Учение за благодатта и въпросите на духовния живот
Протоиерей Александър Мен като коментатор на Новия Завет - част 5
Силата на християнството не е в това, че дава теоретично познание за Бога, а в това, че показва как и по какви пътища да се приближим до Него.
Този процес на обóжение на човека и неговото съединяване с Бога се осъществява посредством благодатта. Придобиването на Божествената благодат е целта на християнския живот. При това трябва да подчертаем, че благодатта е нетварна Божествена енергия, това е Самият Бог в Своите действия.
Даровете на благодатта са различни, тук се включват и духовните добродетели – кротост, смирение, любов, това са и способностите на просветения човек – мъдрост, прозорливост, дарът на изцеление, това са накрая и необикновени знамения например сияние, способност за издигане във въздуха и т. н. Тези външни прояви на благодатта могат да са подобни на способностите, които човек има по природа (кротост, мъдрост, проницателност) или да приличат на придобиваните в резултат на общение с демонични сили.
Известно е, че бесовете по природа притежават големи възможности, които не са им отнети след падението им. И човек, който доброволно е встъпил в съюз с тях или е бил прелъстен от тях, може да получи пак от тях сила да лети във въздуха, да излъчва светлина, да вижда това, което става на голямо разстояние, да извършва и други чудеса. Бесовете могат да дадат на човека способност да извършва мними изцеления (за сметка на преразпределянето на енергията), да въздействат на интелекта, така че той сякаш изведнъж придобива нови умствени сили, особено в областта на чуждите езици и точните науки. Но при все това тази енергия, получавана от бесовете или произтичаща от природните сили на самия човек, е с тварен произход и това е главното отличие от нетварната Божествена благодат. Но в какво се проявява тази разлика? Понякога в това, че действието на благодатта разрушава илюзията на лъжливите чудеса. В житието на св. ап. Иоан Богослов е описано как той със силата на благодатта разрушил магиите на чародея Кинопс.
В една книга на иеромонах Серафим Роуз се привежда случай, когато православен свещеник със силата на Иисусовата молитва разпръснал чародейната сила на индийски факир.
Само че главното отличие на нетварната Божествена благодат от демоничните и природните енергии е това, че благодатта спасява човека. Получилият изцеление на телесната болест от чародей, съвсем не се изцелява духовно, напротив, в него се вкореняват страсти: ненавист, тщеславие, завист и т. н. Самите притежатели на демоничните дарове непременно биват заразени от гордост - „любимият” грях на падналите ангели. Отсъствието на смирение, отсъствието на покаяние, тоест невиждането на своите грехове и нежеланието те да бъдат признати, това са отличителните черти на всички тези „свръхчовеци” – тревожни симптоми, предвещаващи вечна гибел. Напротив, искреното смирение (Лука 1:48), искреното осъзнаване на своите грехове (Рим. 7:21-25), разбирането, че силата Божия се проявява в човешката немощ (2 Кор. 12:9), това са признаците на светостта и нравственото здраве на душата. „Да виждаш греховете си е по-ценен дар от това да виждаш ангели или да възкресяваш мъртви”, такъв е основният принцип на християнската аскетика.
Ако се обърнем към трудовете на прот. Александър Мен, ще видим, че той по същество изопачава Православното учение за благодатта, смесвайки това, което никога не бива да се смесва – нетварната Божествена благодат и тварните енергии. Ще приведем пример.
„Моисей се върнал от Синай в такова състояние, в което бил и Мохамед, когато напуснал пещерата Хира. Той осъзнал себе си като Божий пророк и бил готов да започне делото, което Яхве му възложил” (М. 311).
Не би трябвало да се очаква в книга на православен автор да има сравнение на Божия пророк Моисей с Мохамед! Субективно погледнато, разбира се, Мохамед също осъзнавал себе си като пророк. Но обективно… Как да отличим истинския пророк от лъжливия, ни показва свети апостол Иоан Богослов: „По това познавайте Божия Дух (и лъжливия дух); всякой дух, който изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, е от Бога. А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде, па и сега е вече в света” (1 Иоан 4:2-3).
Според този признак, указан от св. ап. Иоан Богослов, Моисей е истински Божий пророк. Сам Христос е засвидетелствал това, когато казал на иудеите: „Защото, ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа” (Иоан 5:46). Що се отнася до Мохамед, той е признавал Христос за един от пророците (при това по-низшестоящ от него), но съвсем не Го е признавал за въплътилия се Единороден Син Божий. Оттук е ясно какъв е източникът на пророческото вдъхновение на Мохамед и колко неправомерно е да се сравнява това състояние – състояние на прелест и самоизмама – с истинно благодатното състояние на пророк Моисей.
