В огъня на гоненията

Последните две години от служението на о. Саватий в Александровка били години на непрестанна борба с богоборческата власт. В тази борба той възхождал като към Голгота по стъпалата на тогавашната наказателна система, а несъкрушимостта на неговата пламенна вяра предизвикала у богоборците нов изблик на злоба и заплахи.

Отначало „вразумителните” беседи се водели на местно ниво. Отвеждали го в селсъвета, за да обяснят на заблудения поп политиката на Партията. Обяснявали с юмруци, събували го и го заставяли да стои бос на циментовия под, а той още тогава имал рани по краката. Когато това не помагало, „на поклонение” в Александровка идвало областното и районното началство. Преустановили направата на започнатия от батюшката кладенец до Александровския храм, не давали дори един гвоздей да се забие и неотклонно следяли всяка стъпка на о. Саватий. Особено усърден в тази дейност бил един полковник, който превъзхождал всички в злобата и ненавистта си. При поредното негово посещение старецът му казал в очите: „Нещастни човече, за твоето богоборчество ти ще загубиш ума си и на стари години ще ядеш своята нечистотия”. Лицето на разярения кагебеец се изкривило от злоба и той хванал стареца за яката, като вдигнал юмрука си над главата му. Отец Саватий се помолил на светителя Николай и палачът така и не успял да го удари.

По-късно през деветдесетте години, когато вече бил в Николск, при стареца дошла жената на този полковник и попросила неговите молитви: „Не знаете какво прави той! Ходи по нужда насред стаята и после яде това…”. Със себе си водела и нещастния си мъж. Така Господ наказвал гонителите на праведника.

Един ден след безрезултатни опити да бъде охладена ревността на „неотстъпчивия поп”, за батюшката дошли хора от спецслужбите. Така той се оказал в затвора. Там го били, опитвали се да го сломят чрез психически тормоз, а накрая го подложили на изтънчено изтезание по последната дума на кагебейската наука: поставили го за три денонощия в „музикална кутия”. „Музикалната кутия” е стая без лампа и без прозорец, стените са облепени с гума, а вътре постоянно звучи музика с угнетяващо настроение. Тъмнината и потискащата мелодия така въздействали на психиката, че затворените загубвали ума си. Стените били покрити с гума, защото след едно денонощие жертвите не издържали и се хвърляли срещу стените. „Там се научих на Иисусова молитва, - спомня си старецът. - Ако не беше Иисусовата молитва, щях да полудея!”

Всички методи на идеологическа обработка се оказали безрезултатни пред доброволния пленник на Христовата любов. Но оттогава като ордени и медали за храброст в борбата с „поднебесните духове на злобата” му останали следите от тези изтезания за вярата. Обострило се възпалението на краката му и се отворили дълбоки рани. Дробовете също били пострадали от побоищата. „Струваше ми се, - казваше батюшката, - че ако ми пробият дробовете, от тях ще изтече едно ведро с гной”; на гърба му се образувала гърбица. Веднъж, когато ставало дума за Руската Задгранична Православна Църква, прегърбеният старец казал: „Задграничните ни обвиняват в сътрудничество с КГБ, - и като леко се ударил по гърбицата, весело добавил, - ето виждаш ли какъв е знакът на това сътрудничество?!”

По думите на св. Иоан Златоуст, както воините претърпели на война лишения за царя, имат велико дръзновение пред него, така и пострадалите за Христа, показвайки своите рани, могат всичко да измолят от Небесния Цар. Затова всички тези изтезания, макар да разклатили здравето на стареца, само усилили пламъка на неговата молитва и дръзновението на неговата вяра. Осъзнавайки това, властимащите променили тактиката. Започнали да го местят от енория на енория, за да го скрият накъде по-надалеч, да го откъснат от паството му и чрез честите премествания да убият у него жаждата за църковно строителство. За около година той сменил три енории. През 1985 г. бил настоятел на храма в с. Андреевка около г. Курахово, след Пасха го преместили в Макеевка, а през 1986 г. бил назначен за предстоятел на Покровския храм в с. Андреевка, близо до гр. Снежное. Но навсякъде батюшката си оставал неизменен благоукрасител на Божия храм, а след продължително търсене вярното паство намирало своя скъп авва.

Светлият старец

На 22 ноември 1989 г. о. Саватий бил определен на служба като настоятел на Свето-Василиевския храм в с. Николское, Волновахски район. „Решиха да го пратят на такова място, - спомня си схимонахиня Томаида, - докъдето не води никакъв транспорт. Пристигнахме там. Точно до входа – тоалетна и яма за смет, църковният двор обрасъл с бурени. Храмът занемарен, полуразрушен, иконостас няма, а вместо иконостас – преграда от шперплат, да те е страх да влезеш. До храма - обгорен свещенически дом, а вътре пълно с мишки и плъхове…”.

