През 1662 г. Антонио Веласкес Пинто издава в Мадрид своето „Съкровище на християните” с одобрението на университетите в Алкала, Валядолид и Авиля и богослови сред бенедиктинци, францисканци, кармелити, доминиканци, августинианци и бернадити, не само защитавайки правото на ежедневно причастяване за всички – клир и миряни, но и учейки, че това е Господня заповед, съгласно блаж. Иероним, св. Кирил Иерусалимски, Рупърт, Бонавентура, св. Иустин Философ, св. Киприян Картагенски, Пасхазий и др.^[26].

Нов тласък движението получава с появата на квиетизма (от quies лат. – покой), учение, представящо като идеал съвършеното самовглъбяване при пълна пасивност на мислите, чувствата и желанията, до степен на отказ от собствената личност – постигането на необходимата вътрешна празнота и тишина, при която според квиетистите единствено е възможно общението с Бога. Особена роля тук изиграва испанският свещеник мистик Мигел де Молинос, който се радвал в Рим на почитта на мнозина кардинали и йезуити, включително на кард. Одескалки – бъдещия папа Инокентий XI. Де Молинос смятал, че честото причастие само по себе си може да въздигне човека до висота в духовния живот и отразил това си виждане в издадения от него в Рим през 1675 г. „Кратък трактат за ежедневното причастяване”^[27].

Той защитава причастяването буквално без никакви нравствени изисквания преди, по време и след приемането му т.е. без изповед, единствено с необходимата за богообщението пълна квиетистка пасивност и без каквото и да е благодарение след това. Ефектът обаче бил такъв, че причастяващите се започвали да възприемат себе си като безгрешни, сякаш вече не се нуждаят от борба с изкушенията и да се причастяват без да се изповядват, дори когато имат всички основания да се страхуват, че са извършили някакъв сериозен грях. Нещо повече – съгласно оплакването на неаполитанския архиепископ кард. Карачиоли, следващите тази практика започнали съвсем да изоставят дори и личните си молитви. Ето защо на 20 ноември 1687 г. папа Инокентий XI осъжда 68 от твърденията на де Молинос и особено под No 32 схващането, че „нито преди, нито след причастието се изисква някаква подготовка или благодарение, а единствено обичайното пасивно смирение. Тази пасивност доставя повече добродетелност, отколкото може и се получава по друг начин. Нещо повече, ако по време на причастието се надигнат чувства на смирение, съкрушение, благодарност, трябва да бъдат подтиснати, освен ако не бъдат разпознати като импулс от Бога, иначе това са движения на природата, които са като мъртви”.

Мигел де Молинос бива осъден и починал в заточение, но това е само финалът на действията, които папа Инокентий XI предприема в отговор на оплакванията на епископите от догматическите и дисциплинарните отклонения, появили се в Испания и съседните страни в резултат на честото причастяване. Той избира шестима богослови да изследват тези оплаквания и да докладват, за да бъде взето решение, като им поставя пет въпроса:

1. трябва ли да бъде разрешено или да бъде забранено ежедневното причастяване за миряните и при какви условия?

2. трябва ли то да бъде разрешено или да бъде забранено за монасите?

3. трябва ли то да бъде разрешено или да бъде забранено за семейните?

4. трябва ли да бъде разрешено или да бъде забранено ежедневното причастяване по домовете?

5. как най-добре да бъдат избегнати злоупотребите?

Докладът, включващ 41 колони от около 20 000 думи, най-подробно описва за какви злоупотреби става въпрос: “В някои страни и особено Испания, практиката на ежедневно причастяване е станала толкова обичайна сред миряните, монасите и послушниците, че се страхуваме, че независимо от действията, които св. Престол ще предприеме по въпроса, св. Евхаристия ще бъде подценена и омаловажена. Злото се е увеличило поради факта, че изповедниците и проповедниците настояват пред вярващите за необходимостта от често причастяване едновременно в проповедите и писанията си, като нещо предписано от Божия закон и стигат толкова далече да казват, че отсъствието на смъртен грях е единствената изисквана подготовка. Освен това миряните приемат св. Тайни у дома си и дори в леглото и има монаси, които ги носят в джобовете си или ги вземат от частни служби под предлог, че всяка пречка, предотвратяваща отиването в църква прави подобно дело законно, щом причастяването е предписано от Божия закон”^[28].

На 12 февруари 1679 г. излиза декретът “Cum ad aures”, против крайностите. Оставя се на духовникът да преценява и решава във всеки един индивидуален случай дали би имало полза от по-често причастяване, според чистотата на съзнанието и напредъка в добродетелта. Особено предписание има за семейните - ако апостолът предписва въздържание по взаимно съгласие, за да могат мъжът и жената да пребивават в молитва, то колко по-голямо трябва да е благоговението и целомъдрието им преди приемането на небесното Тайнство. Декретът напомня на епископите, че не им липсва власт да налагат строги наказания в случаи на дисциплинарни отклонения, дори ако става въпрос за йезуити.

