За най-благоуханния език на земята
Езикът, на който Бог ни се откри.
Езикът, който беше „свещен за нашите деди”, безмълвен, таен и достоен... Днес той е полумъртва, откъсната от духовната ни същност реликва, един старинен звук от отминало прозрение, чрез което някога говорехме направо с Бога.
Той се появи заедно със светото Православиe, защото бе словото Божие и защото двете са неразделни същности на едно цяло.
И не случайно Православието у нас просия едва тогава, когато се отточиха мътилките и горчилките на езичеството.
Господ ни подготвяше за православната ни мисия дълго, за да бъде вярата ни здрава и бистра, мисълта ни ясна, а поривът ни чист. Така ние станахме готови за своето общославянско назначение.
Затуй и самата Христова истина се възцари в България едва след Тържеството на Православието през 843 година. Ние бяхме захранени именно в този особен момент с вяра чиста и здрава по великата Господня милост и благоволение. Той Сам постави над България сияйната корона на Православието и я облече в дрехи чисти и светли, дрехите на Неговия Символ на Вярата. Проводи ни своите небесни равноапостоли – светите братя Кирил и Методий за благословение и поучение в новото ни битие и за да проумеем словото Му буква по буква. За да можем да станем изпървом народ покръстителен, а после и народ-страдалец за правата вяра. С тяхна помощ Той ни миропомаза с елея на един чист ангелски език и запечата бъдещето ни с печата на Божиите писмена-знаци на една вечност, в която ни предстоеше да пребъдваме и в идните векове.
А всъщност ни предстоеше дълъг и тежък като олово път, пътят на мисионерството във Великоморавия и Лехия, в Киевска Рус и Нижни Новгород, на отстояването на собствен духовен и културен модел и налагането му в половината от познатия тогава свят без войни и кръвопролития, и накрая да извървим пътя на мъченическото изпитание от петвековното робуване на друговерци, изпратено ни като наказание за отстъпничество, но и като изпитание за твърдостта на вярата ни. По този път ние бяхме почти изпепелени от еретическия огън на богомилите през X век, от стръвните налети на латини-кръстоносци през XI-XII-XIII векове, разпръснати от дивите османски орди из целия Югоизток, а после олъстени и заразени от протестанти, масони и революционери през XIX век, и накрая духовно опустошени от сатанисто-комунистите и от новите модерни антихристи на XX и XXI век.
Но в началото короната на Православието бе поставена върху главите на българските царе. И бе поставена като награда за усилията на поредицата държавници-провидци, предузнали и очертали пътя на българския род, започвайки със св. равноапостолен Константин Велики, който призна Сердика за своя Рим и свой духовен център, през Юстиниан Велики, основал Първа Юстиниана за нас, неговите сънародници, патриция Кубрат взел участие в освобождаването на Кръста Христов от персийски плен и кесаря Тервел, пръв възпрял ислямската вълна пред вратите на Европа, та чак до св. цар Борис-Михаил покръстител. Тази корона обаче предстоеше да стане трънен венец върху главите на великоморавските ученици, продавани на тържището във Венеция като роби и върху българските патриарси и сръбските царе, отиващи на последен бой за Православна вяра в Търново и на Косово поле.
И във всичкото това време размирно и време разделно, в църквите и манастирите, в писанията и молитвите, навсякъде с нас е бил онзи чуден език, на който ние призовавахме Отецът наш за помилование и утеха, за спасение от напасти и от беди. На този език Той откликваше и ни помагаше, на този език Му благодаряхме.
Така както еврейският беше в древност език на Стария завет – езикът на пророците, гръцкият – езикът на Новия завет, т.е. езикът на богословието и благовестието, така и старобългарският се превърна в език на следващия век – езикът на богослужението, на молитвата и прякото общение с Бога!
Той е езикът, на който се живее с Господ. Единственият чист и необременен с ежедневие и несвойствена употреба език.
Сакрален, обърнат изцяло към Бога и човека, вън от временното земно битие и света.
***
Днес, притиснати от глобализиращите ни езикови сурогати, бавно превръщайки се в био-машини и в пласмасови отломки на съвременната попкултура, все по-трудно успяваме да се доберем до него. Животът ни е затрупан от металните отломки на дрънчащи на кухо чуждици, беснуващи светски вулгаризми и медиен електронен шум от кодирани сигнали наместо думи. От тях трудно си пробиваме път до последните 300-400 слова останали в най-новата ни лъскава лексика, с които се опитваме да поддържаме някаква елементарна „връзка” помежду си. Съвсем скоро ще започнем да мучим като дезориентирани добичета в опит да се поздравим за новия си извратен и евтин имидж.
Питаме се дори дали пък езикът, чрез който говорехме на Господа през вековете не е вече изтлял, дали божествените му знаци, с които го изписвахме по книги и върху камък не са вече избелели, и дали смисълът му не е помътнял.
Или може би е прояден необратимо от червеите на чуждото езичие и от шаблонизмите, които капят като киселинен дъжд от толкова и толкова години? Те би трябвало вече да са обезобразили неговата топлина, богатство и дълбина, а боговдъхновеността на неговите букви отдавна следва да е изчезнала. Навярно е дошъл краят му или пък е време да го заменим с кривата и препънива латиница, да го профанизираме с интернет-маймуницата, да премахнем и последните му граматически правила, за да стане достъпен за ровещите в калта на невежието интелектуални свине.
Та нали той е бисерен и чист, а пък ние открай време се изкушаваме да „хвърляме бисерите на свинете”!
Спорим, караме се, изприщваме се от страсти и тонове обиди изригват от устата ни на новоизкования ни новобългарски тарикатски език в опит да докажем дали има полза от „стария” и кроткия в Църквата ни, в училището и в живота ни въобще. Само дето „новият” остарява на всеки пет години, а „старият” вече е хилядолетно млад. Накрая просто пращаме децата си на курс по английски, защото са станали на „цели” 5 или 6 години и се чувстваме обидно „закъснели” спрямо другите в тяхното „образование”...
**
А той седи тихо в манастирите и в старите книги от кожа, далеч от човешката суета и безверие, мирен и спокоен, прикрит от Самаго Бога, за да не изпада в осквернение и за да не бъде похабен от нашето модерно невежие.
И само на Божествената света литургия под медоносните звуци на източното пение той все още благо „мироточи” за тези, които имат уши да го чуят и за онези, които имат сърце да го видят!
*
И така вече 1147 години благоуханието му се носи над нас и над нашата синовна неблагодарност и незлобливо ни напомня, че все още сме едни от най-големите Божии помазаници на тоя свят, които могат да кажат:
Отче наш, иже еси на небесех!
Да святится имя Твое, да приидет царствие Твое,
да будет воля Твоя,
яко на небеси и на земли...