(по действителен случай)

Беше юлско-августовска жега. Какво по-банално начало от това? Естествено, че юли и август е жега, но аз пак да кажа. Юли или август. И беше жега.

За разлика от Западна и Централна България, Източна хич я няма лятоска с дъждовете. Тия първите напоследък ги удави от дъжд, все едно, че се върнаха в Ноеви дни. Докато на изток – съвсем друга България. Слънце, жега. И мухи. Даже много мухи, малки, големи и цели мухища. А от сушата дори комарите сякаш се свършиха. Тук-там по някой. Вечер - истински рай! Няма го това досадно тъничко „бззз”, пронизително като зъболекарски свредел, което те кара да се завиеш през глава дори в юлско-августовските жеги, за да се спасиш от тия среднощни комарови серенади.

Юли и август трябва да вали. Може по малко, за да не пречи на жетвата на ечемика и житото, но трябва да вали. Защото слънчогледът и царевицата наливат зърно и, ако тогава няма дъжд, вместо буйни ниви със сочни кукурузи и ухилени слънчогледи, накъдето погледнеш ще видиш все едно стърнища след пожар. Жълти и изсъхнали царевични стъбла, уродливо застинали във въздуха и почернели недоразвити главички слънчоглед с големината на детско юмруче. Да му се доплаче на човек!

Моят разказ обаче е за времето преди още да се стигне до тези мрачни картини. В едно селце, (налага се да скрием истинското му име, затова ще го наречем Фердинандово), близо до морето имаше земеделска кооперация. Това, разбира се, не е някаква новост, макар че съвсем скоро ще се превърне в история, защото земеделските кооперации по българските села взеха да изчезват и на тяхно място започнаха да се появяват игрища за голф и други модерни европейски съоръжения. Но моят разказ не е за тях, така че бизнесмените и строителите могат да спрат да четат.

Църквата притежаваше няколко нивички, които се работеха от тази кооперация. Председателят на кооперацията – човек ведър и с широка душа, винаги се държеше много приветливо и се допитваше за най-различни духовни въпроси до свещеника, който обслужваше енорията към Фердинандово. Един ден председателят тъжно сподели, че нещата не вървят, защото сушата е голяма и отдавна не е валял дъжд.

- Хората от селото ще дойдат есента да си искат рентата, а реколтата ще е много слаба – продължи председателят. – Какво да правим? Дали Бог не може да се смили над нас и да ни прати дъжд?

- Може, разбира се – отвърна отчето. – Но трябва да бъде помолен. Даром ни е дал достатъчно, пък за другото е добре да се потрудим.

След това те се разделиха и всеки обеща да види какво може да направи по въпроса.

Нашият свещеник обслужваше не само Фердинандово, но и село (нека го наречем Лес), където живееше. Той беше дошъл във Фердинандово за ежегодния празничен курбан, който беше върхът на благочестието според фердинандовци. На този ден всички те умити и пременени, закичени с китки идваха за водосвета, понесли със себе си шишета и лъжици от къщи. Дечицата подскачаха като яренца напред-назад. Майките, събрали се тук-там на групички весело си приказваха, а мъжете размахали черпаци със сериозен вид варяха курбана и пъдеха малчуганите и мухите далеч от казана. Изобщо „мила родна картинка”, както казваше един български селски класик.

След като водосветът свърши, отчето се обърна към хората:

- Братя и сестри, знаете, че сушата продължи доста дълго време и има опасност всичко да изсъхне.

Хората поутихнаха и впериха очи в отеца, а той продължи:

- Това се случва заради нашите грехове и безгрижие. И ако искаме Бог да се смили над нас, преди всичко трябва да положим малко усилия над себе си. Да се замислим дали не трябва нещо да променим в своя живот, да се обърнем към Бога, да принесем покаяние за сторените от нас зли дела, да извършваме повече дела на милосърдие. И да не забравяме, че на този свят сме само временно, че не бива да живеем така, като че ли ще векуваме тук.

