Междурелигиозните срещи: Отхвърляне на Евангелието и оскърбление за светите мъченици
Битката за Православието – част 3
1. От светлината на Витлеем към тъмата на Асизи
Съвещанието в Асизи, свикано от папата[1] на 24 януари 2002 г. по нищо не прилича на църковно събрание. Не ни е известно нито от Евангелието, нито от Църковната история да са били провеждани такива зловещи срещи.
Две хиляди години Църквата се явява събрание и общество на верните православни християни, обединени от едно Кръщение и една Евхаристия, изповядващи една вяра в Отца, Сина и Светия Дух – Троица Единосъщна и Неразделна. Всички християнски събрания започват със славословие на Царството на Отца и Сина и Светия Дух или призовават името на Отца и Сина и Светия Дух. След въчеловечването на Сина и Словото Божие светът бил просветен с истинското богопознание на Триединния Бог, със светлината на Светата Троица. Христовото Рождество „озари света със светлината на познанието”[2]. Всички предишни лъжливи религии са отхвърлени. Тримата влъхви, поклонили се на Христа, олицетворяват всички религиозни хора, цялото дохристиянско човечество, което отсега нататък ще бъде поучавано да се покланя на Слънцето на Правдата, Изтока свише, на Светлината от Светлината, възсияла в света. В река Иордан по време на Кръщението на Христа „се яви Троическото поклонение”[3].
Няма вече други светлини, други вери и други пътища за спасение. Той Сам свидетелства: „Аз Съм Светлината на света”[4]. Неозареният от Неговата светлина блуждае в тъмнина и не знае къде отива. Синове на светлината се явяват само онези, които следват Христа и се ръководят от Неговото учение. Както казва свети апостол и евангелист Иоан Богослов[5], Христос е „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света”[6]. От времето на светия Предтеча и Кръстител Иоан – апостолът преди избирането на апостолите – Църквата чрез светите Христови ученици, светите отци и техните приемници изпълнява една единствена апостолска мисия – да свидетелства за Светлината, да открива, да явява тази Светлина на „ония, които седяха в страна и сянка смъртна”[7] и да ги извежда на спасителния път. На това апостолско и светоотеческо служение винаги са били чужди всякакъв род предпазливост, пресметливост, угодничество, компромиси, синкретизъм, смесване на понятията, отстъпчивост по отношение на силните на този свят, когато се касае за поклонение на други богове или признаване на други богове или религии. Ставало е дума и за иудеите, езичниците или мюсюлманите, настояващи за признаване на техните богове и вярвания, но позицията на християните не била компромисна и примирителна, както при много от днешните богослови и клирици – участници в междурелигиозните срещи и диалози, но тази позиция била абсолютно ясна и определена: никакъв друг бог и никое друго вероучение не дават на човека възможност за спасение. Апостолите Петър[8] и Иоан, когато били заведени пред иудейските началници (такива са истинските междурелигиозни срещи - истински междурелигиозни диалози), не им казали: „Ние с вас имаме една вяра и вярваме в същия Бог, в който и вие”, но с дръзновение ги осъдили за отхвърлянето и разпъването на Христос, Който е единственият Път и Надежда за спасение, „защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим”[9].
В продължение на две хиляди години посредством явяването и сиянието на Божествената Светлина нации, народи и отделни личности се просвещавали и спасявали и се спасявали, бидейки членове на Тялото Христово – Едната Света Съборна и Апостолска Църква. През цялото това време милиони вярващи ежедневно се събират за евхаристийна среща и общение и не само възнасят молитва «за мира на целия свят», но и възгласят: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра, покланяме се на неразделната Троица”[10]. Те свидетелстват за това, което Асизи не даде и не може да даде, защото там са били представени много нации и народи, не намерили истинската вяра.
От тази гледна точка Асизи е връщане назад, връщане в дохристиянската епоха, към езическата Галилея, към земята Завулонова и Нефталимова, където съгласно Евангелието съществували съвместно и се срещали една с друга разнообразни религии и култури[11]. Подобни поликонфесионални, поликултурни образувания се строят днес от лидерите на движението Ню Ейдж[12] при много активното участие на Ватикана, където папата бива въздиган в ролята на общопланетарен духовен лидер. Но ако в древна Галилея явяването и учението на Христа довело до това, щото „народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина”[13], в новата езическа Галилея – Асизи, тъмнината си остава, нациите и народите, представени на съвещанието и молещи се на своите богове, така и не чуха проповедта на Предтечата и на Христос: „покайте се, защото се приближи царството небесно”[14].