Преп. Иоан Дамаскин направо нарича Мохамед „лъжепророк” и пише за него, че той „се запознал със Стария и Новия Завет, побеседвал с някакъв монах-арианин, след което съставил собствено лъжеучение. Като разположил към себе си народа, правейки се на благочестив, той пустословил, че от небето му било пратено писание. Като написал в своята книга някои измислици, достойни за присмех, той им предал това писание да го четат и почитат”*.
И още един пример за недопустимо смесване на понятията.
„Днешният човек, пише о. Александър, предпочита дългия път на особени аскетически упражнения като в индийската йога или в близкия до нея исихазъм на византийските монаси, или чрез съсредоточаване и молитва, подобно на християнските мистици от Средновековието и новото време” (М. 377).
Макар тази мисъл да не е на самия о. Александър, това все пак е само цитат от западна книга, но фактът, че отец протоиереят я привежда, без да я опровергава, показва, че самият той споделя тази гледна точка по отношение на близостта на йогата и исихазма. Освен това от гледна точка на крайната цел на християнската аскетика – придобиването на благодатта необходима за спасението – може би няма по-противоположни практики от исихазма и йогата, независимо от привидното външно сходство на външните прийоми.
Какво на практика е исихазмът? Това е подвиг, свързан с отшелничество и безмълвие („исихия” на гръцки означава „безмълвие”). Смисълът на този подвиг е във вътрешното съсредоточаване, в непрестанната молитва, при която умът се съединява със сърцето. Преуспелите подвижници се удостоявали да виждат нетварната небесна светлина, подобна на светлината, озарила Христа на Тавор. Възникнал в дълбока древност и водещ началото си от духовния опит на стълбовете на монашеството – препп. Антоний Велики, Макарий Велики и Иоан Лествичник, исихазмът през XIV век бил „открит” на Атон от представителите на западното монашество. Западът през това време много се бил отдалечил от Православието и основавайки своя „духовен” живот върху принципите на рационализма и лъжливата мистика, тъй и не могъл да възприеме учението на исихастите. Особено странни за Запада се оказали чисто физическите прийоми, използвани от подвижниците-исихасти за усилване на вниманието: определено положение на тялото, свързване на молитвата с дишането, съсредоточаване на вниманието в горната част на сърцето и т. н. Но тези прийоми имат чисто спомагателен характер, а главното в исихазма, както и при всеки християнски подвиг, е очистването на душата от страстите. Непрестанната умносърдечна Иисусова молитва служи като основно средство в случая, това е оръжие за очистване на сърцето от страстните помисли. Но и самата непрестанна молитва се постига след предварителна борба със страстите. Учителите на непрестанната молитва единогласно свидетелстват, че съединението на ума със сърцето и непрекъснатата молитва са дар Божий, който се дава само при наличие на дълбоко смирение. Осъзнаването на собствената немощ, на своето безсилие в борбата с греха в съчетание с вярата в Христа и надеждата на Неговата всесилна помощ, това са условията за приемане на дара от страна на подвижника.
Съвсем друго състояние на душата придобива човекът, който се занимава с йога. Тук в основата стои не търсенето на Бога, а „духовните утешения”, стремежът към „свети, божествени чувства” и като резултат - самоопиянение, което погрешно се приема за „благодатно състояние”. Правилният християнски подвиг също доставя на душата покой и утеха, но той стои на съвсем различна основа – не търсим утешения и не се доверяваме на благодатни усещания, като съзнаваме себе си недостойни за тях. Чувството за виновност пред Бога, за неизплатен дълг пред Изкупителя, това е главното усещане, което владее сърцето на християнския подвижник, в това число и на исихаста. Напротив, именно в йогата се култивира стремеж към душевен комфорт, към съзерцания и откровения. При такава „аскеза” човек много бързо забравя истинското си положение – положение на подсъдим и длъжник пред Бога – и се разтваря в мнимо-духовни преживявания. Не умеейки да отличи такива преживявания от посещенията на благодатта, такъв „подвижник” бързо става лесна плячка за бесовете, които го улавят с примамката на цветови, обонятелни и вкусови усещания, телесна лекота, душевни възторзи и т. н. На високите духовни степени на такъв „аскетизъм” човек се „удостоява” с беседа с нечистите духове, получава от тях откровения, почести и така окончателно попада под тяхната власт. Основен признак, отличаващ лъжливото подвижничество (не само йогата, но и да кажем това на западните „мистици”) от истинското, е силно развитата гордост и самомнение в противовес на християнското смирение.
Антимодернизм.ру
Превод: свещ. Божидар Главев
* О ересях вкратце. // Полное собрание творений св. Иоанна Дамаскина. Т. 1. СПб. 1913. С. 149.