Някои исторически реминисценции и техният паралел в съвремието

“Те обявяват нощта за ден, погибелта - за спасение, предлагат ни отчаяние под вид на надежда, вероломство под вид на вяра, антихриста под вид на Христа, прикривайки лъжата с правдоподобие, чрез тънка хитрост унищожават истината.”

Св. Киприян Картагенски

Във връзка с разгорялата се полемика по въпроса за архонтството бяха направени някакви опити да се изясни произхода и употребата на това понятие. Тъй като мухата вече стана слон и няма как да избегнем разглеждането на самото архонтство като същност и неговите прояви в историята, ще хвърлим преди това бегъл поглед върху някои направени до момента публикации.

С най-гръмки заглавия, разбира се, бяха публикациите в оглавилия протеста срещу архонтството сайт Двери.бг. Заслужава си да спрем вниманието на статията „Историята не познава титла архонт – тя е измишльотина на недоучили семинаристи” на Златина Каравълчева. В желанието си да звучи бомбастично, авторката е изтърсила в заглавието абсолютна безсмислица. Коя история не познава титла архонт? Общата или църковната? И в двата случая твърдението е абсолютно невярно. Читателят остава с впечатлението, че май на Златина Каравълчева й липсва началното образование.

Защото всъщност разликата между авторката и „недоучилите семинаристи” е в това, че въпросните семинаристи не бързат да се заявяват като църковни учители, но всеки според силите си се опитва да понамали своята недоученост, както и да не мисли прекалено високо за себе си. Тази полезна дейност обаче е позанемарена при г-жа Златина, която се държи така, сякаш е убедена, че скромността грози човека, а истината му вреди, ако се съди по нивото на богословската й добросъвестност. Не бива да се занимава с история човек, който има и сериозни проблеми с паметта, а такива проблеми при Зл. Каравълчева не липсват, защото само няколко реда по-долу тя започва да опровергава собственото си твърдение в заглавието. Оказва се, че званието архонт всъщност е твърде разпространено и много добре познато на историята. И как решава тези свои противоречия авторката? На практика никак, освен с един неуспешен опит да ги съвмести, твърдейки: „При всяко едно положение „архон” е допълнение, а не самостоятелна титла”. Дадени са и илюстрации като например „архон на Крит”, „архон на Армения”, „архон на България” и т. н. Но по същия начин се употребява и титлата цар – „цар на българите” например. Нима това значи, че цар не е самостоятелна титла? И как би била възприета при това положение статия със заглавие „Историята не познава титла цар – тя е измишльотина на недоучили журналисти”? Истината е точно обратното на това, което твърди авторката. Понятието архонт се употребява достатъчно често както самостоятелно, така и в словосъчетание, като към него се добавя някакво пояснение. И именно това пояснение е допълнение (от синтактична гледна точка - несъгласувано определение), а не е допълнение самата дума архонт. Да твърдиш, че в словосъчетание като „архон на Армения” „архон” е допълнение, означава не просто, че си недоучил, а че наистина имаш сериозни проблеми с началното образование. Опитайте например да лишите словосъчетанието „архон на Армения” от „допълнението” (според Зл. Каравълчева) „архон”. Получава се безсмислицата: „... на Армения”, защото е премахнато главното, а не допълнението.

Интересни лингвистични шашми са ни предложени и при опита да се разясни или всъщност да се замаже архонтството на проф. Иван Желев. Като че ли целият напън непременно да се докаже, че няма самостоятелно звание архонт придобива смисъл точно в контекста на неговата защита. Умилително наистина, но нечестно и манипулативно! Та става ясно значи, че проф. Желев бил не просто архонт, ами „άρχων διερμηνεύς”, сиреч „главен преводач”, което по смисъл може да бъде преведено и като „велик драгоман”. Тук показната наивност на авторката наистина може да извика сълзи у някои също тъй наивни читатели. Чисто лингвистично погледнато нещата може и да изглеждат така. В случая обаче става въпрос за архонт на Цариградската патриаршия, където всичко трябва да се разглежда в рамките на фанариотската традиция. А там въпросните неща почти никога не са такива каквито изглеждат и думите по-скоро прикриват, отколкото разкриват това, което стои зад тях. В тази традиция носещият званието велик драгоман или главен преводач в никакъв случай не е само това, а нещо много по-сериозно. Но за това по-нататък.