През ХVІІІ в. янсенизмът отново се разпространява, но този път в аристократичните кръгове на Италия. Вероятно най-важният по отношение на разглежданата тема остава Сципионе Ричи, епископ на Пистоя (в региона на Тоскана), племенник на последния йезуитски генерал преди повсеместното гонение на Ордена. Роден във Флоренция и с лоши чувства към “Общество на Иисус” още от студентските си години в Рим, където попада под янсенитско влияние, макар да е племенник на самия началник на йезуитите, той, връщайки се в родния си град открито започва да говори и пише в подкрепа на янсенитите в Холандия и Франция. В публикациите си застъпва принципът, че за да се спасят повече хора свещениците винаги трябва да подчертават и водят вярващите към спасителното покаяние и следователно би било противно на истината свободно да се дава опрощение без необходимите епитимии, както и да се проявява излишна снизходителност и разслабления при допускането до причастие. От 1780 г. той става епископ на Пистоя и на 18 септември 1796 г. провежда янсенитски Събор в църквата “Св. Леополд” с 234 участници, чиито решения  обхващат два тома, но впоследствие среща съпротива от страна на населението на Тоскана и останалите епископи и през 1791 г. си подава оставката^[29].

За да осъди решенията на този събор папа Пий VІ се принуждава да издаде 85 поучения, всяко от които отделно цензурирано, за да не се стигне до недоразумения. Конституцията “Образец на вярата” от 28 август 1794 г., вместваща тези пасажи, третира в два от тях и св. Причастие.

Първият засяга решението на събора за жертвения характер на св. Евхаристия. Мнението, че “не трябва да се отхвърля като забранена такава меса, при която присъстващите не се приобщават със св. Тайни, понеже макар и по-малко съвършено, те въпреки това участват в Жертвата като я възприемат духовно”, бива осъдено от папата като “лъжливо, погрешно, подозрително и пропито с ерес”, тъй като намеква, че е достатъчно духовното причастие за валидността на св. Жертва.

Вторият се отнася до решението, регулиращо честотата на причастяване и гласящо, че то би било допустимо, “едва когато човек даде недвусмислено свидетелство за царуването на любовта към Бога в сърцето си, за да може с право да бъде допуснат до общение с Христовата Кръв”. Според папата обаче духовникът трябва да прецени колко често да бъде причастяването^[30].

Деветнадесети век поставя на системно разглеждане именно въпроса за условията, при които да бъде разрешавано по-често причастяване. В това отношение може би най-значим за римокатолицизма е авторитетът на Алфонс Лигуори - непримирим противник на янсенизма, движен от стремежа да посочи и отвори вратите към небето чрез осигуряване на достъп до св. Причастие за колкото може по-голям брой хора. Трудовете му (над 260) се превръщат в норма при преценката на критериите за често причастяване. Позовавайки се на директивата на папа Бенедикт ХІV той посочва: “Без съмнение е погрешно да се позволява често причастяване на падащи често в смъртни грехове или пристъпващи към св. Причастие със склонност да падат в простими грехове без желание за изправление. Наистина е правилно понякога да се допускат до причастие някои, които са в опасност да паднат в смъртен грях, за да придобият сила да противостоят, но с оглед на онези, които не са в такава опасност и имат навика съзнателно да извършват простими грехове без желание за подобрение или поправяне, най-добре да не им се позволява причастие по-често от веднъж седмично. Добре би било понякога да бъдат лишавани от причастие за цяла седмица, за да се ужасят от вината си и да придобият по-голямо благоговение към тайнството”^[31].

Според него при някои условия честото и дори ежедневно причастяване е допустимо: “За някои души, които го желаят заради по-голямото израстване в любовта към Бога, считам, че духовникът трудно може без угризения да откаже често и дори ежедневно причастяване, с изключение на един ден от седмицата съгласно практиката на някои опитни духовници, а също в периодите, когато може да реши да лиши от причастие своите духовни чеда, като свидетелство за тяхното послушание или смирение, или поради някоя друга причина. Такива души обаче трябва да живеят свободни от привързаността към простими грехове и да са много по-отдадени на духовната молитва и жажда за съвършенство, без да падат в грехове, а още повече в съзнателни макар и простими такива”^[32].

Това правило не е универсално приложимо и налага едно уточнение: “Ако след това, въпреки честото причастяване бъде забелязано, че човекът няма развитие по пътя към съвършенството и не се освобождава от съзнателните, макар и простими грехове, а все още клони например към удоволствията на сетивата - зрението, слуха и вкуса и е капризен към облеклото, в такъв случай би било по-добре да бъде ограничен в причастяването, за да се замисли накрая за изправлението си и да потърси развитието си в Св. Дух”^[33].

И макар правилата да изглеждат строги, лично Алфонс Лигуори е почитал честото причастяване като знак и пазител на светостта.

Истинският разцвет в прилагането на тази практика обаче настъпва едва с появата на т. нар. Литургическо движение и неговото разпространение в голяма част от римокатолическите страни. Това е движение, което търси възраждане на духовния и църковен живот чрез литургията, както и реставрация на изкривяванията в богослужението чрез завръщане към неговите извори^[34].