2. Христос е пълнота на Истината и Живота – пълнота, която не оставя място за други истини
И все пак има християнски епископи, които вместо като приемници на апостолите и светиите да претворят в живота Христовата заповед „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа”[15] и да възвестяват, че единственият път за спасение и единствената Светлина е Христос, в течение вече на няколко десетилетия проповядват религиозен синкретизъм. Те разчитат на това, че ще се повтори успехът, който са постигнали в делото на междухристиянския синкретизъм – икуменизма и се опитват да тушират различията между отделните религии, подчертавайки мнимите общи неща помежду им, така че (и това е поредната дяволска уловка) евангелският път на спасение вече не се възприема като единствен и уникален, за да не могат хората да се обърнат към Евангелието и да се спасят. Тази нова дяволска измама, свързана с единната религия и междурелигиозните срещи, е по същество същата измама, която дяволът използвал, за да вкара в грях първите хора. Тогава той опровергал казаното им от Бога и им показал свой път, който обаче се оказал път не към спасение, а към катастрофално падение. И днес той казва на хората: Не вярвайте в свидетелството на Евангелието, че само Христос спасява. Другите религии също са спасителни, защото и там вярата е в същия този Бог, и там съществуват същите нравствени начала и ценности.
И, уви, към тези дяволски нашепвания присъединяват гласа си, превръщайки се в оръдия на сатаната „православните” патриарси, архиепископи, архиереи и университетски богослови. Много техни изказвания по дадената тема бяха напечатани и откоментирани. Добре би било някой усърден богослов, клирик или монах да ги събере всичките, за да покаже цялата дълбочина на отпадането от евангелската истина и светоотеческото предание. С някои от тези лъжовни постулати човек може да се запознае от страниците на малката, но забележителна книга издадена през 2000 г. от светогорската обител на преподобни Григорий „Православие и ислям: Критичен преглед на академичния диалог в светлината на учението на светите отци”.
В тази брошура, предисловието към която е написано от мъдрия старец и изповедник - игуменът на манастира отец Георги Капсанис, се привежда например такова заявление на православен иерарх (Швейцарския митрополит Дамаскин): „Църквата и джамията всъщност удовлетворяват едни и същи духовни нужди на човека”[16]. Друг богослов с академично образование си задава въпрос и недоумява (все едно, че никога не е чел нито Евангелие, нито свети отци): „Какво може да попречи на днешния богослов да признае религията на Мохамед за един от пътищата за спасението на човека?” И правейки обобщение на своите разсъждения, вече не бидейки в състояние да постигне спасителната евангелска истина, риторично възкликва: „Как може да се твърди, че появата и разпространението на мохамеданството в света е дело на дявола, а не на Бога, на антихриста, а не на Христа?”[17]. Милостиви Боже! Оказва се, че Мохамед бил пратен в света от Христос като друг Утешител?! Не било достатъчно изпращането на Светия Дух, Който „упътва на всяка истина”[18]. Нужна била и „истината” на лъжепророка. По-нататък ще разгледаме и мнението на Църквата по дадения въпрос, изказано от отците и светите мъченици.
Един друг богослов, докторът по богословие Г. Цананос, също университетски преподавател, смята, че мюсюлманската религия се явява „надежден способ за познание и опитно преживяване на Божието присъствие и на божествената воля, както и пълнота на духовния живот”[19]. За съжаление и за този богослов Христос не се явява окончателно, съвършено и неоспоримо откровение на Божията воля, изпълнение на закона и пророците, Този, Комуто Бог е покорил всичко „не само в тоя век, но и в бъдещия”, а Църквата, на която Той е Глава, не се явява „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”[20]. Има, значи, необходимост и от друг пророк, като че в Христа не „обитава телесно всичката пълнота на Божеството”, а ние - вярващите в Христа, нямаме „пълнота в Него”[21]. Христос е пълнота на живота, Път и Истина, и Живот. Той не е оставил никакви „празноти”, които би могъл да запълни друг пророк. Той дойде в света, за да могат хората „да имат живот, и да имат в изобилие”[22].
Хората черпят и приемат всичко от Неговата пълнота. „И от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат; защото Законът бе даден чрез Моисея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа”[23]. Откровението, явяването на Бога на света достигнало своята кулминация с въчеловечването на Бога. Христос е връх и печат на Откровението. След Евангелието и вън от Евангелието няма друго Евангелие. Както някой правилно беше отбелязал, Коранът е изопачаване на Евангелието. „Законът и пророците бяха до Иоана”[24]. Няма място за други пророци. Бог Сам дошъл в света в лицето на Христа, нима можем да очакваме от Него някакви други още по-важни и по-резултатни действия?! Преподобни Иоан Дамаскин пише, че няма и няма да има друго по-ново събитие в световната история. „Бидейки съвършен Бог, стана съвършен Човек и така се извърши най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето[25] – това, чрез което се открива безпределното Божие всемогъщество. Какво повече може да има от това – Бог стана човек?”[26]. Значи да умалим делото и учението на Самия Бог, за да дадем място за допълнението на Мохамед? Или ще трябва да признаем, че правещите подобни заявления не вярват в божествеността на Христа, както, разбира се, не е вярвал в нея и Мохамед, иначе той не би дръзнал да допълва делото и учението на Спасителя. Ние, християните, сме длъжни да се научим да изпитваме и да различаваме духовете, да отличаваме истината от лъжата, пророците от лъжепророците, Христос от антихриста, според наставлението на свети апостол и евангелист Иоан Богослов: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света. По това познавайте Божия Дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света”[27].