Сайтът на Българска патриаршия публикува „Кратка история на църковните отличия (архонтство)” на Аристидис Панотис. В тази кратка история авторът ни запознава с появата тук и там из общата и църковна история на понятието архонт и развитието на практиката за даване на тази и други офикии в Цариградската патриаршия. Авторът, разбира се, не е чужд на известна пристрастност и тенденциозност, но все пак доста по-съвестно от някои други прави този общ исторически очерк на явлението архонтство. Атаката на буквоядите, които съзряха преиначаване на превода, са най-обикновено пустословие, тъй като офикия от какъвто и да е род спокойно може по смисъл да бъде преведена като архонтство – първенство, ще рече един от многото се извежда на преден план, тоест пред останалите. Право на преводача е да реши дали при превода ще се придържа буквално към текста или ще го интерпретира по-свободно, тъй че да сравняваш буква по буква българския с гръцкия текст и при незначителни разлики да вдигаш огромен шум, значи че наистина държиш да правиш от мухата слон. Навярно преводът не е идеален, също както не е идеален и текстът на Аристидис Панотис, но пък се видя, че грешки не липсват и у хора с по-големи претенции. Панотис напълно естествено е избегнал разглеждането на решаващата роля на архонтството за появата и разрастването на гръцкия великошовинизъм, и за архонтството във фанариотския му вариант. Което пък е актуалното, интересното и поучителното за нас, докато в неговия труд този въпрос изобщо не е засегнат. Но едва ли някой би могъл да очаква нещо друго от един грък.

В сайта Православие.бг беше публикувана статията „За архонтите – как една светска титла беше присадена на църковна почва” на Алексей Стамболов. Тя е написана „с убеждението, че ако църковните хора у нас знаеха повече за произхода, значението и употребата на понятието „архонт”, всички тези спорове и съблазън вероятно щяха да бъдат избегнати”. Твърде наивно от страна на автора, защото излиза, че за всичко било виновно незнанието! И какво прави той – Знаещият? Отваря очите на незнаещите, след което навярно очаква всички дружно да се плеснат по челата и след групов възглас „Верно, бе!” да започнат да го подмятат нагоре било във форумите, било във вездесъщия Фейсбук като треньор на отбор спечелил шампионска титла. Познанието, което дава неговата статия обаче, е също чисто лингвистично и авторът изобщо не е успял да проникне в същността на проблема. Може би ще му бъде полезно да се вслуша в забележката на един от коментиращите, че подхожда към проблема като филолог, а не като историк, от което статията остава безплодна и напълно лишена от връзка с днешната реалност, защото от нея не могат да се изведат никакви полезни изводи. Явно е, че авторът не разполага и с необходимите исторически познания за целта, но би могъл поне повърхностно да се запознае с историята, за да избегне неверни твърдения като това, че Константинополската патриаршия била в тежко финансово състояние „през всичките години на робство”. Вярно, не са липсвали тежки моменти, но обобщението е некоректно, особено имайки пред вид всеизвестния дори за лаиците факт, че по време на турското робство тази патриаршия придобива територии и мощ, каквито не е имала дори по времето на Византия. Главното притеснение на автора, че светска титла се присажда на църковна почва, също показва непознаване на Църковната история, където присаждането на светски титли на църковна почва е отколешна традиция.

На останалите опити от страна на всевъзможни „авторитети” да изкажат „компетентно” мнение няма да се спираме, защото те в повечето случаи останаха на нивото на коментарите на средностатистическия форумен участник.

Преди да преминем нататък, да обобщим: В първата статия е налице безпардонна тенденциозност плюс лингвистични акробатики. Във втората – тенденциозен донякъде исторически преглед, без да е отразено най-важното за нас - връзката архонтство – фанариотство – етнофилетизъм, от която произтичат твърде полезни и любопитни изводи. В третия случай - едно сравнително добро, макар и непълно лингвистично изследване, но също нелишено от тенденциозност или невежество (авторът си знае) в историческата част на статията, където при минимално количество текст са допуснати максимално количество неточности.

Историческият подход

Ще прибегнем до него, не само защото този подход в една или друга степен дотук е пренебрегнат, но и защото в случая е наложително. Някой беше казал: „Историята е спирала, която на един от своите кръгове съвсем точно повтаря онзи опит, който човечеството веднъж е преживяло”. Действително понякога удивително сходно в една историческа епоха се пресъздават знакови процеси и взаимоотношения, които са били също тъй важни и съдбоносни в друга. Тези паралели са налице и днес, затова тъкмо те се явяват предмет на тази статия.