Не може да не се отбележи, че то има много общо и с новата фаза на йезуитската активност след гоненията срещу Ордена в периода 1773-1814 г. По това време срещу римокатолицизма освен непрекъснатото предизвикателство на Реформацията се изправят и новопоявили се противници – Дарвин в областта на естествено-научната мисъл, Хюм и Хегел във философията, Маркс и Енгелс в политиката, Велхаузен с историческия критицизъм, Religionsgeshichte с методите си за изследване на Библията, пиетистите в областта на религията и т.н. Всичко това отваря на йезуитите широк фронт за борба като Орден, който е бил създаден и съществува именно, за да се бори срещу враговете на папската власт. Литургическото движение постига тази цел, като действа в рамките на самия римокатолицизъм, стремейки се да го укрепи отвътре, следвайки добре утъпкания път на първите контрареформатори.

Обикновено се приема, че началото на движението се поставя от бенедиктинския абат Проспер Геранже, с възстановяването на манастира „Сен Пиер” в Солемското абатство (Франция), което постепенно се превръща в световен център за изследване на григорианския хорал. По-важното обаче е това, че Проспер Геранже отрежда на месата централно място в живота на вярващите и призовава миряните към по-осъзнато участие в литургията чрез по-доброто разбиране на нейния смисъл, включването им в песнопенията и особено чрез честото пристъпване към св. Тайни^[35]. Така, борейки се със съществуващата криза, той на практика извършва същите промени в църковно-богослужебния живот, които са предприели и основоположниците на Контрареформацията, за да могат да задържат и да направят съпричастни към случващото се в храма колкото е възможно повече хора. Ето защо идеите на литургическото движение намират много добра почва и започват да се разпространяват и в други страни, като го превръщат в един от факторите, който създава облика на днешния римокатолицизъм.

От 1863 г. паралел на Солемското абатство в Германия е бенедиктинският манастир „Сен Мартин” в  Бойрон, където се поставя акцент на раннохристиянското и византийското изкуство, провеждат се непрекъснато литургични изследвания, съгласно стремежа за завръщане към изворите (през 1884 г. абатството публикува текста на Missale Romanum) и където се намира най-голямата манастирска библиотека в Германия (около 400 000 книги)^[36]. Там присъствали и монаси, принадлежащи на „Обществото на Иисус”, които са основните радетели за практиката на честото причастяване. Именно такива се преселват от този манастир през 1872 г. и основават бенедиктинското абатство Маредсу в Централна Белгия, превърнало се в следващия голям център на литургическото движение^[37]. Известен негов представител на това място е о. Герард ван Калоен, ректор на манастирското училище публикувал френско-латинския мисал, който на Евхаристийния Конгрес през 1883 г. предлага миряните да участват и да се причастяват на месата, а по-късно започва и издаването на Revue Benedictine – първото периодично издание, насърчаващо литургическото движение. По същия начин през 1893 г. отново йезуитски монаси от „Сен Мартин” в Бойрон завладяват и манастира Мария Лаах в Германия, който играе водеща роля за литургическото движение през първата половина на ХХ в., особено с мистериалното богословие на о. Одо Касел, описващо Църквата като тайствено (мистериално) Тяло на Христа, действащо в тайнствата^[38]. На свой ред пък монаси от Маредсу през 1899 г. възстановяват манастира Мон Сезар в Белгия, откъдето произлиза повлиялият може би в най-голяма степен на историята на литургическото движчние о. Ламбер Бодуен^[39].

На 20 декември 1905 г. папа Пий Х издава декрета “Sacra tridentina synodus”, посветен изцяло на въпроса за честото причастяване и изиграл решаваща роля за утвърждаването на тази практика в следващите шест десетилетия до свикването на Втория Ватикански събор^[40]. Декретът поставя четири основни въпроса, възникнали през вековете и им дава недвусмислени отговори:

1. Още в самото подназвание на декрета - “De quotidiana sumptione”, се пита какво точно трябва да се разбира под “често причастяване”. Тук ясно се постулира, че това означава “ежедневно”, понеже прошението за “насъщния ни хляб” в Господнята молитва следва да се отнесе именно към св. Причастие и тогава “евхаристийният хляб трябва да ни бъде ежедневна храна”.

2. Щом е разрешено, дали обаче ежедневното причастяване е препоръчително за всички вярващи - свещеници, монаси, миряни и деца? Отговорът е положителен, като през 1906 г. и 1910 г. се издават още два декрета, които специално потвърждават тази необходимост и за децата от момента на достигането им до съзнателна т.е. съгласно тези документи - от седем годишна възраст.

