За езика на богословието
Може ли езикът на Християнската Църква да бъде разбран, без познаването на елинската философия и възможно ли е човек да бъде православен богослов, без да притежава широки познания в областта на античната философия и в частност ученията на Платон, Аристотел, Плотин, стоиците и т. н.?
Този въпрос днес често се задава от поклонниците на лъжеименния разум. Задаван е бил и в началото на миналия век от прот. Сергий Булгаков в опита му да оправдае новото си учение за София Премъдрост Божия.Ето как отговаря защитникът на Православието и борец срещу навлизащите в Църквата лъжеучения - архиепископ Серафим Соболев:
„В отговор на този въпрос трябва да кажем, че ние не отричаме значението на философските познания за Църквата. Философската образованост на светите отци е оказала голяма услуга на Църквата в нейната работа по изясняване на дълбоките догматически истини. Но заедно с Тертулиан ние гледаме на философията като на „слугиня на богословието”. Познаването на философията има второстепенно значение за изясняване истините на нашата Православна вяра. Най-главното тук се явява благодатната чистота на сърцето! Философските познания не могат да предпазят вярващите от увлечение по лъжливо еретическо богословстване. А чистотата на сърцето е причина за възприемане на истинското Православно богословие и всички открити за човека Божествени тайни, съгласно думите на Спасителя: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8). Оттук произтича и огромният авторитет за Православното богословие на светите отци, сред които имало мнозина без философско или научно образование.
Не бива да забравяме, че най-трудното и опасно време в историята на Църквата е бил апостолският период, когато тя е била съвсем малочислена и когато всички сили на ада и целият свят чрез иудейството, езичеството и ересите се нахвърлили срещу Църквата, за да я погубят чрез кървави гонения. Но независимо от всичко това, Господ призовал стожери на Църквата да бъдат не философски просветени и учени люде, а прости рибари, за което св. ап. Павел говори в Първото си послание до Коринтяни: „Защото писано е: "Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните." <...> Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта. <...> Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците. Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните” (1Кор. 1:19, 21, 25-27).
Не бива да се пропуска и фактът, за който пише в „Деянията на Вселенските Събори”. Според свидетелството на последните, догматическите спорове с еретиците се решавали не с философски методи, а на базата на светоотеческото учение чрез сравнение на еретическото учение с последното като основа на Православната вяра.
Затова на поставения по-горе въпрос трябва да се отговори така: да разбираш езика на Християнската Църква и да бъдеш православен богослов без познаване на философското учение е възможно, но (да богословстваш правилно) без познаване на светоотеческото учение – не.”[1]
На онези, които мислят, че незнанието неизменно поражда ереси, а широките философски познания безотказно предпазват от такива, ще кажем, че тази тяхна увереност съвсем не намира основание в Църковната история. Еретиците Ориген, Аполинарий, Несторий, Теодор Мопсуестийски и др. са били все много учени мъже, но това не ги е предпазило от падане в ерес.
Да видим сега как се изказват за философската ученост и езическата „мъдрост” и някои свети отци. Св. Григорий Палама съветва, ако решим да използваме философията, която той нарича „външна мъдрост”, това да става с голямо внимание и в никакъв случай във вида в който е, а само след като бъде очистена и лишена от някои свои основни елементи: „У външната мъдрост трябва първо да бъде убита змията, тоест да се унищожи идващата от нея надменност; след това трябва да се отсекат и изхвърлят като огромно зло главата и опашката на змията, тоест явно лъжовното мнение за ума, за Бога и първоначалата, както и басните за творението; средната ѝ част, тоест разсъжденията за природата ти си длъжен с помощта на изпитващата и съзерцателна способност на душата да отделиш от вредните мъдрувания, тъй както приготвящите лекарства с огън и вода очистват змийската плът като я сваряват. (...) От змията ние също имаме полза, но първо трябва да я убием, да я разсечем, да приготвим от нея лекарство и тогава вече с разум да прилагаме лекарството против нейните ухапвания”[2].
За отбелязване тук е, че св. Григорий допуска запознаването с външната мъдрост не с цел придобиване на истинско познание, а само като начин да бъде изработено оръжие за борба срещу неистинското такова.