Мисля, че е безпредметно да занимавам читателя с многобройните изражения и метаморфози на длъжността, офикията, званието (или както искате го наречете) „архонт” из различните исторически периоди. Това, което би трябвало да представлява интерес за нас, е да отделим от цялата историческа тъкан онази част, в която архонтството е изиграло знакова и съдбоносна роля в историята и по всяка вероятност именно тази негова съдбоносна роля се явява онова притегателно качество, което прави титлата днес привлекателна за нейните евентуални притежатели.

Тъй като пътуването из Църковната история не е шега работа, обикновено са нужни водачи и в случая те са двама, което е напълно достатъчно. Защото при подобен род „пътешествия”, ако се прекали с броя на водачите има опасност човек да се изгуби из архивите и после да се наложи да търсят него. Ако пък водачът е само един, може да се окаже, че се е доверил не на когото трябва. Та затова са двама, при това твърде различни, взаимно допълващи се и коригиращи се.

Първият е Стивън Рънсиман. Той обладава добрият усет да улови наистина важното в историята и да не провали историческия разказ, затрупвайки го с най-различни подробности, нямащи отношение към главното. Това положително негово качество обаче се превръща на моменти в най-големия му недостатък, защото често историческата картина при него е еднопластова и твърде стилизирана. На човек обаче му се ще да научи нещо повече за другите пластове и да нагази в тях по-дълбоко, затова тук на помощ идва вторият водач – проф. Алексей Петрович Лебедев – на моменти пълна противоположност на Рънсиман. Толкова усърден, подробен и описателен по отношение на изворите, че често губи нишката на главното. Достига понякога и до такъв краен рационализъм в оценката на историческите документи, че си позволява да отхвърли на базата на привидно логическо несъответствие всички данни от изворите за дадено събитие, пресъздавайки действителността според личното си светоусещане. С такива водачи няма да бъде лесно, но историческата наука, за съжаление, не винаги предоставя голям избор. Общо взето всички историци си имат своите недостатъци. Отчитайки ги обаче, можем да се доверим и на Рънсиман, и на Лебедев още повече, че и двамата разглеждат историческия период, който ни интересува.

Архонтите и Патриаршията

Независимо от тежкото положение на гръцкия народ по време на турското робство сред гърците имало една прослойка, която по времето на робството започнала да процъфтява във финансово отношение. Разпростирането на Отоманската империя върху обширни територии премахнало междунационалните търговски бариери. Търговията процъфтявала и все повече западни търговци прииждали към турските пристанища, за да се сдобият с някои от знаменитите продукти на Империята – коприна, килими, маслини и сушени плодове, подправки и благовония, тютюн и мн. др. Турците нямали влечение и способности за търговия и оставили тази дейност в ръцете на покорените народи - евреи, арменци, сирийци и гърци. Гърците обаче, бидейки най-добри в мореплаването, бързо станали доминиращата група търговци в Империята. В техни ръце било не само местното корабоплаване около Константинопол, но и превозът на стоки из източното Средиземноморие. Гръцките търговци доставяли прочутото вино Малвазия^[1] до пазарите в Германия и Полша, но големите печалби се правели в главните морски пристанища на Смирна, Солун и най-вече в Константинопол. Поради това, че лихварството и банковото дело не се разрешават от Корана, както и че на турците тази дейност не им била по вкуса, скоро станало тъй, че финансовите дела на Империята преминали в ръцете на евреите, но най-вече на гърците.

На Изток, за разлика от феодалния Запад, заниманието с финансови дела, никога не се е смятало за дейност, несъвместима с принадлежността към аристокрацията. Скоро сред гърците започнала да се оформя аристокрация от новобогаташи, тясно свързани помежду си чрез общи интереси и брачни връзки, но все пак това общество било до известна степен отворено и за нови членове.

Нашите двама водачи в това пътешествие са рационалисти. Колкото и странно да е руснакът се оказва по-голям рационалист от англичанина. Всъщност за запознатите с процесите, протичащи в руските академични среди през XIX в. това съвсем не е странно. По тази причина, необходимо е да допълним историческия разказ и с някои кратки аналитични бележки от позицията на вярата и възприемането на историята не просто като низ от събития, подчинени помежду си въз основа на примитивни причинно-следствени връзки, а като проява на Божия Промисъл сред божиите люде.