3. Какво би трябвало да бъде разположението на причастяващите се? Декретът подминава общоприетото по-строго мнение, битувало с векове, в полза на минималисткото, изискващо само благоговейно отношение и правилно намерение. Тук е сърцето на декрета: „Честото и ежедневно причастяване, като най-желано от Господ Иисус Христос и католическата църква, трябва да бъде достъпно за всички вярващи независимо от тяхната класа и начин на живот. Така никой, който е в благодатно състояние и пристъпва към св. Трапеза с правилно и благоговейно намерение не може законно да бъде отстранен от нея. Правилното намерение се състои в това – този, който пристъпва към св. Трапеза да го прави не поради обичая или тщеславие, или заради уважението към хората, но с цел да зарадва Бога, влизайки в по-тясно единение с Него чрез благочестието и търсенето на божествено лекарство за своите болести и недъзи”^[41].

4. Декретът прави и значително разграничение между разположението, което е стриктно необходимо и между онова, което е похвално – разграничение, до каквото противниците на честото причастяваане до този момент не могли да достигнат. „Макар да е най-препоръчително онези, които се причастяват често или ежедневно да са свободни от простими грехове, особено от такива, които са напълно съзнателни, както и от всяко благоразположение към тях, но е достатъчно да нямат смъртни грехове и да са с искрената решимост да не извършват такива за в бъдеще и тогава не е възможно ежедневно причастяващите се да не се освободят значително дори от простимите грехове и разположението към тях”^[42]. Колкото по-добро е разположението, толкова по-голям е ефектът при приемането на тайнството – затова е необходима щателна подговка, но изповедникът трябва много да внимава да не разубеди някого да не се откаже от честото или ежедневно причастяване, ако е правилно разположен. Според разбирането на историческия декрет от 1905 г. желанието на Христа и Църквата е всички вярващи ежедневно да пристъпват към св. Тайни, за да получат единение с Бога чрез тайнството, като придобият сила да противостоят на чувствените страсти, да се очистят от петната на ежедневните грехове и да избегнат онези по-тежки прегрешения, на които е подложена човешката немощ.

Така литургическото движение получава подкрепа от най-високо място и продължава успешно да се развива.

През 1906 г., постъпвайки в манастира Мон Сезар като член на бенедиктинския орден, о. Ламбер Бодуен започва да чете лекции по еклесиология на братята, подчертавайки връзката на литургичния живот с Църквата като тайнствено Тяло Христово, което в литургията се проявява и укрепва. През септември 1909 г. на Националния католически конгрес в Малин (Белгия) той изнася доклад за необходимостта от участието на миряните в литургията не само по отношение на молитвите, но и на причастяването, понеже всичкото благочестие според него би следвало да е литургично^[43]. В същата година изпраща и писмо от 14 страници до кард. Мерсие (глава на Белгийската църква), с което предлага да бъдат въведени диалогични меси, литургични мисии в енориите за обяснение на богослужението, повечерия в семинариите и лекции по литургика за духовенството. Три години по-късно основава научното списание „Литургични въпроси”, излизащо и до сега, а библиотеката на манастира се превръща в център за изследване на литургиката. В периода 1921-1925 г. е професор по фундаментално богословие в бенедиктинския колеж „Св. Анселм” в Рим и се прославя като познавач на източното богослужение, взимайки активно участие в римокатолическо-православния диалог. През 1926 г. с благословението на папа Пий ХI и бенедиктинския орден основава в диоцеза Лютих манастир, където практикува и сериозно изучава източно-славянския обряд, а петнайсет години по-късно основава като икуменически експеримент манастира Шевтон, където римокатолически монаси живеят по православно монашески устав^[44]. Тогава започва и издаването на икуменическото списание “Irenikon”. От 1940 г. о. Ламбер чете лекции по източна и западна литургика в Париж, включително в православния богословски институт „Св. Дионисий”. Той е дългогодишен приятел на папа Йоан ХХIII – същият, който свиква Втория Ватикански събор (1962-1965), оставащ за римокатолицизма най-значимото събитие за последните петстотин години след Тридентския събор и променил напълно неговия облик чрез стремежа да се преразгледа и осъвремени всяка една страна на църковния живот. Това е по същество един икуменически събор, постановяващ онези, които до този момент са били възприемани като схизматици и еретици вече да бъдат разглеждани като „отделени братя”^[45].

На 7 декември 1965 г., един ден преди края на събора папа Павел VI и Константинополският патр. Атинагор произволно обявяват взаимните анатеми, произнесени през 1054 г. за невалидни и еднолично свалят схизмата, макар римокатолиците да не се отказват от своите заблуждения^[46].

Може да се каже, че на Запад в резултат на извършеното на събора „осъвременяване”, и малкото здраво, което е било останало днес на практика отива към унищожение. Що се отнася до богослужението – тогава литургията значително бива съкратена и честото причастяване окончателно се узаконява, като се премахват всички пречки за неговото налагане т.е. отменя се задължителната изповед, евхаристийният пост е сведен до един час преди причастието, предпричастните молитви се включват в самата меса и пр. Така честото причастяване става напълно достъпно и ако в началото на ХХ в. повечето вярващи римокатолици са се причастявали само няколко пъти в годината, то днес почти всички се причастяват на всяка литургия.