Подобна липса на способност за различаване на духовете, усилваща се от кощунствени отъждествявания и приравнявания на християнството с будизма, индуизма, исляма и иудаизма, а на Христос - с всички други пророци и лъжепророци, може да се види и в удивителното по богохулството си изказване на един инославен богослов: „По отношение на бъдещето, дали става дума за кончината на отделен човек или за края на всемирната история, може определено да се твърди само едно нещо: тогава ще заявят за себе си не будизмът или индуизмът, не ислямът или иудаизмът. И не християнството. Никаква религия. Но Сам Неизреченият. <...> Тогава вече няма да съществува особен начин на обръщение към привържениците на различни религии от страна на този или онзи пророк или просветител. Нито Мохамед, нито Буда, нито Иисус Христос”[28].
И на какво се основава увереността на този автор? Каква библия чете той, от какъв бог е получил откровение? Може би той има свой апокалипсис и своя собствена библия? Може би самият той е пророк и тайновидец, който съзерцава събитията от бъдещето и края на времената? Но в началото на историята и в нейния край стои Христос – Алфата и Омегата, началото и краят. „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят”[29]. „Аз съм Алфа и Омега, началото и краят”[30]. Той ще дойде в края на времената да съди живите и мъртвите, ще съди и Буда, и Мохамед, и евреите. Ще дойде със сила и власт, а не в унизен вид като при първото идване. „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето”[31]. „Тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма”[32]. Този „Неизреченият”, който се противопоставя на Христос, е плод на фантазиите на вярващите в него, лъжлив и несъществуващ идол, подобен на „Великия Архитект” на масоните, които се стремят да изравнят всички религии, като заблуждават и биват заблуждавани[33], седящи в тъмата на новата езическа Галилея – поликонфесионалното и поликултурно движение Ню Ейдж. Остава ни само да се удивляваме от мащабите на разпространението на гибелната зараза на синкретизма и икуменизма, виждайки как тези богохулни и антихристиянски възгледи се публикуват съвсем свободно: едни на страниците на годишния научен сборник, който издава катедрата по богословие на Богословския факултет на Солунския университет, други - в списанието „По пътя” на Солунския съюз на богословите.
3. В един и същи Бог ли вярват представителите на различните религии и имат ли общи нравствени ценности?
Да разгледаме сега един от основополагащите тезиси, издигани от организаторите, участниците и поддръжниците на междурелигиозните срещи и диалози. Съгласно този тезис всички религии съдържат в себе си нещо положително, а представителите на най-големите монотеистични конфесии – християнството, ислямът и иудаизмът – вярват в един и същи Бог. Това се провъзгласява urbi et orbi[34].
Началото на разпространението на подобни възгледи е положено от Втория Ватикански събор (1962—1965 гг.), който в своята енциклика „Nostra Aetate” по повод отношенията на Църквата към нехристиянските общества е заявил: „Църквата се отнася с уважение и към мюсюлманите, които се покланят на единия Бог, живия ... милосърдния и всесилния, Твореца на небето и земята, Който говорил на хората. Те от цялата си душа се стараят да се подчинят на Неговото съкровено волеизявление, както се подчинил на Бога Авраам, който в исляма се ползва с всеобщо уважение. Макар те да не признават Иисус за Бог, но пък Го почитат в качеството Му на пророк, въздавайки чест и на Неговата Майка – Дева Мария, към Която с благоговение се обръщат понякога в своите молитви. Освен това те очакват Съдния ден, когато всички хора ще бъдат възкресени от Бога и от Него ще получат въздаяние. Затова и те придават голямо значение на нравствените основи на живота, а своето богопочитание изразяват преди всичко в молитва, милостиня и пост”[35]. Делото, започнато на събора, с усърдие било продължено от папа Иоан Павел II[36], който преди петнадесет години (през 1986 г.), пак в Асизи, дръзна да организира Първата междурелигиозна среща, на която всички присъстващи там иноверци и инославни се молеха на същия този лъжлив бог. По стъпките на Ватикана и папата тръгна Световният Съвет на църквите[37] и нашето църковно ръководство. Нещата стигнаха дотам, че у нас започнаха да се печатат пощенски марки с изобразени на тях седнали заедно (по подобие на иконата на Старозаветната Троица) християнски свещенослужител, еврейски равин и мюсюлмански ходжа – нова богохулна общорелигиозна триада – а тъй също започна да се разпространява в качеството на подарък, в общ изящно украсен калъф трите „свети” книги: еврейската Тора, Евангелието и Коранът. Това е опит да се съвмести несъвместимото, да се смеси светлината и тъмнината, към която област се отнася не само Коранът, но и еврейският Стар Завет, ако той се трактува и се изяснява без Христа, не в светлината на Евангелието, а по учението на книжниците и фарисеите, които разпнали Господа. Тогава и към тази книга са приложими строгите слова на Спасителя „горко вам”, изобличаващи еврейските законоучители, които независимо от това, че при тях първо дошла светлината, си останали в тъмнина. „Дойде у своите Си, и своите Го не приеха ... И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”[38].