Какво се случва в този исторически момент: това, което гърците изгубват в своята империя Византия, когато от ръцете им бива изтръгнат контролът върху финансите и той попада в ръцете на евреи, венецианци и пр., сега изведнъж получават даром, без никакви усилия и труд. Това е и един от редките в историята случаи, когато в дадена държава евреите са доста по-слаби като влияние върху финансовото дело от местните люде, занимаващи се с тази дейност.

Наред с унията една от многото причини за падането на Византия под властта на турците е възгордяването на гърците и увлечението им по древното езическо наследство, което навлича върху им Божия гняв. В този момент турците се явяват като бич в Божиите ръце – бич, с който ще трябва да бъде обуздана необузданата блудница (срв. Иез. 16:30). Но Бог е безкрайно благ, дори когато наказва! Да, горделивите гърци са поразени в сърцето. Перлата Константинопол пада в ръцете на агаряните. В последния ден и буквално в последните часове на сраженията, когато турците вече са влезли в самия град пред очите на турци и гърци се явява странно видение. Светлина обвива основата на купола на Св. София и всички виждат как тази светлина постепенно се издига към върха на купола, а оттам продължава нагоре и се загубва в небето. И турци, и гърци недоумяват какъв е този знак. Турците отсичат: Светият Дух напусна Света София! Но не е точно така. Благодатта, укрепяваща императорската власт на Византия и поддържаща християнското царство в борбата му срещу вековните набези на всевъзможни нашественици, изглежда наистина си е отишла. Но благодатта, укрепяваща Православната църква и утвърждаваща я в борбата й срещу налитащите отвън и бушуващите вътре в нея ереси сега става още по-силна. Проуниатските кръгове и в Патриаршията, и в държавата получават естествен враг в лицето на новата турска власт, която вече ги възприема като врагове на Империята. Първият патриарх на Константинополската катедра след падането на Константинопол е известният борец срещу унията Генадий Схоларий.

Каноните запазили своята сила в управлението на Църквата. Християните пък никъде не останали без храм, макар половината църкви да били обърнати в джамии, а що се касае до богослужението, то по никакъв начин не било възпрепятствано. Турците, както отбелязват очевидци, се оказали много по-толерантни към Православието, отколкото латиняните. Тази турска търпимост се простирала толкова далеч, че мюсюлманското правителство не забранявало на гърците ежегодно в Неделята на Православието да извършват известния чин, в който наред с другите анатеми се провъзгласявала анатема и над агаряните. И това ставало не някъде на скришно, а насред Константинопол и се извършвало от самия патриарх. Турците влизали в християнската църква и със собствените си уши слушали как над тях като над мохамедани биват произнасяни проклятия и бивали провъзгласявани като нечестиви, но не препятствали извършването на чина. Някои турци донасяли за това на пашите, но онези оставяли доносите без внимание^[2].

Такова поведение по отношение на покорения народ от страна на османлиите е наистина забележително на фона на масовите изтребвания и насилствено обръщане в исляма от страна на селджукските турци и арабите. Това обаче не е по „вина” на османлиите, а явно доказателство, че Бог не е изоставил Своя народ, а продължава да се грижи за него. Историците, разбира се, намират рационални обяснения за това отношение в политическия интерес на първите султани да привлекат гърците и дори да използват услугите им в управлението. Поведението на тези султани обаче е ирационално, защото по този начин, привличайки чуждите, те рискували да отблъснат своите, тъй като това тяхно отношение към гърците често водело до недоволства сред самите турци.

Но действията на Божия Промисъл не спират дотук. Завоевателят на Константинопол султан Мехмед II проявява искрен интерес към християнската вяра и беседва с патр. Генадий Схоларий. Сред мохамеданите се появява секта, която започва да изповядва Христос не само като пророк, но и като Син Божий. Членовете на тази „секта” са толкова ревностни във вярата си, че мнозина от тях претърпяват мъченическа смърт. Виждаме как Бог показва на гърците, че стига да бяха се покаяли за отстъплението си, станало причина за падането на християнската Империя и да биха се върнали при своя Господ, за да Му служат с необходимото усърдие, Той е силен да им подари всичко, дори цялата Отоманска империя заедно с нейните поданици плюс султана. Но и в този, както и в много други случаи от своята история, гърците остават удивително невъзприемчиви към Божиите знамения. Народът с може би най-богата история на света се оказва най-сляп за поуките, които би могъл да извлече от нея. И след като тези велики Божии дарове не само не се ценят от гърците, но дори не се забелязват, страницата се обръща и през годините на робството на много места в Империята отношението на мюсюлманите към християните вече съвсем не е такова, каквото е било в началото в Константинопол.