Дали обаче налагането на тази практика постига целта си?

Св. Отци във всяка една епоха са подчертавали необходимостта от по-често причастяване, но никога не са го наложили, макар някои от тях да са били дори патриарси и да са имали цялата власт и влияние, за да го направят. Какво би станало, ако това се беше случило? Петдесет години след Втория Ватикански събор нагледен пример можем да видим в съвременния литургично-богослужебен живот на римокатолическото общество. Според кард. Валтер Каспер от Папския съвет за насърчаване на християнското единство, днес числеността на участващите в св. Евхаристия на Запад става все по-малка и църквите все повече се изпразват^[47]. Статистиките за последните години показват, че в самата Италия посещаемостта е под 15%, във Франция под 10%, в Испания през последното десетилетие е паднала от 19% на 13%, в Германия, ако през 1988 е била 28%, то през 2008 г. вече е наполовина, в Малта се наблюдава спад от 11% за десетилетие като подобна тенденция се наблюдава навсякъде^[48]. Следователно, ако въвеждането на по-често причастяване още от времето на първите йезуити е целяло да задържи отлива на вярващите от храма, виждаме, че тук тази практика по-скоро търпи провал. При това по думите на кард. Валтер Каспер, макар след Втория Ватикански събор да се причастяват всички присъстващи на службата, но изчезва разбирането на литургичните текстове и дори осъзнаването на св. Евхаристия като свещено дело, при което се осъществява „делото на спасението”^[49].

Вероятно бихме могли да се самоуспокояваме, че ние сме православни и при нас такова нещо няма как да се случи, но за съжаление проповедта за често т.е. еженеделно или ежедневно причастяване, съпроводена с почти същите аргументи, както у римокатолиците, постепенно започва да дава и същите резултати. Проф. д-р Александър Агаджанян от Центъра за религиозни изследвания към Руския държавен хуманитарен институт се изказва по повод проведено проучване за честотата на причастяване в Руската Православна Църква за 2011 г. почти в същия смисъл като кард. Валтер Каспер – вярващите според него се причастяват по-често не толкова поради разбирането на причастието като „основа на живота”, колкото, като някаква форма на социализация^[50].

Но има и нещо по-тревожно. Ако човек иска да се причастява, колкото се може по-често, тогава всяко изискване за предварителна подготовка би могло да се превърне за него в сериозно затруднение. На Запад в началото на ХХ в. се причастявали рядко, но било немислимо това да стане без очистване на съвестта чрез задължителна изповед. От 1905 г. обаче нещата се променят и причастяването постепенно става еженеделно и ежедневно, поради което към 30-те години на ХХ в. разбираемо започват да се чуват упорити гласове против честата изповед като пречка за причастяването, освен ако няма някакви тежки грехове. Папа Пий ХII реагира, оценявайки в енцикликата си „За Мистическото тяло” от 1943 г. тази тенденция за минимизиране или пълно елиминиране на стремежа за очистване на душата от грехове преди причастие чрез молитва и изповед, като завръщане на квиетизма, при който човек започва да възприема себе си като сравнително безгрешен – това е вътрешно спокойствие, произлизащо не от душевна чистота, а от омаловажаването и пренебрежението на греховете. Вторият Ватикански събор поставя специален акцент върху Евхаристията и причастието, говори много за Божията любов, но не казва почти нищо за греха и последиците от него, за покаянието и изповедта, която преименува с много по-мекото понятие „помирение”. Бог е любов и всички човешки грехове се оказват нищожни пред неизмеримото Божие милосърдие, а и причастието е за прошка на греховете, както  напоследък също често се повтаря.

Резултатът от това обаче според Националния център за изследване на мнението към Чикагския университет е, че само за първото десетилетие след Втория Ватикански събор от 1965 г. до 1975 г. броят на изповядващите се поне веднъж месечно пада от 38% на 17%. Изследване на Университета Нотр Дам показва, че спадът продължава и през 80-те години на ХХ в., като според данни на Центъра за изследване на общественото мнение Роупър през 1997 г. поне веднъж в месеца са се изповядвали вече едва 10% от римокатолиците, а други 10% не са го правили никога^[51]. The Guardian отбелязва в своя статия за 2009 г., че само 40% от италианците признават да са се изповядвали някога, от които 12% веднъж в годината (колкото са и причастяващите се най-малко всяка неделя) и само 2%  - веднъж месечно^[52].

Сега допустимият минимум за римокатолиците е да се изповядат задължително поне един път в годината, обикновено през Великия пост – това е т.нар „пасхална изповед”, извършвана по правило до към Петровден. Но за повечето от тях изповедта се е превърнала в събитие, което се случва само два пъти в живота – преди първото причастие и евентуално преди смъртта.

Така като пряко следствие от въвеждането на честото еженеделно и ежедневно причастяване на Запад там практически са били унищожени покаянието и изповедта на греховете.

