Така е озаглавено изданието на избрани статии от известния гръцки  свещеник, богослов и публицист протопрезвитер Теодор Зисис, посветени на изключително актуалната днес тема: съхраняване чистотата на Светото Православие и противодействието на гибелната ерес на икуменизма.

Много съвременни автори, апологети на икуменическите диалози търсят в Църковната история и „намират” поводи за оправдание на тези диалози, основавайки се на невежествени и недобросъвестни аналогии с постъпки, изказвания или писания на светите отци. От тази книга читателят ще получи много точна представа, какво всъщност е било отношението на светите отци към еретиците и друговерците, как и какъв диалог са водили с тях и на базата на множество исторически сведения ще се убеди, че в писанията си съвременните защитници на икуменическия „диалог на любовта” винаги прибягват до грубо тенденциозно изопачаване на историческата истина, което впрочем отдавна е тяхна запазена марка.

Но нека в началото се запознаем с автора на книгата:

Протоиерей Теодор Зисис е професор в богословския факултет на Солунския Аристотелев университет. Роден е през 1941 г. на остров Тасос в с. Панагия, в семейство на свещеник. През 1965 г. успешно завършва Богословския факултет на Солунския университет и като показал най-добър успех от съвипускниците си, е записан в Юридическия факултет на същия Университет, но прекъсва своето обучение заради началото на преподавателската си дейност в Богословския факултет.

Завършва аспирантура пак в Солун, в катедрата по Историческо богословие под ръководството на известния патролог П. Христу. През 1971 г. за дисертацията „Човекът и Вселената в Божието домостроителство според учението на св. Иоан Златоуст” му била присъдена докторска степен, а през 1973 г. въз основа на изследването „Изкуството на девството. Светите отци на Църквата в защита на безбрачието” е назначен като доцент в Богословския факултет на Солунския университет. От 1972 до 1973 и от 1979 до 1980 г. о. Теодор е на курс за повишаване на квалификацията в Западна Германия.

Представяйки пред катедрата заедно с други публикации обширната монография „Генадий II Схоларий. Житие – Писания – Учение”, през 1980 г. е избран за щатен преподавател по Патрология. През 1982 г. след разделянето на Богословския факултет на Солунския университет на два отдела той преминава в Отдела по пастирско и социално богословие, където понастоящем преподава. Бил е два пъти декан на този отдел.

Веднага след основаването на патриаршеския институт за патриотични изследвания при манастира Влатадон, отец Теодор става негов научен сътрудник, след това изпълнява длъжността директор на института, а също и редактор, и научен секретар на сп. „Наследство”, издавано от патриаршеския институт.

През 1970 г. става научен сътрудник на Центъра за византийски изследвания към Солунския университет, после - завеждащ богословския отдел, а впоследствие – директор на Центъра (1991—1995). Отец Теодор е член на Редакционната колегия на сп. „Византийско наследство” и други издания на Центъра. В течение на много години е бил председател на Съюза на богословите в Северна Гърция и издавал сп. „Богослов”. Многократно е организатор и активен участник в различни международни конференции.

Протоиерей Теодор Зисис е клирик на Вселенската патриаршия. През декември 1990 г. е ръкоположен за дякон, а през март 1991 г. за презвитер в манастира на св. Анастасия Узорешителница и извършва пастирското си служение там до началото на 1993 г. От април 1993 г. до днес с утвърждение от съответните официални църковни власти служи в храма на преп. Антоний Велики в Солун, оставайки в юрисдикцията на Константинополската Църква.

Многократно представял Вселенската патриаршия и Еладската Църква на междухристиянски срещи, участвайки в диалозите на православните както със старокатолиците, така и с католиците. Освен това участвал и в междуправославните срещи за подготовката на Светия и Велик Събор на Православната Църква. Заради суровата критика на оправдаването на унията и църковно неприемливите документи, подписани през 1993 г. в Баламанд, Константинополската патриаршия му забранява да участва в диалога с католиците.

През  1998 г. заедно с единомишленици основава Общество за православна просвета. Понастоящем ръководи издаването на богословския алманах на Обществото „Живот по заповедите”, който независимо от проблемите и трудностите, с Божия помощ излиза веднъж на три месеца вече седем години.

Поддържайки първоначално добри взаимоотношения с Атинския архиепископ Христодул още в битността му на Димитриадски митрополит, о. Теодор стига до остра конфронтация с него, особено през 2001 г. по времето на подготовката и осъществяване на посещението на  покойния папа Иоан-Павел II в Атина. Протоиерей Теодор смята, че ръководената от архиеп. Христодул Еладска Православна Църка вследствие на продължаващите тесни контакти със ССЦ и с представителите на другите религии, се е отбила от верния път, указан от апостолите и светите отци, и е тръгнала по пътя на междурелигиозния и междухристиянския синкретизъм, по пътя на всеереста на икуменизма.