Но да се върнем към историческия разказ за новозабогателите търговци. Честолюбието на тези кланове било тяхна отличителна черта, пише Рънсиман. Колко жалко, че вместо към Бог и покаянието, водачите на гръцкия народ отново поемат в обратната посока – към егоизма и гордостта, а впоследствие и към великонационализма, както ще видим по-нататък. В света, в който живеели те обаче, властта се намирала в ръцете на патриарха. По тази причина цел на техния живот се оказал контролът над Патриаршията. Те започнали да се наричат „архонти” на гръцката нация. Ако случайно някой остава с впечатлението от повествованието на Рънсиман, че това е някакво новопоявило се название, ще уточним, че съвсем не е така. И Рънсиман, и Лебедев, а и много други историци пишат за използването на това название в по-ранни исторически периоди във връзка с най-различни длъжности. Употребата му е изключително широка и разнообразна и означава най-общо „първенец”. Но тук вече е налице по-силно фиксиране на названието към точно определена социална прослойка. И другото за отбелязване е, че това са вече, както пише Рънсиман, „архонти на гръцката нация”. Което ще рече, че за пореден път започва да надига глава националната гръцка идея, която не донася нищо добро на гърците. Тези архонти строели или купували къщи в Константинополския квартал Фенер, за да бъдат по-близо до сградите на Патриаршията и оттук е названието им фанариоти. Те устройвали своите синове на различни длъжности в Патриаршията и скоро всички ключови позиции преминали в техни ръце. Фанариотите никога не ставали клирици, освен при някои много редки изключения и дори смятали тази длъжност за нещо, което е под тяхното достойнство. Към края на XVII в. фанариотските кланове държали в ръцете си централната организация на Църквата – само те можели да платят дълговете й и да се застъпват за нея пред Високата Порта.

И тъй какво имаме дотук: налице е ясната историческа връзка архонти на гръцката нация – фанариоти. Накратко, това е прослойка новобогаташи, които въз основа на определени интереси и идеологическа мотивировка имат желанието, а придобиват и възможността да влияят сериозно върху управлението на Църквата. Това тяхно влияние, макар да не е еднозначно отрицателно през различните години, все пак в крайна сметка се оказва пагубно и разрушително, както за гърците и тяхната църква, така и за останалите православни църкви. При това положение оценката ни за тази страна на архонтството няма как да е положителна.

Кой обаче е изразител на тази идея у нас днес? Пропагандната машина положи огромни усилия да стовари обвиненията върху няколкото новозабогатели българи, които се сдобиха с това звание. На пръв поглед прилика наистина има. Но тя е повърхностна, защото приликата приключва със самото звание и материалното им състояние. И за да остане обществената оценка именно на нивото на този пръв и повърхностен поглед, някои хора направиха всичко възможно да се осуети по-задълбочено разглеждане на явлението, докато крещяха неистово: „Ууу, архонти! Новобогаташи, долу! Вън!”, използвайки естествената неприязън на хората към новозабогателите. Поставен беше и необходимият за пропагандните цели на агитаторите акцент върху личните качества на новите носители на това звание. По тези оценки не намираме за основателно да спорим, защото съществуват далеч по-реални заплахи от нашенските новобогаташи-архонти с цветисти прякори и техните така апетитни за простолюдието пикантни истории с лимузини, трапези, облачения и байганьовско поведение. За нас по-важно е, че когато преминем от външните очертания към същността на явлението и по-подробното му описание, първоначалните повърхностни аналогии се изпаряват, за да се появят нови, които ни водят обаче в съвсем друга посока. Затова да продължим нашия исторически обзор.