а) Безгласните идоли и светите мъченици
Бог не е един и същ във всички религии. Казано по-точно, представителите на другите религии изповядват вяра в лъжливи богове, защото не вярват в Единствения истински Бог, който открил Себе Си на хората – Бог Троица, Отец, Син и Свети Дух. Разбира се, няма необходимост да доказваме цялата лъжовност на езическите религии, тъй като още Старият Завет прави опит да огради иудеите от идолопоклонството, което окончателно съкрушил и унищожил Христос и което осмели светите мъченици, когато водачите на езичниците ги принуждавали да се покланят на бездушните и безчувствените идоли. Но днес това престава да бъде очевидно, „помрачило се е несмисленото сърце” на християнските ръководители, призоваващи за съвместна молитва идолослужителите, както това се случи и в австралийския град Канбера по време на Генералната асамблея на Световния Съвет на църквите (или по-добре да се каже „Световният Съвет за измама и дезориентация на „църквите”), и сега на Второто междурелигиозно съвещание в Асизи[39], свикано от папата. Значи вече са загубили сила думите на свети апостол Павел за това, че езичниците „обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” и че те „замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца”[40].
Непогрешимият папа е по-високо и от Свещеното Писание. Той събира идолопоклонниците на молитва. Към кого? Към безчувствените идоли, към чиято безчувственост става причастен и онзи, който ги почита. „А техните идоли са сребро и злато, дело на човешки ръце. Имат уста, ала не говорят; имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват; имат ноздри, ала не обоняват; ръце имат, ала не пипат; нозе имат, ала не ходят; те не издават глас с гърлото си. Подобни тям да бъдат ония, които ги правят, и всички, които се тям надяват”[41].
За християнския епископ, приемникът на апостолите и на светите отци, е прилично да действа само така, както е действал свети апостол Павел[42] в Атина и в другите места, където е убеждавал езичниците да се освободят от подчинението на „безгласните идоли”[43], казвайки им: „ние, бидейки род Божий, не бива да мислим, че Божеството прилича на злато, или сребро, или камък - на изделие, излязло от човешко изкуство и измислица”[44], извеждал ги от „времената на незнанието”[45] към новата ера на истинското богопознание, без да се съобразява при това с евентуалните трудности и възможни последствия. Той не можел да постъпи иначе. Върху него би легнала отговорността за заблуждението и нечестието на онези, към които било обърнато неговото слово, ако той беше им проповядвал, че всички религии обладават частица истина и следователно няма необходимост от проповед на Христос и Евангелието.
Междурелигиозните срещи оскърбяват и безчестят светите мъченици, които, когато били принуждавани от своите гонители да се поклонят на идолите, ставали проповедници, апостоли и учители на християнска вяра, спасявайки от заблуда мнозина от присъстващите на мъченията. Мирогледът, който днес се оформя като господстващ, отхвърля тази позиция на светите мъченици като крайна и фундаменталистка, защото тя се основава на вярата в това, че само Христос е Истина и Живот и, за да не изгуби тази Истина и този Живот, човек трябва да бъде готов дори да пролее кръвта си. (Разбира се, своята собствена, а не чуждата, както това правят ислямските камикадзета, погубвайки заедно със своя живот и живота на десетки други.) Могат ли да се намерят в житията на Христовите мъченици и в техните апологетически проповеди някакви топлохладни заявления, че всички вярващи са единни, че всеки може да си вярва в своя бог и по своему да му се покланя? Без дръзновението, безстрашието и самоотвержеността на светите мъченици, изобличаващи нечестието и заблудата, без пролятата от тях кръв, не би се утвърдила Църквата Христова – тази Църква, към която причисляват себе си епископите и богословите, предаващи на поругание нейния кръстен път, честната кръв, жертвата и изповеданието на мъчениците.
б) Лъжливият бог на иудеите и мюсюлманите
Нечестивци, не признаващи и не почитащи истинския Бог, се явяват не само идолослужителите. Същото може да се каже и за иудеите и мюсюлманите, не вярващи в Светата Троица. Истината, открита от Самия Бог чрез Христа, се състои в това, че Бог е Един и Три едновременно, Единица в Троица и Троица в Единица – Отец, Син и Свети Дух. И затова непризнаващите Светата Троица, Която се явява единственият съществуващ Бог, вярват в несъществуващ лъжлив бог, на практика – в идол.
Не съществува Бог, който да се явява една личност, има три лица в един Бог по същество. Никога Отец не е бил сам – без Сина и Светия Дух. Син и Свети Дух не са твари, подобно на всички други сътворени същества, както неправилно учат Арий, Македоний[46], иудеите и мюсюлманите. Те са нетварни, безначални, съвечни и единосъщни на Отца. Където е Отец, там е и Син, там е и Свети Дух – във времето и във вечността.