Във връзка с непримиримата позиция на протопрезв. Теодор по този въпрос, а също и заради откритите му критики по адрес на икуменическите контакти и изобщо по повод нравствения упадък и осветскостяване на епископата, през юни 2005 г. му било наложено запрещение от свещенослужение. Но възмущението на църковната пълнота и поддръжката на много клирици помогнали през септември същата година запрещението да бъде снето.

Отец Теодор владее немски и френски език. Автор е на много монографии, статии и изследвания.

*****

Антоний Велики и съвременният икуменизъм

1. Живата връзка между времената

Сходство на ситуацията в областта на междуконфесионалните и междухристиянските отношения

Паметта на преп. Антоний Велики^[1], в чийто солунски храм по Божия милост и с благословението на светеца ние служим вече тринадесет години, ни дава повод още веднъж да се обърнем към неговото забележително „Житие”, което е литературен образец за всички по-късни жизнеописания на светите подвижници и което е съставено от неговия ученик, стълбът на Православието светителя Атанасий – Великият Александрийски архиепископ^[2].

Голяма част от „Житието” е посветена на аскетическите подвизи на преп. Антоний, на неговата борба с демоните и съответните наставления в тази връзка, а също и на наистина огромния труд на преподобния като „градостроител на пустинята”, изпълнил пустинята с манастири и основал множество общини на пустиножители. „Той убедил мнозина да изберат монашеския живот и така накрая в планината се появили манастири, пустинята се населила с монаси, които оставили своята собственост и били вписани в числото на небожителите”. На два пъти бил принуден да прекъсне многогодишното си отшелничество и да се върне в света, за да защити Православието, срещу което, както и днес, се били опълчили не само външни, но много по-опасните вътрешни врагове.

Поначало християнството не встъпвало с другите религии в ролята на „равноправен партньор в преговорите”, притежаващ част от истината, която владеят всички, според богохулните възгледи на организаторите на междуконфесионалните антихристови срещи. Християнството заявявало себе си като единствената истина, единственият път към спасението, като истинска светлина, противостояща не просто на някаква друга по-слаба светлина, а срещу тъмата на непознаването на Бога, срещу мрака на заблудата: „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина”^[3]. Христос не Се нарекъл един от пътищата, една от истините или една от светлините измежду другите пътища, истини и светлини. Както личи от Неговите слова, Той е единственият път, единствената истина и единствената светлина: „Аз съм пътят и истината и животът”^[4]. „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота”^[5]. За тази категоричност на Евангелието, възприемана от някои като проява радикализъм и фундаментализъм, скъпо заплатили светите апостоли и мъченици, които предпочели страданията и проливането на кръвта си пред компромиса с другите „истини” и вграждането в „мултикултурния модел” на междурелигиозните срещи в духа на лицемерната „любов”.

2. Учителите по бездействие и лицемерие

Всезнаещите и смирените

Когато през 311 г. при император Максимиан^[6] малко преди възцаряването на свети Константин Велики^[7] започнало гонение срещу християните, преп. Антоний Велики, който тогава бил на 60 години (роден e през 251 г.), временно изоставил пустинното си житие и без страх пристигнал в Александрия, пламенно желаейки да пострада за Христа и да ободри онези, които били отвеждани на мъчения. Той оставил без внимание разпореждането на съдиите всички монаси да напуснат града и да не стъпват в съдилището. Антоний не само се явил пред съда, но и застанал там на високо, видно отвсякъде място, изправяйки се пред очите на самия игемон и свидетелствайки за желанието на християните да пролеят кръвта си за своята вяра. „Той запазил пълно спокойствие, показвайки им нашата християнска ревност. Защото, както вече казах, той бе готов да стане мъченик”. Но Бог го защитил, за да може, оставайки сред живите, да принесе голяма полза на Църквата. Преподобният не се затворил в килията си, но „започнал по обичая си да прислужва на изповедниците и като свързан с тях, се трудел в служението им”. Когато е заплашена вярата, тогава първостепенна задача за Православието става поддръжката на онези, които се подвизават за нея, с решимостта човек дори да бъде убит или да пролее кръвта си. Всички останали духовни задължения остават на втори план. Постъпващите иначе или призоваващите към друго просто под благовидни предлози маскират своята нерадивост и малодушие и стават учители по бездействие и лицемерие.