Преумножавайки своите богатства и използвайки ги за придобиване на власт и влияние в Патриаршията и султанския двор, фанариотите започнали да се опиват от мечтата, че тяхната власт в края на краищата би могла да им помогне да въздигнат отново Византийската империя. От началото на XVII в. фанариотите започнали да изпращат своите синове да учат зад граница, като правило в италианските университети, между които предпочитали Падуанския, а също така Женевския и Парижкия. Фанариотите били силно увлечени от идеите на Просвещението. Започнали прекалено много да ценят светското образование. С тяхна помощ била възродена Патриаршеската академия в Константинопол, академиите в Букурещ и Яш били разширени, основани били академии в Смирна, на о. Хиос и Янина и много други. Целта на академиите била подобряването на гръцкото светско образование, а техните основатели в огромното си мнозинство получили образованието си на Запад. Образец за новите гръцки училища била обаче не древната Византийска традиция, а модният за времето си Падуански университет. В учебната програма можело да влязат и отците на Църквата, но фундамент на образованието била преди всичко класическата филология заедно с древната съвременна философия, а също и т. нар. точни науки. Разбира се, външно погледнато повечето професори не приемали нито латинството, нито протестантизма, но и те се оказали под влиянието на западната интелектуална мода от онова време и плащали данък на рационалистките тенденции и на боязънта да не би да бъдат заподозрени в „суеверие”. Професорите искали да покажат, че както те самите, така и поверените им студенти са не по-зле просветени от високомерните им западни колеги. Колко познати тенденции и умствени нагласи у някои наши съвременници, които страдат от същия комплекс за малоценност, нали?

Силата на Църквата от Византийския период била в наличието на високообразовани клирици, монаси и миряни, дълбоко вярващи и „въвлечени в богословското творчество”, но богословстващи от позициите на вярата в Бога, (изразяваща се в доверие, изпълнителност и вярност към Преданието на Църквата), а не от позициите на вярата в науката, тоест вярата в падналия и изменчив човешки разум. Сега обаче тези новоиздигнали се миряни започнали да гледат отвисоко на традициите на Църквата, докато някои от традиционно настроените свещено- и църковнослужители или монаси започнали пък да се отнасят твърде подозрително към съвременното образование и често изпадали в другата крайност. Разривът между интелектуалците и традиционалистите, появил се след въвеждането на неоаристотелизма в учебната програма на Патриаршеската академия, ставал все по-сериозен и по-дълбок. Под влиянието на фанариотите много иерарси възприемали модернистките тенденции. На Запад била на мода древногръцката култура и фанариотите, виждайки, че има с какво да се гордеят, се стремели да покажат на света, че по език и по кръв именно те са потомци на античните гърци.

И тъй фанариотите стават основният двигател в процеса на озападняване на светското и осветскостяване на богословското образование сред православното гръцко население на Османската империя. А сред благочестивите хора в провинцията набирала сили реакция срещу модерната ученост, която, уви, често стигала до другата крайност. Ако четенето на книги, казвали те, води до безбожен рационализъм, то по-добре изобщо да не се четат никакви книги.

Учеността сред монашеството в този период също постепенно западала. Само в няколко от най-известните манастири като Великата Лавра на Атон и манастира Сумела близо до Трапезунд все още имало запазени великолепни библиотеки. Но такива случаи били по-скоро изключение от правилото. На Света Гора Атон също бил налице упадък. Някои руски и западни пътешественици се изказват понякога твърде остро и критично за състоянието на монашеството на Света Гора и за да избегнем прекалено крайните оценки, които дават Рънсиман и Лебедев, ще илюстрираме това състояние с щрих от житието на преп. Паисий Величковски.

„Той се устремил към Атон като към люлка на истинското монашество и аскетическия подвиг, но и Атон по това време преживявал упадък и не му се удало да намери съкровището, което търсел. Обхождал различни подвижници в търсене на духовен наставник, но не намерил такъв и пребивавал в уединение, водейки още по-строг живот, отколкото във Влашко. <...> Взимал книги от Сръбската обител (според друг източник от български монаси) и горко плачел, като лишен от великата благодат на послушанието, като така и не могъл да намери такъв духовен наставник, комуто да предаде себе си на послушание. Но пребивавайки така в блажено единение, той преуспявал в духовния подвиг. След известно време на Света Гора пристигнал младият молдовски инок Висарион. Той обиколил атонските отци, търсейки наставник, но не намерил такъв. Дошъл при преп. Паисий и му открил скръбта на сърцето си, като го помолил да го приеме за ученик. Преп. Паисий многократно отказвал, но накрая го приел за съвместно съжителство, обаче не като ученик, а като брат. И започнали да се подвизават двамата, като имали за наставници отеческите книги”.