Сега вече всички объркано мълчаха. Някои гледаха неодобрително, други стояха със застинали усмивки на лицата, а трети с отегчение чакаха свещеника да свърши.

- Така че, ако искаме дъжд, нека се обърнем към Бога от все сърце, и може би Той ще ни чуе и ще изпълни молбата ни. Затова нека попостим три дни – сряда, четвъртък и петък, след което пак да се съберем и да отслужим Молебен за дъжд. Вярвам, че Бог няма да пренебрегне нашето моление.

- Курбан ще има ли, отче? – осведоми се една бабичка. – Щото нали така се прави?!...

- Ей, че сте кръвожадни! – засмя се той и се обърна към жената. - Как без курбан, бе бабо? Ето, ще постим три дни – това ще е нашият курбан. Защото с овча кръв дъжд не можем да измолим!

Присъстващите очевидно не бяха съгласни. Къде се е чуло и видяло да се прави Молебен, без да се катурне някоя овца, но знаеха, че отчето е „малко странен” и не го взеха насериозно.

- Хайде, ще се видим с вас в петък. Всички се чувствайте поканени! – и след тези думи той разпусна народа.

След като селяните бяха надлежно поръсени със светена вода, процесията се отправи към курбана, за да вкуси от него. Свещеникът го благослови и, както става в такива случаи, настроението на всички видимо се подобри, хората се оживиха и станаха много любезни едни към други. Отвред се засуетиха кой къде да седне, дали канчетата ще стигнат за всички, има ли достатъчно лъжици и прочие мили прояви на загриженост и великодушие по добросъседски.

Накрая свещеникът се сбогува с хората, напомни им пак за Молебена и си отиде, а всеки се прибра у дома си.

***

Минаха сряда и четвъртък. В петък ранния следобед отчето пристигна във Фердинандово и влезе в кметството. Какво беше учудването му, когато видя там само трима човека – председателят, счетоводителката на кооперацията и кметицата. Те извинително се усмихнаха:

- Отче, само ние сме. Другите не дойдоха.

- А?! Ами че как ще правим Молебен за дъжд без молещи се? – ахна той.

Тримата мълчаха. Отчето въздъхна и каза:

- Добре, колкото сме – толкова! Да идем на полето да се помолим!

Всички излязоха на площада и бавно се отправиха към кооперацията. Навън слънцето припичаше, а въздухът трепкаше от маранята. На улицата обаче сякаш беше паднала бомба, избивайки хората и сега бяха останали да стърчат само празните къщи. Като в ония потискащи американски филми, където евакуират цели щати, защото я ураган, я астероид се кани да връхлети Земята.

Докато вървяха по пътя сегиз-тогиз се мяркаха разни лица. Тук ще трепне перденце, там ще се затръшне портичка, кокошка ще притича по прашните улици, а някой дядо ще сгълчи кучето. Ала никой друг не се присъедини към малката група…

Когато стигнаха до кооперацията отчето извади требника, приготви кадилничката, менчето, надяна епитрахила и започна Молебена за дъжд. Макар и четирима, всички с трепет впериха очи в Небето с надежда и упование, че Бог ще ги чуе, според Неговото обещание, че дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях, Мат. 18:20.

Когато Молебенът свърши, макар и леко поуморени те се ободриха и почнаха един друг да се окуражават, че все пак Молебенът си е струвал и че от молитвата на човек му става леко на сърцето, пък каквото даде Бог. После седнаха да си починат и да изпият по чаша кафе. През това време, като в роман на Агата Кристи, ще представя присъстващите:

На масата седеше отчето, което, както казахме, беше от Лес. Тук беше и председателят на кооперацията, който живееше в село Яслино (името е сменено), счетоводителката му, която беше родом от село Ечемик (името е сменено), но живееше в Поморие и кметицата, която единствена живееше във Фердинандово, (защото му беше кметица), но пък беше от Бургас. Тоест, на практика нямаше нито един истински представител от Фердинандово.