Фактът, че в Стария Завет, който казват, следвали евреите, за Светата Троица се говори прикрито, не означава Нейното отсъствие или пък че Стария Завет я премълчава. Бог на Стария и Новия Завет е Един и Същ. Просто за Него на можело да се проповядва толкова ясно, както в Новия Завет, отчитайки господството на идолопоклонството в тогавашния свят и възможността склонните към многобожие израилтяни да се отвърнат от единобожието и да започнат да вярват в съществуването на три различни бога. Затова и толкова често се подчертава необходимостта от вяра в единия Бог. „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове, освен Мене”[47]. И на друго място: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един”[48]. Или както говори например пророк Исаия от името на Самия Господ: „преди Мене нямаше бог, и подир Мене не ще има”[49]. И тъй, поради склонността на иудеите към идолопоклонство и тяхната незрялост, не им била открита в цялата пълнота тайната на Светата Троица, макар да са налице и очевидни указания за троичността на Божеството, за които сега нямаме възможност да говорим. Иудеите, които не разбрали как се развивал процесът на Божественото Откровение и как Старият Завет се допълва от Новия, си остават в неведение относно Светата Троица, не признават божествеността на Христос и на Светия Дух, държат се за отживялото и несъвършеното, и всъщност не вярват в истинския Бог, Който в Стария Завет по причина на конкретните исторически условия и тяхното младенческо състояние не бил явен с цялата определеност като Бог Троица. В Своите наставления Христос постоянно се опитвал да сведе до тях тази истина и много иудеи я възприели – именно от иудеи била съставена първата християнска община, иудеи били и апостолите. Заедно с това много евреи се съблазнили от думите на Христос, когато Той заявил за Себе Си, като за равен на Отца и Бога: „Аз и Отца едно сме”[50]. Те виждали Човека и отказвали да признаят в Него Богочовека, затова и се опитвали да Го убият с камъни, казвайки Му: „Ти, бидейки човек, правиш се Бог”[51]. Дори пред Своите ученици Той откривал своето Божество постепенно. Господ похвалил Петър, когато, питайки учениците Си: „За кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески?” чул от него отговора: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог”[52]. С тази определеност и Самият Иисус по-късно отговорил на Каиафа, когато онзи Го попитал: „Заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий”[53]. Целият Нов Завет – като се почне от проповедта на Иоан Кръстител, който свидетелствал за Божествеността на Христа, и сам чул словата на Отца, свидетелстващ за Сина и видял Светия Дух да слиза във вид на гълъб – представлява последователно изложение и разкриване на тайната на Светата Троица.
И тъй, отхвърлящият Сина и Светия Дух, не вярва в истинския Бог. Иудейските началници и иудеите, които не приели Христа доброволно и станали слепи, остават такива и до днес, не приемайки истината и светлината на Триединното Божество. Само вярата в Христа дава на човека истинско познание и боговидение. „Който е видял Мене, видял е Отца. … Аз съм в Отца, и Отец е в Мене”[54]. Отец може да бъде познат само чрез Сина. „Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие”[55]. Слепороденият, изповядвайки Божеството на Христа, прогледнал едновременно и телесно и духовно, а коравосърдечните фарисеи, виждайки с телесните си очи, се оказали потопени в духовния мрак на непознаването на Бога. Същото се случва и с днешните иудеи, над които се изпълнява пророчеството на Спасителя: „За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи”[56].
Как е възможно истински християнин, още повече пък епископ да заявява, че иудеите и мюсюлманите, отхвърлящи Светата Троица и Божеството на Сина, заедно с християните вярват в един и същи Бог! Самите апостоли, бидейки иудеи, обичайки своите съплеменници и състрадавайки им къде къде повече от някои днешни християнски водачи, въвеждащи ги в заблуда, пишат и учат, че чрез отречението и разпъването на Христа те станали богоборци и богоубийци, макар и по незнание, но това незнание те трябва да отхвърлят и да застанат на пътя на покаянието и спасението. Така Благата Вест се разпространявала по целия свят. „А вярващи все повече се присъединяваха към Господа, множество мъже и жени”[57] именно в резултат на тази християнска проповед, а не благодарение на съвещания от рода на това в Асизи, на които всъщност за Христос не става дума, а Евангелието се отхвърля. Светият първомъченик Стефан говори строго и дръзновено, основавайки се на Стария Завет, предвъзвестил пришествието на Христа и сурово изобличил тогавашните и съвременните иудеи като предатели и убийци: „Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега”[58]. Всъщност това е точно повторение на казаното от Самия Христос в изобличение на книжниците и фарисеите. Същото говорят и светите отци в своите съчинения „против иудеите” – творения, в които адептите на всемирната религия и икуменизма откриват фундаментализъм и фанатизъм, предлагайки премахване на „антииудейската риторика” дори от църковните богослужебни текстове!
