Мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха? (Лука. 13:2)

Това попитал Спасителят някои, които дошли при Него и Му разказали за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им. Те очаквали Той да отговори положително, казвайки, че загиналите били грешни човеци, затова ги наказал Бог, обаче злорадството им било попарено още преди да бъде изречено.

Със следващата си реплика Спасителят съвсем охладил желанието им да обръщат всяко нещастие на сензация и лакомо да го глозгат, опиянявайки се от чуждата кръв:

Ако се не покаете, всички тъй ще загинете, (13:5) – бил отрезвяващият отговор. А сетне им разказал притчата за смоковницата, която щяла да бъде отсечена, ако не принесяла плода, който се очаквал от нея.

Някога това станало с галилейците, днес се случва с българите. При това не само с онези от Бакаджика, чиято кръв се проля там. Затова вместо да глозгаме като псета останките от жертвите и милозливо да въздишаме пред телевизора, гледайки сълзите на близките, нека видим дали и за нас не се отнасят горните страшни думи. Защото нещастието си е нещастие и мъката – мъка, но не е ли редно да си зададем и въпроса – защо ни се случва всичко това? Защото едно е сигурно – не сме по-добри от галилейците! И друго е сигурно – загиват някои, за да бъдат предупредени всички! Така постъпва Бог откак свят светува. И затова стене Ева, а Адам прехапва езика си от болка, но трудно, трудно е за човека да приеме, че над него има Бог и че Този Бог може и да удря.

Някои си задаваха въпроса: „Как на този светъл празник Бог допусна това да стане?” А кога Бог да допусне това да стане? Не точно ли когато сме тръгнали да принасяме дара си на жертвеника? И не е ли добре да узнаем какво мисли Той за този наш дар и за това как го принасяме? Защото не върви някак да подаряваш нещо някому, пък да не те интересува нито как го подаряваш, нито дали ще се хареса и има ли изобщо нужда от него.

За какво Ми са многото ваши жертви?… Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове (…) беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази… вашите празници: те са бреме за Мене, тежко Ми е да ги нося… И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам; Исаия. 1:11-15.

Жалко е, но българинът днес замърси с отходни води бистрия извор на вярата си и сведе делото на спасението до чисто обреден формализъм. Накъдето и да се обърнеш – благочестието е подменено със сладникаво показна религиозност. Пътищата към храмове и манастири са все еднакви -

навред сергии, на Бакаджика – също,
на едните цвърчат кюфтета,
на други се ветрят комбинезони,
тук продават „икони” с нацупени устни,
там – грънци с ликове на светии.
Плуваме в морето на кича
и плацикаме доволно в него
като пеликани – във блато с жаби.
А дворовете на църквите
с тия къкрещи казани с курбани?…

Или пък храмовете, където кичът от години напира да стане пълновластен господар и тук-там вече е удържал бляскава победа? Кому не са познати отрупаните с монети и какви ли не причудливи цветя икони, потънали в хавлии, гащи и чорапи, намазани с дебел слой червило като филии с лютеница? И блъскащи се хора и неуместни закачки, и свещеници, които никой не слуша… Ако Спасителят живееше в наши дни би ни укорил, че както едно време иудеите са спазвали не Божията заповед, а „преданието на старците” (срв. Мат. 15:2), така в наше време спазват не Божието слово, а „преданието на бабите”. При това тези предания са толкова жилави, че е по-лесно оня 200-годишен чинар в Златни пясъци да изтръгнеш от корен с голи ръце, нежели тия бабешки неунищожими учения.

И щом в храма сме такива, какви тогава да сме в живота?

Егоизмът и алчността вземат всекидневно хиляди жертви, а жертвите после на свой ред стават убийци. Днес мачкат тебе – утре ти мачкаш други. Безсрамието стана норма, а срамежливостта – глупост. Фалшивата религиозност – признак за вяра, а истинската вярата – „нетърпимост към другия”. Едно след друго понятията се подменят, противопоставят, взаимноотричат. Няма вече основа, на която да общуваме.

Няма среща по хоризонтала,
защото се счупи вертикала.

Да оставим настрана светските хора, те сега ще търсят причини, които са малки, които не винаги се оказват верните, но за да успокоят съвестта си, светските ще трябва да намерят „виновни” и „причини”. Нека ги търсят – такива все има. Но няма да са истинските. Или поне не едниствените. Защото пак не търсят, където трябва. Защото тези светските и невярващи гледат на Бог като на маргинална величина, като на теорема, която никога не може да бъде доказана, като на ирационал с неизвестен произход. Те обичат да са рационални, да вярват само на очите си, да живеят тук и сега. Затова и взорът им стига не по-далеч от хоризонта.

***

Вчера преди да започне службата на Възнесение, почти всички, които дойдоха на църква зададоха един и същи въпрос: „Нали после се ходи на гробищата?” При наш отрицателен отговор добавяха: „Да, ама на днешния ден мъртвите трябва да бъдат почетени”. „Защо?” – питаме ние. Това те не знаеха. Знаеха само, че мъртвите били излизали от ада или пък пак се връщали в него. Забравих как е. Но тези въпроси не спряха до началото на самата служба, та се наложи после свещеникът да обяснява, че на Господски празник не се прави помен, че мъртвите си стоят или в ада или в рая и че там няма ваканции и платени отпуски, за да могат умрелите да се размотават напред-назад. Обаче след служба повечето, понесли кофи, цветя и шишета с вода, все пак поеха към гробищата. И след като много ни се щеше Възнесение да е празник на мъртвите – тъй и стана. Бог винаги много творчески изпълнява нашите щения. Щом за нас Възнесение е ден, в който почитаме мъртвите – нà! Моля, заповядайте! Почитайте си ги! И ден на траур си имайте, за да жалят мъртвите своите мъртъвци! И да ги почитат, след като толкова много искат и то навръх Възнесение!

***

Някога в Иерусалим Силоамската кула се срутила и убила осемнадесет души (срв. Лука. 13:4). Те, казал Спасителят, не били по-грешни от другите иудеи. Но така станало тогава – така става и днес – Бог наказва малцина, за да предупреди мнозина.

И изводите са за всички нас!