Още през 40-те години папа Пий XII отправя укори към младите свещеници, снижаващи изискванията си към вярващите, за да улеснят достъпа до св. Причастие, като вървящи против Духа на Христа. В документа си ”Reconciliatio et Paenitentia” от 2 декември 1984 г. папа Йоан-Павел II вече открито говори за “криза на покаянието”. Според него тя се дължи на свободолюбието и независимостта на съвременния човек, който отказва да приеме значимостта на греха и вината си пред Бога, предпочитайки моралния релативизъм и секуларния светоглед. Но той отбелязва също, че друга причина това да се случва сред вярващите е прекъсването на връзката изповед-причастие – задължителността на изповедта е била стимул да се прибягва към нея, докато с отмяната й на Втория Ватикански събор и поради необходимостта от напрягане на духовните сили сега става все по-рядка. Затова папа Йоан-Павел II призавава римокатолическата йерархия да преосмисли и отново да възстанови връзката между изповедта и причастието^[53]. Усилията му обаче остават напразни – вярващите на Запад продължават все повече да се чувстват свободни да пропуснат изповедта, понеже няма нищо, което да ги задължи. Същевременно се появяват и алтернативни варианти за покаяние като например изповед по интернет в сайтове от рода на анонимния „Daily confession”, поради което през 2002 г. Папския съвет за масови комуникации се принуждава да заяви, че „Няма тайнства по интернет”^[54].

Днес обаче същото е възможно и чрез програма-приложение за iPhone. На 9 февруари 2011 г. Ватикана предупреждава, че изповедта чрез мобилния телефон не може да замени свещеника^[55].

Изследване на авторитетния Католически Университет в Милано показва, че през 2008 г. в Италия 30% от вярващите са смятали присъствието на свещеника за незадължително, 20% признават, че им е трудно да разговарят за греховете си с друг човек, а за 10% свещеникът се оказва дори пречка за прякото им общуване с Бога^[56]. Нежеланието за изповед подтиква римокатолическата йерархия да организира курсове за повишаване квалификацията на свещениците, но както отбелязва през юни 2009 г. архиеп. Мауро Пиаченца от Конгрегацията по делата на духовенството, тайнството на изповедта продължава да се намира в дълбока криза, понеже все по-малко хора различават добро от зло и не отиват да се изповядат, тъй като са изгубили чувството си за грях^[57].

За съжаление по същият път вървят и православните общини особено на Запад, където отдавна се е наложила практиката на често причастяване. Там в резултат на литургичните опити на хора като митр. Антоний Сурожки, протопр. Александър Шмеман и пр., също вече от десетилетия е прекъсната връзката между изповед и причастие^[58]. Затова не трябва да ни изненадва появата на сходна на римокатолическата „криза на покаянието и изповедта”, при която вярващите се причастяват поне веднъж седмично на неделната литургия, но се изповядват само един или два пъти в годината^[59].

Папа Пий ХІІ още в средата на ХХ в. започва да изказва опасенията си като говори за появата на едно ново отношение към св. Причастие, определяйки го като „сакраментализъм”. Това е вярата, че св. Евхаристия действа почти автоматично - еклесиалното силно редуцира личния елемент, липсва личното усилие и липсва самото желание за такова^[60]. Същият проблем днес все повече се открива и в Православната Църква. И най-страшното е, че в римокатолицизма въпреки натрупания за почти 500 години опит не само се оказват напълно безсилни да го преодолеят, но той продължава да се задълбочава. Сега се твърди, че Православната Църква, над която според обещанието на Самия Господ Иисус Христос „портите адови няма да надделеят” (Мат. 16:18), от векове се намира в дълбока криза и се нуждае от спешни реформи, като се предлага да се върви по пътя на римокатолическите грешки. Докъде води този път вероятно стана ясно. В 18 стъпало „За умъртвяването на душата и смъртта на ума преди смъртта на тялото” на своята „Лествица” св. Иоан Лествичник казва така: „Безчувствието (към греха) е нерадение, което е станало навик, сковаване на мисълта, рожба на лоши навици, мрежа на усърдието, капан за мъжеството, непознаване на умилението, врата на отчаянието, майка на забравянето, която като роди своята дъщеря (забравянето), отново става нейна дъщеря – това е отхвърляне на Божия страх … Тази злотворна мъчителка ми каза: Моите съюзници, когато видят мъртъвци, смеят се; когато стоят на молитва, стават окаменели и мрачни. Пред светата трапеза на Евхаристията остават безчувствени и дори причастявайки се с този небесен дар остават си такива, като че вкусват обикновен хляб. Когато виждам хора, които стоят с умиление, аз се надсмивам над тях. От бащата, който ме е родил, аз се научих да убивам всичко добро, което се ражда от мъжество и любов … Насищането ме засилва, времето ми помага да раста, а лошият навик ме утвърждава; онзи, който е овладян от такъв навик никога не ще се освободи от мене”^[61].