Св. Василий Велики и св. Григорий Богослов са познавали в тънкост елинската „мъдрост”, но също нямат особено високо мнение за нея. В своя „Шестоднев” св. Василий пише: „Елинските мъдреци са размишлявали много за природата и нито едно тяхно учение не е останало твърдо и непоклатимо, защото всяко следващо учение е опровергавало предходното. Затова не е и нужно да изобличаваме ученията им; те самите са достатъчни за собственото си взаимно опровержение”[3].
И така, именно свободата и сблъсъкът на различни мнения, което за много наши съвременници е абсолютна ценност и залог за достигане до истината, за светителя, напротив, се оказва, че е сериозен недостатък. За него той говори и по-нататък: „Но молим елинските мъдреци да не ни се смеят, докато не приключат споровете помежду си”[4]. А колко наивно някои от тях смятали, че в спора се ражда истината.
Друг сериозен недостатък на естествената мъдрост, който св. Василий посочва, е нейната пълна непригодност за придобиване на познание относно свръхестественото: „Толкова смешна е представата им за невъзможното!”[5] Дори заниманието с езическата мъдрост с цел нейното разобличаване за светителя е губене на време: „Да изобличава коварството и гнилостта на такива разсъждения, при положение, че собственият слух на всеки човек ясно му показва това, не е работа за човек, който умее да цени времето и предполага, че слушателите му са разумни хора”.[6]
Св. Григорий Богослов пък пише, че св. Атанасий Александрийски имал презрително отношение към философията, а според св. Григорий, такова отношение очевидно заслужава не порицание, а похвала, след като е споменал това негово качество в похвалното си слово за него: „Атанасий отрано бил напоен с божествените правила и уроци, като употребил не много време за изучаване на общоупотребителните науки, само колкото да не се окаже съвършено неопитен и непознаващ това, което считал достойно за презрение”.[7]
Преп. Антоний Велики също предпазва търсещите истината от дълги, изморителни и често съвсем безрезултатни изследователски пътешествия из елинската философия: „Елините, за да се обучат на словесните науки, предприемат дълги пътешествия, преплуват през морета, а за нас не е необходимо да ходим далеч заради Царството Небесно или да преплуваме морета в търсене на добродетели. Господ е казал: Царството Божие вътре във вас е (Лука 17:21).”[8]
Божествената Премъдрост не се постига, когато убеден в несъкрушимата сила на собствения си разум, човек тръгне да я преследва, завладявайки най-различни територии из областта на познанието. Там нея просто я няма, но дори да я имаше, заради високоумието си човек не би бил в състояние да я види. Божествената Премъдрост сама намира човека, комуто да се открие, според казаното, че смирения вижда, и горделивия отдалеч узнава (Пс. 137:6). Но само тогава, когато човек започне да очиства сърцето си чрез изпълнение на Божествените заповеди и Църковните правила – същият този списък с правила, създаден за да ни подпомага и води по пътя към спасението и срещу когото някои неразумно въстават. Освен заради чистото сърце, тя намира човека и по още една причина, която посочва св. Григорий Богослов: „И Словото намира Своя поборник, и Духът придобива мъжа, който заради Него е изпълнен с ревност”[9].
И тъй, на чистия по сърце и на изпълнения с ревност заради Него – Духът на Истината, се открива Премъдростта, а не на прикриващия своето равнодушие и топлохладност с приказки за модерната днес абстрактна и неопределена любов към всичко и всички, (а всъщност към нищо и никого), не на натъпкания с всевъзможни знания, но не познаващ и не виждащ своята духовна нищета и слепота възгордял се човек.
Бележки:
[1]Архиепископ Серафим Соболев, Защита софианской ереси прот. С. Булгаковым пред лицом Архиерейского собора Руской Зарубежной Церкви, София, 1937, стр. 22, 23.
[2]Св. Григорий Палама, Триады в защиту священно-безмолвствующих, М. Канон. 1995, Триады, 1. 1, 21, стр. 33-34.
[3]Творения на Светителя Василий Велики - Том 1 (част 1), Славянобългарски манастир, "Св. Вмчк Георги Зограф", 2008 г. стр. 32.
[4]Пак там.
[5]Пак там.
[6]Пак там.
[7]Св. Григорий Богослов, Слово 21, Похвальное Афанасию Великому, архиепископу Александрийскому.
[8]Добротолюбие т. 1.
[9]Св. Григорий Богослов, Пос. съч.