Преп. Паисий Величковски прави превод на „Добротолюбието”, прекарва 17 години на Атон, след което се заселва в Молдавия. Узнавайки за св. Паисий и неговите трудове, двадесет и седем години по-младият от него Никодим Светогорец пожелал да се срещнат, за да побеседват за вътрешното делание и да почерпи опит от великия исихаст, затова се отправил с кораб към Молдавия, но се надигнала буря и корабът трябвало да спре на о. Тасос. Виждайки в това Божий Промисъл, св. Никодим се върнал на Атон. И тъй по това време дори на Атон били рядкост такива подвижници, които имали правилна представа за естеството на монашеския живот.

Нека пак обобщим картината дотук: от едната страна имаме увлечение по модерния прозападен интелектуализъм, а от другата – неизбежната реакция на самозатваряне в традиционалистки примитивизъм. Това са печалните последствия от дейността на фанариотите и то малка част. При връзката с нашето съвремие става видно, че подобни идеологически течения съществуват и днес, като главен пропагандатор на негативните тенденции от онова време се явява Цариградската патриаршия, което се вижда от повечето й действия и инициативи. Да вземем например двете й знакови канонизации - тази на Силуан Атонски и на Мария Скобцова. Първата канонизация е на неук руски мужик, приел монашество на Атон, но чийто единствен ориентир в духовния живот са собствените му доста спорни съзерцания. С канонизирането на такъв монах се „канонизира” и тази нова аскетическа практика, различна от досегашната. Възражението на неговите почитатели, че Бог и дарованията Му не бива да се „поставят в калъпи”, не е нищо друго освен богословски анархизъм. Никой не поставя Бог в калъпи, а Сам Бог поставя богопознанието в определени рамки, както е видно от вековната аскетическа традиция на Православната църква.

Втората канонизация пък е на революционно настроена представителка на руските интелигентски кръгове, подлагаща на унищожителна критика цялото православно монашество и неговата вековна духовно-аскетическа традиция. Преподобните православни светци и аскетическият опит на Църквата, отразен в книги като „Добротолюбие” и патериците, тя оценява така: „Странна и страшна святост или подобие на святост се открива по този път. Вие виждате истинска и ясна линия на възхождане и усъвършенстване, но наред с това вие усещате хлад, вие чувствате безкрайна духовна ограниченост и дори скъперничество”. Исихасткият молитвен опит тя заклеймява като „своеобразен дервишизъм и отзвук от индуизма” (?!). Трудно е да се каже кой е по-скандализиран тук – нормалните християни или опонентите им, които ги принуждават против волята и съвестта им да почитат такива „светии” – монах със съмнителен духовен опит и монахиня-пушачка, отричаща и поругаваща се с Православното монашество, на което се явява представителка!

Но да продължим с аналогиите в нашата действителност, за да видим как се проявяват пагубните последствия от съвременните наследници по дух на едновремешните архонти и фанариоти. Кои са „миряните, гледащи отвисоко на традициите на Църквата?” Кои са тези, които отиват да учат на Запад и се връщат силно повлияни от западния рационализъм? Кои са тези, за които филологията, лингвистиката, философията и т. нар. точни науки са далеч по-авторитетен източник на познание от Свещеното Писание, Предание и творенията на светите отци? Кои са тези, които искат да влияят на делата на Църквата от позицията на уж високо просветени и силно загрижени за състоянието й миряни, отнасящи се обаче с така характерното за фанариотите презрение към духовенството като към свой слугинаж? Редови християни, които по някаква причина считат, че имат по-особен статут от останалите. Тук вече подозренията определено се насочват към протестиращата антиархонтска агитка от християнстващи интелектуалци, които по дух, амбиции и цели, а именно да упражняват надзор и влияние върху Църквата, наподобяват твърде много архонтите и фанариотите от Османския период.