Унищожаването на страха Божий и покаянието би било равносилно на унищожаване на същността на християнството. Има светци, които са се спасявали, причастявайки се често и такива, причастявали се рядко, но нито един без покаяние. В св. Писание, творенията на св. Отци и каноните на Църквата е отделено огромно по обем място за разкриване на всичката широта и дълбочина на човешката греховност, както и на средствата за нейното преодоляване, като почти незначително спрямо него място е отделено за толкова важното тайнство на св. Причастие. В произведенията на съвременните „евхаристийни” автори е точно обратното – те пишат много за причастяването и нищо или почти нищо за греховете, страстите, бесовете, които сякаш не съществуват за тях, за светите добродетели и за способите за придобиването им. Нещо повече, някои от тях открито се разграничават от подобен тип богословие, като монашески, индивидуалистичен и до голяма степен антицърковен.

Дали точно такива учители са ни необходими и дали точно от такава реформа имаме нужда? Без решимост и мъжество в личния подвиг за скъсване с греха никой не може да постигне единение с Христа в св. Причастие. Освен това никога честотата на причастяване не се е възприемала като критерий за духовността, напротив – по-скоро духовността е определяла колко често трябва да бъде причастяването. В едно от писмата си до млад човек, живеещ в света и който независимо от искрените си намерения все още не бил дал доказателства за своето постоянство, св. Симеон Нови Богослов пише: „На тебе ти е нужно да се въздържаш от божествените и страшни Тайни на непорочните Тяло и Кръв на нашия Владика и Господ Иисус Христос ... дотогава, докато твоето духовно състояние не стане неизменно спрямо порочните действия на греха и докато не придобиеш непреклонна воля и крайна ненавист към греха. А когато видиш себе си достигнал такова състояние, тогава се приближи, брате, с непоколебима вяра, причастявайки се не с обикновен хляб и вино, но с Тялото и Кръвта на Бога и със Самия Бог. И по този начин ще станеш причастник на славата Му и ще получиш очистване и пълно прощение на твоите собствени грехове, и ще имаш в себе си вечния живот, и ще си син на светлината и деня. Но ако преди да станеш такъв приемеш Христа, тогава бесовете с още по-голяма завист, виждайки те презрял Бога и недостойно приближаващ се към тайнството, с насилие ще се обърнат против тебе и безжалостно ще те смъкнат в калта, отново ще те хвърлят там и тогава вместо християнин ще станеш христоубиец”^[62].

За същото говори и св. Иоан Кронщадски, известен с проповедта си за важността и необходимостта от по-често приемане на св. Тайни: „Преблажен и преизпълнен с живот е човекът, който се причастява със св. Тайни с вяра и със сърдечно разкаяние за греховете си. Тази истина е видна и от обратното. Когато без искрено разкаяние за греховете си и със съмнение пристъпваш към св. Чаша, тогава влиза сатаната и пребивава в теб, като убива душата ти и това е извънредно осезателно”^[63].

Нито честото, нито рядкото причастяване сами по себе си ще ни донесат спасение, ако животът ни не е в съгласие с Христовите заповеди и учението на св. Отци, ако не сме придобили дух на постоянно покаяние и решимост в покаянието. За единението с Бога е необходима вяра, но „вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:26).  Тук е може би най-голямата слабост в произведенията на съвременните „евхаристийни богослови” – в стремежа си да преодолеят „еклесиологичната криза” чрез по-често причастяване и възраждане на литургичния живот, те сякаш поставят каруцата пред коня, пренебрегвайки покайните дела като пречка за причастяването и очаквайки те да се появят като негово следствие. Но не такова е учението на св. Отци, които водят към съвършенството в Христа, а не към минимално необходимото усилие.

<< предишна || следваща>>

Бележки:

^[26] Pinto, Antonio Velaskes, Tesoro de los christianos que para cada dia les dexo Christo en el verdadero Mana Sacramentado, Madrid, 1662: <http://books.google.co.uk/books?id=txHUNsNPXsQC&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false>

^[27] De Molinas, Antonio, (Breve) Tratado de la commion quotidiana, Rome, 1675: <http://books.google.com.au/books?id=Y6tonB1KHc4C&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false>

^[28] Dalgairns, John Bernard, The Holy Communion, its philosophy, theology and practise, London, 1868, p. 312 <http://books.google.bg/books?id=cMbJgeIjtsgC&printsec=frontcover&hl=bg&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false>

^[29] Cunningham,  Francis A., The War upon Religion, London, 1911, p. 26.

^[30] Auctorem fidei – Contra Pistia, Aug. 28, 1794, C. “Errors about the Sacraments”, §28,  §29: <http://www.churchmilitant.tv/cia/05rebellion/12.pdf>

^[31] Liguori, Alfonso, Homo apostolicus, Mechliniae, 1849, p. 146.

^[32] Ibid., p. 148, m.

^[33] Ibid., p. 151.