Трябва да кажем, че подобни идеи противоречат на Евангелието и показват презрение към житията на светите мъченици, тъй като ако човек споделя тези възгледи, ще трябва да признае, че Христос, апостолите и мъчениците са били фундаменталисти и радикали. Да оставим тези хора да се гордеят с достиженията на междурелигиозния диалог и със своята „прогресивност”. Наша радост и похвала са Евангелието и светите мъченици.
в) От иудаизма са отнети благодатта и Божието благословение. Ислямът като криптоиудаизъм.
Изобличението на иудеите, което намираме в думите на Самия Христос, в апостолската проповед, в творенията на светите отци, присъства и в църковната химнография най-вече в богослужебните текстове на Страстната Седмица. Тук иудеите са наречени например „народ горделив”, „завистливи мъчители, дишащи убийство”, „най-опърничав род еврейски”, „отряд пагубни богоненавистници”, „сонм лукавстващи и богоубийци”, „убийци на праведници”, „богоборци”, „беззаконници”, „лукаво сборище”, „род неверен и прелюбодеен”. Така от векове учи и пее Църквата – новият избран Божий народ, получил Божието благословение, което като от недостойни за него било отнето от иудеите, отхвърлили и разпнали Сина Божий. Христос предупреждавал иудеите за това, изобличавайки тяхното неверие и жестокосърдечие. Да си спомним с какво негодувание Господ им казвал: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?”[59] Над тях се изпълнило пророчеството на Спасителя, което Той изрекъл в края на притчата за злите лозари, които убили сина на домовладиката: „Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му”[60].
Изсъхналата по думата на Господа смоковница, за която Църквата си спомня на Велики Понеделник, е още един ярък символ на безплодното иудейско сборище. „Сборището еврейско, смоковницата без духовни плодове, Христос с клетва изсушава”.
От век във век православните християни с дълбоко вълнение вникват в думите на Спасителя от прекрасния антифон [Антифон 12, глас 8] из Последованието на светите и спасителни Страсти на нашия Господ Иисус Христос, където се говори за неблагодарността на иудеите и за отнемането от тях на Божието благословение: „Това казва Господ на иудеите: люде Мои, какво ви сторих? Или с какво ви досадих? Слепците ви направих да прогледнат; прокажените очистих; мъж, който лежеше на одър, вдигнах. Люде Мои, какво ви направих и какво Ми въздавате? За маната – жлъчка; за водата - оцет; вместо да Ме обичате - на кръст Ме приковахте. Няма повече да търпя; ще повикам Моите народи, и те ще Ме прославят с Отца и Духа, и Аз ще им дарувам живот вечен”. В друго песнопение от тази служба, в една от хвалитните стихири се казва, че разпъвайки Христа, иудеите се лишили от спасението: „Издигайки на Кръста Тебе, днес иудейският род погина”.
Какво общо има това евангелско и светоотеческо учение, към което от апостолските времена в продължение на векове Църквата се придържа твърдо и непоколебимо, с новопоявилото се учение на привържениците на междурелигиозните контакти – икуменистите, които изопачават Евангелието и противоречат на светите отци? Отхвърлилите Христа иудеи не се ли явяват „род неверен и развратен”[61]?! И след разпъването на Господа, тези, които не са се покаяли и не са се отрекли от разпинателите Му, нима остават благословен народ?! И от тях не е ли снето Божието благословение?! Не са ли те безплодна и изсъхнала смоковница?! Но ако не, тогава трябва да се откажем от Евангелието, от писанията на светите отци и от църковните песнопения, в които се говори същото, каквото и в Евангелието. За това трябва ясно да си дадат сметка тези, които съдействат за „сближаване на религиите”, организирайки международни срещи и диалози, тези, които се застъпват за премахване от литургичните текстове, от тези, както те ги наричат „паметници на писмеността и културата” и от учебниците на изрази и формулировки, оскърбяващи представителите на другите вероизповедания. Тоест те всъщност ратуват за това хората да се откажат от Христос и Евангелието, да бъде угасена светлината и всички да потънат в мрак. Обитателите на новата „езическа Галилея”, адептите на синкретичното, икуменическо вероучение Ню Ейдж желаят нито един лъч светлина да не проникне сред невежия и непросветен народ, искат да скрият от него истината, защото ако той би я узнал, би се пробудил и би ги напуснал. За това те планират „очистване” на литургичните текстове и дори създаване на нови под предлог на „уважение на религиозните чувства” на иноверците и еретиците. Но нима е възможно да се „очисти” Евангелието, което църковните песнопения просто повтарят? И ако да, то що за „евангелие” ще бъде това, след като скрива светлината и спасението от намиращите се в тъмнината на заблудата?