Фанатичното преклонение на тези суеверни люде пред истукана на академичното богословие се прояви особено силно след публикуваната тук първа статия, касаеща проблема с архонтството, в която само една критична забележка по повод академичното богословско образование събуди техния „свещен” гняв и заваляха заядливи въпроси и пресилени обвинения. Но какво искат те? Безкритично и безропотно следване на някакви новоизмислени модернистки авторитети, нарочени от тях за непререкаеми, и пълна безкритичност към академичното образование? Че такава безкритичност и сляпо подчинение не се изисква дори от академичните работници! В студентските си години съм чувал много преподаватели да се изказват твърде критично по най-различни проблеми и тенденции в образованието. Освен това, защо тези наши поклонници на академизма така грубо потъпкват принципа за Академична Свобода,включващ свобода за несъгласие в научна дискусия, свобода на избор на изследователски методи и други още свободи? Че дори самите модернисти се критикуват един друг! Очевидно идеята тук е следната: те, видите ли, избраните, елитът, посветените, високопросветените могат да си се критикуват. Свободите не са за всички, те само за тях, а слугинажът трябва да мълчи, докато търкат обувките си с него.

Подобни процеси на озападняване и осветскостяване на богословското образование са протичали и в Русия в края на XIX в. и ако някому нашите забележки са се сторили твърде остри, нека чуем как се изказва по този въпрос св. Теофан Затворник, (когото модернистите недолюбват): „Всички са си загубили ума! <…> Светата вяра е отместена на заден план. И дори богословстващите са загубили истинските основи на православното богословие. <…> И Господ, като че е отвърнал очите Си от нас и не изпраща достойни работници”^[3].

Св. Филарет Московски също бил високообразован човек, но съвсем не оставал безкритичен към академичното образование и науката. Св. Игнатий Брянчанинов пък получил образованието си в манастира. Нямал дори семинарско образование, но това не му попречило да стане архиерей на Христовата Църква и дори неин светител. Така че нека нашите опоненти спрат да сочат параграфа от Устава на БПЦ, изискващ висше образование от архиереите, защото има прекрасни изключения от това правило. Св. Иоан Шанхайски и Санфранциски подлага на критика много от възгледите на парижките богослови^[4], Св. Николай Сръбски също не пести критики по адрес на богословите, увлечени по западния рационализъм и дори ги нарича „балкански байганьовци и киевски иванушки, на които всичко западно им се вижда по-добро и по-умно - дори отстъпленческото смесено богословие, което е пагано-христологическо”. Архиепископите Серафим Соболев и Теофан Полтавски също изразяват критично отношение към образованието в духовните академии.

И тъй в Православната Църква светиите често критикуват „свещената крава” за модернисти, икуменисти и фанариоти - академичното образование, тъй че опитът на последните да наложат догмата за академичната непогрешимост трябва винаги да бъде осуетяван. С този опит те не постигат нищо друго, освен че издават привързаността си към чужди на Църквата учения и идеологии. В тази връзка, както и друг път сме писали, наблюдава се и следната плашеща тенденция – в Църквата влизат образовани хора, които в началото демонстрират известна ревност за вярата или чистотата на Православната вероизповед, но след като спечелят доверието на верните, започват да прокарват идеи, които нямат нищо общо с Православието. Такива люде се наричат „мюрета”, тоест примамки, които улавят наивните и простодушните. След като спечелят доверие, тези хора започват постепенно да подменят цялото Православно богословие парче по парче, да ратуват на висок глас за ревизия на Православното богослужение и вековната му практика, за осъвременяване на християнския морал, за налагане на нова, непозната до този момент в Православната църква „святост”, за да се стигне накрая до промяна и пълна подмяна на християнската доктрина. Целта е лека-полека да се подмени цялото християнство с негов уродлив и демоничен сурогат, пълна и стопроцентова подмяна на Христовата Църква с църквата на лукавстващите (срв. Пс. 25:5 – слав. прев.) и накрая да се подмени Самият Христос с антихриста.

следваща >>

Бележки:

^[1]Малвазия (Malvasia) е група от сортове винено грозде, в миналото отглеждани  предимно в региона на Средиземно море и на остров Мадейра.

^[2] Gerlach. Türckisches Tagebush, p. 469, цит. по Исторiя Греко-Восточной Церкви под властiю турокъ, Лебедев, А. П., Сп. Б. 1903.

^[3] Собранiе писемъ святителя Феофана. Вып. VII, письмо 1182, стр. 206. М. 1900 г.

^[4]Вж напр.: Святитель Иоанн Шанхайский и Сан-Францисский Чудотворец, „Почитание Богородицы и Иоанна Крестителя и новое направление русской религиозно-философской мысли”.