^[34] Wikipedia, The Free Encyclopedia, Liturgical Movement: <http://en.wikipedia.org/wiki/Liturgical_Movement>

^[35] “Dom Gueranger: prophet of Ecclesial Renewal”, A Sister of Ryde FAIHT Magazine, July-August, 2006: <http://www.faith.org.uk/Publications/Magazines/Jul06/Jul06DomGuerangerProphetOfEcclesialRenewal.html>

^[36] Wikipedia, The Free Encyclopedia, Beuron Archabbey: <http://en.wikipedia.org/wiki/Beuron_Archabbey>

^[37] Wikipedia, The Free Encyclopedia, Maredsous Abbey: <http://en.wikipedia.org/wiki/Maredsous_Abbey>

^[38] Wikipedia, The Free Encyclopedia, Maria Laach Abbey: <http://en.wikipedia.org/wiki/Maria_Laach_Abbey>

^[39] Wikipedia, The Free Encyclopedia, Kaiserbergs Abbey: <http://en.wikipedia.org/wiki/Mont_C%C3%A9sar_Abbey>

^[40] Pope St. Pius X, Sacra Tridentina, On Frequent and Daily Reception of Holy Communion, Dec. 20, 1905: <http://www.ewtn.com/library/CURIA/CDWFREQ.HTM>

^[41] Loc. cit., 1, 2.

^[42] Loc. cit., 3.

^[43] Ламбрехтс, Антoний Иером., Дом Ламбер Бодуен и литургическое движение в Католической церкви в начале ХХ века, 12.01.2004: <http://www.kiev-orthodox.org/site/worship/641/ > 

^[44] вж. страницата на официалия сайт - Monastere de Chevtogne, Histoire: <http://monasterechevetogne.com/index.php?taalkeuze=1|le>

^[45] Unitatis Redintegratio: <http://krotov.info/acts/20/2vatican/dcmnt131.html#%D0%AD>

^[46] Совместная декларация Римско-католической церкви и Константинополской Православной Церкви по случаю сннятия анафем, Стамбул, 7 декабря 1965:  <http://www.vselenskiy.narod.ru/an_an.htm>

^[47] Каспер, Валтер Кард., Тайнство на единството, София, 2004, с. 14.

^[48] European church attendance: <http://viaintegra.wordpress.com/european-church-attendance/>

^[49] Каспер, Валтер Кард.,, цит. съч., с. 14.

^[50] Агаджанян, Александр, Частое причащение – проявление способа социализации, 19.12.2011: <http://www.pravmir.ru/aleksandr-agadzhanyan-chastoe-prichashhenie-proyavlenie-sposoba-socializacii/>

^[51] Santella, Andrew, Why have Catholics stopped lining up at the confessional?, Nov. 17.2005: <http://www.slate.com/articles/life/faithbased/2005/11/the_sin_box.html >

^[52] Kington, Tom, Catholic confession is not therapy, Vatican warns, The Guardian, June 3, 2009: <http://www.guardian.co.uk/world/2009/jun/03/confession-vatican-catholics-therapy-sin>

^[53] Post-Synod Apostolic Exhortation of John Paul II, Reconciliation and Penance, 18 (The loss of the sense of sin), 27 (The Sacraments): <http://www.vatican.va/holy_father/john_paul_ii/apost_exhortations/documents/hf_jp-ii_exh_02121984_reconciliatio-et-paenitentia_en.html> 

^[54] Pontifical Council for Social Communications, The Churh and Internet, 9, Febr. 22, 2002: <http://www.vatican.va/roman_curia/pontifical_councils/pccs/documents/rc_pc_pccs_doc_20020228_church-internet_en.html>

^[55] Vatican bans confession by iPhone, Febr. 11, 2011: <http://www.google.com/hostednews/afp/article/ALeqM5g7qz1gnBSNHb1Z2LjksqxOW8GdkA?docId=CNG.bf09dbb285cf3ab677f4bc7d6d271075.2b1>

^[56] Pullella, Philip, Vatican lists “new sins”, including pollution, Reuters, Mar. 10, 2008: <http://www.reuters.com/article/2008/03/10/us-pope-sins-idUSL109602320080310>

^[57] Hunnel, Denise, Rediscover the Sacrament of Confession, June 4, 2009: <http://www.examiner.com/article/rediscover-the-sacrament-of-confession>

^[58] Вж. например предложението за замяната на частната с обща изповед в: Шмеман, Александр Протопр., Исповедь и причастие (Доклад Св. Синоду Православной Церкви в Америке), Нью-Йорк, 1972: <http://liturgica.narod.ru/bibliot/ispoved.htm>

^[59] според официалния сайт на Американската Православна Църква вж. Greek Orthodox Archidiocese of America, Repentance and Confession – Introduction: <http://www.goarch.org/ourfaith/ourfaith8493>

^[60] Hardon, John A Fr.., S.J., op. cit.

^[61] Лествичник, Йоан Преп., Лествица, 18:2,5,6, София, 1996, с. 124.

^[62] цитат по Кривoшеин, Василий Архиеп., Преподобный Симеон Новый Богослов 9946 – 1022), Нижний Новгород, 1996, с. 134.

^[63] Кронштадтский, Иоанн Св., Мысли християнина о покаянии и св. Причащении, Москва, 1990: <http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id=509#%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D1%8B>