Тук няма да разказваме подробно как преп. Антоний, който нямал светско образование, беседвал с високообразованите езически философи и филолози и как със своята непоколебима аргументация ги поставял в безизходица, предизвиквайки тяхното изумление. Може би ще сторим това някой друг път, отчитайки актуалността на тази тема в наши дни, когато идолопоклонството и езичеството отново надигат глава, намирайки влиятелни покровители. Преподобният не бил ерудит в светски смисъл и не знаел много от нещата, с които се хвалели неговите събеседници, но имал пълнота на знанието в областта на вярата, знаел Свещеното Писание и учението на светиите, бил човек богопросветен и научен от Бога^[8]. Вярата изисква не ерудиция и ученост, а смирено подчинение не на мнението на болшинството, а на истината, на общоисторическата вечна истина на Църквата. Ако човек не се избави от самомнението и тщеславието по отношение на своите знания и не се приобщи смирено към откриващия духовните хоризонти ум Христов – умът на Църквата, на нейните отци и учители, той няма да престане да се удивлява на тази твърдост във вярата и на способността да се даде отговор на всякакви въпроси, с която се отличават вярващите хора с прост ум. Той ще ги осъжда като „егоисти” и „всезнайковци”, у които липсва смирение. Но истинското смирение се състои в това да се съгласяваш не с гледната точка на мнозинството, а с това, което учат Бог и Неговите светии, защото мнозинството много често се доверява на неправдата и чрез своето числено превъзходство си мисли, че може да я узакони. Ако подчинението на отхвърлящото истината мнозинство бе непререкаема норма в човешкото общество, тогава никой не би приел Евангелието, проповядвано от малка групичка апостоли и Църквата не би могла да оцелее сред огромното множество невярващи и еретици.

3. Отношението на преподобни Антоний към еретиците като пример за подражание днес

Иска ни се тук да покажем отношението на преп. Антоний към арианската ерес^[9], която заплашвала Църквата отвътре, имайки поддръжката на императорите, началстващите, патриарсите и епископите, както е и сега с ересите на папизма^[10] и икуменизма^[11], които са по-опасни, защото те изцяло преобръщат вероучителните догмати и превръщат божественото учение на Евангелието в обикновено човешко учение, отказват се от Богочовека Христа и светите отци на Църквата, утвърждават непогрешимостта на римския първосвещеник и почитат като истина този буламач от заблуди, който се вари в котела на Световния Съвет на мнимите църкви. Това ще бъде много поучително за онези, които се правят, че не забелязват опасността, за „сериозните” духовници,  съблазняващи или поставящи в затруднено положение своите духовни чеда, които се оказват по-зрящи от тях и гледайки случващото се с очите на светиите, започват да се съмняват в правилността на духовното ръководство. Светиите, разбира се, заслужават по-голямо доверие от всякакви старци и духовници, които не въстават против ереста, не се стремят да я открият и да я премахнат.

И тъй преподобният за втори път изоставил пустинята и дошъл в Александрия, която била лишена от своя православен епископ и патриарх Атанасий Велики, постоянно гонен и пребиваващ в заточение. С обгрижването на православното паство в негово отсъствие се заели еретиците ариани, лъжепастирите подобни на днешните икуменически настроени патриарси и епископи. Антоний Велики, както свидетелства неговото „Житие” и по отношение на вярата бил „чуден и благочестив”. „Никога нямал общение с отцепниците мелетиани^[12], познавайки отдавна тяхното лукавство и отстъпничество, не си позволявал дружески беседи с манихеите^[13] или с други еретици, освен за вразумление и за да се обърнат към благочестието. И сам така мислел, и на другите внушавал, че дружбата и беседата с еретиците носи вреда и погибел за душата. Гнусял се също и от арианската ерес и на всеки давал заповед да не се сближава с арианите и да не приема тяхното зловерие”. Когато веднъж го посетили някакви ариани, упорстващи в заблуждението си, след като побеседвал с тях и се убедил в тяхното нечестие, ги прогонил от планината, на която се подвизавал, „казвайки, че речите им са по-лоши от змийска отрова”. Това място от „Житието” съвсем ясно ни показва, как трябва да се строят нашите диалози и останалите отношения с еретиците, а заедно с това ни дава да разберем в каква мяра установените от отците граници се разрушават днес от икуменистите, които се прегръщат с еретиците, целуват ги и ги приветстват като благочестиви едноверци, без дори през ум да им мине да ги прогонят и отделят от себе си, нито дори да ги наставят на пътя на истината и да им помогнат да се върнат в Православието. Съвременните диалози се водят „на равна нога”. Уравнява се истината с лъжата, правата вяра със зловерието. Да се води диалог „на равна нога” означава да се дават на лъжата равни възможности да се бори с истината, което значи, че се съмняваме в истината и я търсим. Светите отци са водили други диалози подобни на диалога на Христос със самарянката, на диалога на апостолите с иудеите и езичниците. Тяхна същност е призивът за обръщане към истината и за присъединяване към Едната Света Съборна и Апостолска Църква. Ето това е истинско единство и истински мир, останалото е псевдоединство, псевдомир и псевдодиалог.

