъчното човешко действие. И така, съединявайки действието с действие, допълващи действието с действие на основание на свободното произволение на човека, избрал погрешно и лъжовно духовно направление.

Известно е че истинните и свети Божии видения се дават единствено по силата на Божието благоволение и действие, а не по волята на човека и не благодарение на негово собствено усилие. Дават се неочаквано, много рядко, при случаи на особена нужда, по силата на дивната Божия грижа за човека, а не ей тъй, както се случи^[8]. Усиленият подвиг на намиращия се в прелест обикновено стои редом с дълбока развратеност. Развратеността на мисълта служи за това да може да бъде разпознат онзи пламък, от който се разпалват прелъстените. Това се потвърждава и от сказания, истории и свидетелства на отците. „Виделите лъстив дух в явление, явило се пред тях, - казал преподобният Максим Кавсокаливит, - много често изпадат в ярост и гняв, а благовонието на смирението и молитвата или истинските сълзи няма място в тях. Точно обратното, такива се хвалят със своите добродетели, тщеславят се и винаги безстрашно се предават на лукави страсти”^[9].

Святитель Игнатий Брянчанинов, Аскетические опыты, Т. 1.

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] Лествица, Слово 28, гл. 17.

[2] Слово о молящихся от дел оправдитися, гл. 34, Добротолюбие, ч. 1.

[3] Лествица, Слово 4, гл. 82, 83. Преподобный Варсанофий Великий, ответ 275. Житие и наставления преподобного Аполлоса, Патерик Алфавитный.

[4] О третьем образе молитвы. Добротолюбие, ч. 1.

[5] Житие преподобного Григория Синаита, Добротолюбие, ч. 1.

[6] Предисловие к Преданию или Уставу Скитскому.

[7] Отрывок письма старца Паисия к старцу Феодосию. Писания Паисия, издание Оптиной Пустыни.

[8] Святый Исаак Сирский, Слово 36-е.

[9] Собеседование преподобного Максима с преподобным Григорием Синаитом.