След кафето, всички наставаха и се приготвиха да си вървят. Председателят погледна нагоре и каза:

- Небето е все така ясно. Отче, отче, дали ще ни прати Бог дъжд?

- И да не прати, ние направихме, каквото бяхме длъжни да направим! Пък да става каквото ще.

На сбогуване си обещаха да държат връзка по телефона, за да видят дали ще завали. Ала никой от тях дори не подозираше как Бог изпълнява молбите…

***

Следобедът бързо превали и слънцето се упъти към заник. В това време свещеникът, който се беше отбил на едно-две места по работа, беше приключил с делата си и пътуваше обратно към Лес. От двете страни на пътя се ширеха селските ниви, а в храстите врабците вдигаха невъобразима врява, докато се приготвяха за сън. Жегата понамаля, за да отстъпи място на вечерния хлад и сега вече се дишаше по-леко.

Когато се прибра, отецът слезе от колата, а на двора го посрещна църковният котарак, който в знак на поздрав вирна опашката си като знаме. Въздухът беше свеж, а плочникът на двора – чист. В това време мина един съсед и весело подвикна на свещеника:

- Ей, отче, как е?

- Добре е, добре – беше отговорът.
- Хубаво, че заваля – продължи минувачът и докато продължаваше нагоре по пътя, рече повече на себе си – Имаше нужда…

Свещеникът трепна и се огледа. Чак тогава видя, че навсякъде е мокро и улиците се бяха разкаляли. Затова въздухът беше толкова свеж и наоколо се носеше острия мирис на горски билки.

Междувременно котаракът втренчено го наблюдаваше, чудейки се кога най-после ще бъде забелязан и надлежно нахранен. В този момент телефонът иззвъня. Отчето се втурна към къщи и котаракът устремно го последва, защото реши, че стопанинът му бърза заради него. Едва ли, мислеше си котаракът, имаше по-важна работа от тази – да му приготвят вечерята!

- Ало, отче! – чу се развълнуваният глас на счетоводителката. – Току-що говорих с нашите и те ми казаха, че в Ечемик вали! А току-що заваля и в Поморие! Не мога да повярвам, не мога да повярвам…

- Тук също е валяло и май отново се кани да завали, защото гледам, че небето е почерняло от облаци.

- Слава Богу, слава Богу! – възкликна жената и с това разговорът приключи.

Отчето реши да провери какво става в Яслино и набра номера на председателя. След третия звън той вдигна телефона.

- Какво става при вас? Вали ли? – попита развълнувано свещеникът.

- Отче, Бог ни чу! Вали и още как. Точно мислех да ти звъня. В Поморие също вали – радваше се председателят.

- Знам, знам, вече ми казаха! А как е във Фердинандово?

- Не знам, но сега ще проверя. Ще звънна на бай Михо – тракториста.

- А аз ще се обадя на кметицата – рече отчето и се сбогува с председателя.

Докато набираше номера, в притихналия здрач навън се чуха как тежко почнаха да падат първите дъждовни капки. И изведнъж в сумрака проблясна светкавица.

- Какво става във Фердинандово? – попита свещеникът кметицата, след като се свърза с нея.

- Няма дъжд, отче. Капка не е паднала. Цял ден се взирах в небето. Но майка ми се обади от Бургас и каза, че там вали.

- И в Лес вали, а също и при другите.

- Колко странно! – недоумяваше кметицата. – Може би през нощта ще завали и тук.

- Добре, ще се чуем утре – и отчето затвори телефона. После се обърна към котарака, който усърдно си ближеше лапите и му каза – Стига си се мил! Нали си гладен, хайде, идвай да те нахраня!

***

Валя на пресекулки почти до сутринта. На другия ден се оказа, че през нощта беше валяло едва ли не навсякъде – в Лес и Яслино, в Ечемик, Поморие и Бургас. Дори и в други села в близост до споменатите беше преваляло. Само Фердинандово беше подминато от дъжда и беше останало сухо. А в географско отношение то се намираше почти в средата на споменатите в нашия разказ селища. Единствено там обаче не беше паднала и капка дъжд.