4. Поразителното видение на преп. Антоний за еретиците. Безсловесни животни около светия престол.

Веднъж преподобният Антоний видял наистина ужасно видение по повод присъствието на еретици в православните храмове. Това видение обяснява и ярко илюстрира причината, поради която светите отци със съборни постановления забраняват на еретиците да влизат в православните олтари и да участват с православните в съвместни молитви и богослужения. Еретиците, неприемащи учението на Църквата, апостолите и светите отци, се намират под въздействието на демони и техния отец дявола, които им внушават лъжовни мисли. Затова тяхното учение е „тъй безплодно, неразумно и лишено от здрав смисъл, както и безсловесните мулета”.

Преподобният бил обзет от голям смут, когато Бог му показал в откровение арианите в образа на мулета наобиколили Светия Престол, като лягали върху него и го осквернявали. Скръбта и съкрушението му били такива, че той се разридал и потънал в сълзи.

По подобен начин скърбяха и ридаеха много благочестиви християни, когато видяха папата ересиарх да влиза във фенерския храм на св. вмчк Георги^[14], (когото Ватиканът изключи от числото на светиите) и да го осквернява. Ние сме уверени, че ако нашите патриарси, архиепископи и епископи прочетат за това видение, ако са православни и желаят да подражават на "Житието" и да следват учението на светиите, те непременно трябва да сложат край на съвместните богослужения, на „неделите на обща молитва”, на обмена на делегации по случай престолните празници и други подобни деяния. В противен случай и те ще бъдат причислени към онези, за които се е отнасяло видението на преподобния.

В „Житието” на преп. Антоний се разказва, че веднъж, когато се занимавал с ръкоделие, той като че бил грабнат във видение, по време на което силно въздишал. Като минало известно време и се върнал с ума си при намиращите се около него монаси, и въздишайки и треперейки започнал коленопреклонно да се моли. Старецът дълго останал така и когато се изправил, започнал да плаче. Монасите се изпълнили с такъв страх и трепет, че пожелали да узнаят, какво е видял. Те дълго го молели, докато накрая не го принудили да им разкаже. Като въздъхнал дълбоко, преподобният започнал да разказва: „Чеда, по-добре е да умрем, преди да се е изпълнило това видение. Гняв ще постигне Църквата и тя ще бъде предадена на хора, които са подобни на безсловесни животни. Защото видях трапезата на храма Господен наобиколена от всички страни от мулета, които я тъпчеха с крака, както обикновено правят безчинно подскачащите и търкалящи се скотове”. „Вие, разбира се, забелязахте, продължил той, как въздишах аз, защото чух глас, който казваше: „Моят жертвеник ще бъде осквернен”. „След това видение, пише св. Атанасий, изминаха две години и започна нашествието на арианството и разоряването на църквите, когато арианите насилствено похищаваха църковната утвар, заставяйки езичници да я носят. Тогава езичниците бяха принуждавани да оставят своите си работи и да отиват в събранията на арианите, където те в присъствието на езичниците, правеха върху светите трапези, каквото си поискат. Тогава всички ние разбрахме, че с въргалянето на мулетата е било предуказано на св. Антоний именно това, което като неразумни скотове днес правят арианите. След видението преп. Антоний ободрявал и утешавал събраните около него, казвайки: „Не унивайте чеда, както се е прогневил Господ, така и отново ще даде изцеление. И Църквата скоро ще възприеме онова свое благолепие и предишния си блясък. Тогава ще видите, че гонимите ще бъдат реабилитирани, нечестието ще се прибере по дупките си, а благочестивата вяра ще бъде възвестявана навсякъде съвсем свободно. Не се осквернявайте с арианите, защото това не е апостолско учение, а бесовско, води началото си от техния отец дявола и е тъй безплодно и лишено от здрав смисъл, както и безсловесните мулета”.