Написаното за иудеите се отнася и за мюсюлманите, които също не признават Христос за Бог и носят дори по-голяма отговорност. Древната вяра на иудеите в края на краищата предшествала християнството и те не го възприели по силата на своя егоизъм и упорство: били привикнали към тъмнината и не разпознали светлината. Но да избереш тъмнината, когато в света вече е дошла светлината, е доста по-лошо! Това означава пълно заслепение, абсолютно неразбиране на разликата между светлината и тъмнината. В това отношение много показателен е противоположният пример на руските хора – пътят, по-който тръгнали, когато решили да изоставят идолопоклонството и да се обърнат към истинския Бог. Те започнали да търсят истината, изследвали въпроса, изпратили пратеници и при иудеите, и при мюсюлманите, и след това, виждайки еднаквото несъвършенство и на двете религии, посрещнали евангелската светлина и се присъединили към новия народ на Благодатта – Църквата Христова. Ислямът всъщност се явява отмъщение на християнството от страна на иудаизма, това е своего рода криптоиудейска ерес, в която в действителност просто са завоалирани някои елементи (от второстепенно значение), заимствани от християнството. Ислямът връща човека в миналото, „новата твар”[62] се унищожава, човечеството се лишава от даровете и плодовете на Светия Дух и не само остава безплодно, но и „злоплодно”, каквото и да говорят икуменистите, опитващи се да намерят добри плодове и положителни черти във всички религии. Когато човек не принася плод във вяра и в богопознание, той се лишава от разум и се предава на срамни страсти, както боговдъхновено и непогрешимо учи св. ап. Павел в първата глава на Посланието до римляни. Тогава човек не преуспява и в нравствено отношение, защото съществува взаимовръзка между вярата и делата, между вероучителните догмати и нравствеността.
И тъй, характеризирайки мюсюлманството, можехме да се ограничим и с казаното за иудаизма. Но за да потвърдим, че става дума не просто за някакво своеобразно мнение на автора, ще приведем примери от изказвания за исляма на светите отци, просияли със свят живот и просветени от Светия Дух. Защото за разлика от тях, ние грешните и непросветените, можем да позволим на някакъв страстен помисъл да проникне незабелязано в душата. Обръщането към светите отци е необходимо и поради това, че както твърдят много икуменисти, междурелигиозните срещи и диалози не се явявали нещо ново в живота на Църквата. Новите „отци” на всемирната религия и синкретическата „уравниловка” посочват светии, които са беседвали с представители на исляма и смятат себе си едва ли не за продължители на тяхното дело. По-добре да бяха изрекли явна лъжа, отколкото полуистина, защото лъжата лесно се разпознава, а изкривената и съкратената истина изопачава смисъла и въвежда в заблуда. Да, наистина, някои светии са се срещали с мюсюлмани и са беседвали с тях. Но тези срещи нямат нищо общо с това, което се случва днес. Светите мъже участвали в тях при съвсем различни обстоятелства и с други намерения. Като правило те са били принудени и срещите били инициирани от завоевателите-мюсюлмани и се провеждали в условията на изгнаничество или плен. Освен това тяхна цел било не светското сближаване и постигането на мир, а евангелското свидетелство, поради което често срещите завършвали с мъченичество и се раждали новомъченици и Христови благовестници, а не размотаващи се по всевъзможни съвещания професионални икуменисти и съставители на синкретически текстове.
Битва за Православие, Издательский Дом «Святая Гора».
Превод: свещ. Божидар Главев
Бележки:
[1] На 24 януари 2002 г. в италианския град Асизи се състоя безпрецедентна по своята представителност икуменическа среща, така нареченият „Ден на молитва за целия свят”. По покана на възглавилия това събрание римски папа Иоан Павел II в Асизи пристигнаха над двеста религиозни дейци – видни представители на исляма, иудаизма и будизма, а също сикхи, бахайци, конфуциани, индуисти, джайнисти, зороастрийци, последователи на японската религия тенрике (тенрикио, тенризъм) и африкански езически култове. Освен Константинополската, Антиохийската, Руската и Албанската, на срещата в Асизи имаше представители и от страна на Александрийската, Иерусалимската, Сръбската, Румънската, Българската, Кипърската и Полската Православни Църкви. Еладската църква не изпрати свои официални представители, отчитайки крайно негативното отношение на значителна част от гръцките клирици и миряни към подобен род мероприятия.
[2] Тропар на празника Рождество Христово.
[3] Тропар на празника Богоявление.
[4] Иоан 8:12 - бел. авт.
[5] Иоан Богослов, Иоан Зеведеев († ок. 105) - един от 12-те апостоли, автор на Евангелието от Иоана, Книга Откровение и три Послания, включени в Новия Завет. - бел. ред.
[6] Иоан 1:9 - бел. авт.
[7] Ср. Мат. 4:16 - бел. ред.
[8] Апостол Петър († ок. 64) - един от 12-те апостоли (ученици) на Иисус Христос, който пръв Го провъзгласил за Месия. - бел. ред.
[9] Деян. 4:12 - бел. авт.
[10] Из Божествената литургия.
[11] Вж. Мат. 4:12-15.