Послеслов

Ето вече в продължение на много десетилетия Божият гняв бичува Църквата. Папизмът и икуменизмът тържествуват. В такива времена Атанасий Александрийски и другите отци са осъзнали опасността, която указвало видението на преподобни Антоний. А днес пред очите ни се оскверняват храмове и олтари посредством съвместни молитви и литургии с „безсловесните” еретици. И ние, подкрепяйки и одобрявайки това сквернодействие, се „въргаляме” заедно с тях в Светая Светих. Случващото се по време на съвместните икуменически молитви, това което например се вършеше в Канбера на Асамблеята на ССЦ^[15], или съслужението със „свещеници”-хомосексуалисти, дръзващи да носят в ръцете си свещени съсъди, с жени-„епископки” и „свещенички” и прочее подобна мерзост – всичко това се явява зрелище още по-ужасно от това, което се е явило някога пред очите на Великия Антоний. Църквата ще придобие предишната си красота само в един случай, ако неотклонно следва завета на Преподобния: „Не се осквернявайте с арианите”, ако не се омърсяваме чрез общение с папизма и икуменизма, с филокатолиците и „православните” икуменисти. Задето досега не сме проявявали необходимата самоотверженост и решителност, Бог продължава да излива върху нас Своя гняв и продължава пленът на православните от всеереста на икуменизма. Докога всички ние епископи, иереи, монаси и миряни ще позволяваме на „безсловесните животни” – еретиците да се въргалят и да оскверняват светините на Православието?! Докато бездействаме и си намираме оправдания, мерзостта на запустението ще стои на светото място^[16].

следваща >>

Битва за Православие, Издательский Дом «Святая Гора».

Превод: свещ. Божидар Главев

Бележки:

1 Антоний Велики (ок. 250-356) – раннохристиянски подвижник, пустинник, основател на отшелническото монашество, светец на Православната Църква. Паметта му се чества на 17/30 януари - бел. ред.

2 Атанасий Велики (293-373) - архиепископ Александрийски, свети отец на Църквата, известен с борбата си срещу арианството и твърдата и непоколебима вяра. Паметта му се чества на 2/15 май - бел. ред.

3 Вж.: Мат. 4:16 - бел. прев.

4 Вж.: Иоан 4:6 - бел. прев.

5 Вж.: Иоан 8:12 - бел. прев.

6 Максимиан (240-313) - римски император от 286 до 305 и от 307 до 310 г., съуправител на Диоклетиан (до 305 г.); поддържал неговите реформи - бел. ред.

7 Константин I Велики (Флавий Валерий Аврелий Константин, ок. 285-337) - римски император от 306 г. Последователно провеждал централизация на държавния апарат, поддържал християнската църква. През годините 324-330 изградил новата столица Константинопол на мястото на гр. Византион. Почита се като светец в лика на равноапостолните светии. Паметта му се чества на 21 май/3 юни - бел. ред.

8 срв.: 1 Сол. 4:9 - бел. прев.

9 Арианство – еретическо течение през IV-VI вв. Негов основател е александрийският презвитер Арий. Арианите не приемали един от догматите на християнската Църква за единосъщието на Бог Отец и Бог Син. Арианството е осъдено на Църковните събори през 325 и 381 г. - бел. ред.

10 Папизъм - течение, пропагандиращо установяването на политическата власт на римския папа - бел. ред.

11 Икуменическо движение – движение за обединение на всички християнски църкви, възникнало първоначално в протестантството. Ръководен орган е Световният Съвет на Църквите, създаден през 1948 г. - бел. ред.

12 Мелетиани – поддръжници на Мелетий еп. Ликополски (†326), който отказал да признае служението на свещениците, които „не издържали изпитанията” по време на гоненията срещу християните. Това движение не получило широко разпространение, тъй като неговите привърженици скоро се разтворили сред основната маса ариани - бел. ред.

13 Манихеи – поддръжници на манихейството – религиозно учение, основано през III в. от Мани (Манес), който според преданието проповядвал в Персия, Средна Азия и Индия. В основата на манихейството е дуалистичното учение за борбата на доброто и злото в света и за тъмнината и светлината като изначални и равноправни принципи на битието. През първото хилядолетие сл. Р. Хр. получило разпространение от Китай до Испания, като било подлагано на гонения от страна на зороастризма, римското езичество, християнството, исляма и др., през VIII в. се установило като господстваща религия в Уйгурското царство. Оказало влияние на средновековните дуалистични ереси - бел. ред.

14 Фенер – гръцки квартал в северозападната част на Константинопол на брега на Златния Рог. Тук се намира резиденцията на Вселенския патриарх и патриаршеският съборен храм „Свети вмчк Георги Победоносец” - бел. прев.

15 VII Асамблея на ССЦ в Канбера от 7-20 февруари 1991 г. преминала под девиза: „Ела, Дух Свети, и обнови цялото творение” - бел. ред.

16 срв.: Мат. 24:15, Марк 13:14, Дан. 9:27 - бел. прев.