[12] Ню-Ейдж (англ., букв. „нова ера”) - глобално, антихристианско по своята същност и насока религиозно движение, основано през XX в., ориентирано, както то се самозаявява „към настъпващата нова астрономическа епоха – ерата на Водолея” и представляващо конгломерат от различни мистически течения с окултен, езотерически и синкретически характер.
[13] Мат. 4:12-16 - бел. авт.
[14] Мат. 3:2; 4:17 - бел. авт.
[15] Мат. 28:19 - бел. авт.
[16] Православие и ислам: Критический взгляд на академический диалог в свете учения Святых отцов. Святая Гора Афон, 2000. С. 17. - бел. авт.
[17] Пак там, С. 10; мнение на проф. А.Аргириос, преподаващ във Франция. - бел. авт.
[18] Ср. Иоан 16:13.
[19] Православие и ислам..., С. 10. - бел. авт.
[20] Еф. 1:21-23 - бел. авт.
[21] Кол. 2:9-10 - бел. авт.
[22] Иоан 10:10 - бел. авт.
[23] Иоан 1:16-17 - бел. авт.
[24] Мат. 11:13 - бел. авт.
[25] Екл. 1:10 - бел. авт.
[26] Точно изложение на Православната вяра, кн. 3, гл. 1 - бел. авт.
[27] 1 Иоан 4:1-3 - бел. авт.
[28] Православие и ислам..., с. 11; автор на приведения по-горе цитат е известният римокатолически богослов И. Кунг, чиито разсъждения, наред с други подобни са представени от Г. Цананос в списанието на Солунския съюз на богословите „По пътя”. (септември - декември 1992 г. С. 163, разд. „Текстове и мнения”). - бел. авт.
[29] Откр. 1:8 - бел. авт.
[30] Откр. 21:6 - бел. авт.
[31] Деян. 1:11 - бел. авт.
[32] Мат. 24:30 - бел. авт.
[33] Ср.: 2 Тим. 3:13.
[34] „Към града и към света” (лат.), т.е. за сведение на всички.
[35] Вж.: Постановления на Втория Ватикански Събор. Т. 7. Атина, Изд-во „Γραφείου Καλού Τύπου”. С. 43-44. - бел. авт.
[36] Иоан Павел II (18.05.1920-2.04.2005) - римски папа, оглавяващ римокатолическата църква от 16 окт. 1978 г. - бел. ред.
[37] Вж.: Лемопулос Г. „Всемирный Совет Церквей и межрелигиозный диалог”. Информационна записка с подробно осветляване на въпроса за взаимоотношенията с исляма, „По пътя”. 1992. Септември – декември, Бр. 3, С. 43-57. - бел. авт.
[38] Иоан 1:5,11 - бел. авт.
[39] От 19 до 22 октомври 2009 г. в Асизи се проведе национално съвещание на директорите на епархийските отдели по социалните въпроси и труда на тема „Възвестяване на истината за Христовата любов” - бел. ред.
[40] Рим. 1:2-23, 25 - бел. авт.
[41] Пс. 113:12-16 - бел. авт.
[42] Апостол Павел (Савел, Саул; 5/15(?)-64/67) – „Апостолът на езичниците” (Рим. 11:13), невлизащ в числото на 12-те апостоли, в младостта си участвал в гонението на християните. Преживяният от него опит от срещата с Възкръсналия Иисус Христос довел до неговото обръщане към вярата и той станал основа за апостолската мисия. От св. ап. Павел били създадени многобройни християнски общини на територията на Мала Азия и Балканския полуостров. Посланията на апостола до общините и до отделни лица съставят значителна част от Новия Завет и се явяват основни текстове за християнското богословие. - бел. ред.
[43] 1 Кор. 12:2 - бел. авт.
[44] Деян. 17:29 - бел. авт.
[45] Ср.: Деян. 17:30.
[46] Македоний - епископ Константинополски (ок. 342 г.). Учел, че Дух Свети няма участие в Божеството и славата на Отца и Сина. Последователите му се наричат духоборци. Ереста му е осъдена на Втория Вселенски събор (381 г.). - бел. ред.
[47] Изх. 20:2-3 - бел. авт.
[48] Втор. 6:4 - бел. авт.
[49] Ис. 43:10 – бел. авт.
[50] Иоан 10:30 - бел. авт.
[51] Иоан 10:33 - бел. авт.
[52] Мат. 16:13, 16 - бел. авт.
[53] Мат. 26:63 - бел. авт.
[54] Иоан 14:9-10 - бел. авт.
[55] Мат. 11:27 - бел. авт.
[56] Иоан 9:39 – бел. авт.
[57] Деян. 5:14 - бел. авт.
[58] Деян. 7:51-52 - бел. авт.
[59] Мат. 17:17 - бел. авт.
[60] Мат. 21:43 - бел. авт.
[61] Ср.: Втор. 32:5.
[62] Ср.: И тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново (2 Кор. 5:17).