Но сред това ужасно запустение имало и нещо, което вдъхвало надежда. След Революцията в Николское живеели монахини, които свято пазели николските предания, оставяйки ги на приемниците си като завещание. Тук преди Революцията е имало явяване на Божията Майка. На мястото на явяването се появил лековит извор. Местните жители и селяните от околните села много години след Революцията извършвали тук молебени и кръстни ходове, особено в деня на празника на Курско-Коренната икона на Пресвета Богородица, когато Приснодевата била осветила това място. Как ли не се опитвали богоборците да затрупат този извор и да изтрият паметта за него, но благодатните води отново и отново пробивали цимента, както Божията благодат пробива ожесточените човешки сърца.

Един благочестив старец на име Михаил, който живеел там казвал, че когато във Василиевския храм дойде да служи монах, тогава ще възникнат две свети обители, които ще устоят до края на времената, до Второто славно Пришествие Христово. И ето, когато игумен Саватий дошъл да служи в храма на св. Василий Велики, при него дошла сляпата Анна и с радост съобщила: „Ето, монах дойде да служи тук. Сега тук ще има манастир!” А старецът кротко се усмихнал, обгръщайки с поглед своето незавидно стопанство…

През зимата в неотоплявания храм било толкова студено, че ръцете на батюшката залепвали за Светата Чаша, а той служел обут с валенки. Оттогава започнали силно да го болят краката и често го мъчела висока температура. С настъпването на пролетта закипяла работата по възстановяването на храма. До есента вече било трудно да познаеш Свето-Василиевската църква. Навсякъде царял ред и чистота. През лятото били построени кръщелно помещение, трапезария, а в храма се появил нов иконостас. Както си спомняли хората, това било чудо Божие – буквално за няколко дни съборили старата дървена къща и вдигнали нова къща и кръщелно помещение. Всички се трудили заедно, идвали по стотина души и всеки носел тухли и строителни материали.

Батюшката наставлявал всичко да се върши с молитва: „Когато чистите картофи, носите тухли или махате бурени, четете Иисусовата молитва, инак няма да имате благодат…”. И не затова ли сега, когато човек стъпи на тази света земя, тиха радост сгрява сърцето, сякаш всяка педя земя и всяко камъче на обителта са пропити с благодатта на молитвата!

С началото на възстановяването на енорийския живот о. Саватий бил подложен на още едно изкушение. Представил се в Господа предстоятелят на РПЦ в Япония и при търсенето на достойна кандидатура за длъжността на новия предстоятел сам светейшият патриарх Пимен спрял своя поглед върху личността на Николския игумен. Спешно го повикали в Москва: „Владико светий, ако сте толкова загрижен за тези япончета, сам идете там”, - със свойствения си хумор отвърнал старецът на Патриарха, помнейки завета на своя духовен отец. Но Светейшият бил непреклонен и всички документи били подготвени за назначаването на о. Саватий за предстоятел на РПЦ в Япония. Но нямало Божия воля за това. На следващия ден батюшката бил повален на легло заради двустранно възпаление на белите дробове. Тъй като времето не чакало, за Япония вместо игумен Саватий заминал друг иерарх.

През 1990 г. о. Саватий бил възведен в сан архимандрит, а през 1992 г. приел велика схима. В тази преломна епоха на световната история, когато идолът на комунизма паднал с шум и трясък, нашето отечество било не по-просветено от езическа Япония. Работата на духовната нива нямала край. И Господ определил стареца да бъде светилник сред тъмата на незнанието. Тук в Николское неговото старческо служение засияло пред цялата Света Рус и пред целия Православен свят – от Атон до Иерусалим, от Санкт-Петербург до Сибир станало известно името на схиархимандрит Зосима. От ранно утро до късна вечер пред дома му имало опашка от желаещи да бъдат приети от стареца.

Но защо в Николское прииждали хора от целия Православен свят? В известната молитва Светият Дух е наречен Утешител, затова и Божиите избраници, които били съсъди на Светия Дух, били преимуществено утешители на страдащото човечество. Схиархимандрит Зосима раздавал онази Божествена Светлина, която пламенеела в неговата душа. Със своята благодатна прозорливост той указвал на човека Божията воля за него, а с дръзновената си молитва изцелявал душевните и телесни рани. Хората излизали от схимника окрилени и с облекчена съвест, радостни и просветлени. „Батюшката лекува”, казвали благодарните посетители. Случаите, когато пред неговата молитва отстъпвали смъртоносни и неизлечими болести, били многобройни. Да споменем няколко.

Божията рабиня Тамара пристигнала в Николское от Сергиев Посад под Москва с намерението да получи благословение за операция на баща си. Ежедневните прищипвания на хернията го измъчвали с пристъпи на силни болки. Консилиум от лекари бил определил вече и деня на операцията.

- Той няма никаква херния! – неочаквано отвърнал старецът.
- Но как тъй, батюшка? Консилиум от лекари го прегледа…
- Никаква херния няма!

Когато Тамара пристигнала у дома си и попитала баща си как се чувства, той с удивление отбелязал, че вече втори ден изобщо не чувствал болка, сякаш хроничната болест била изчезнала.

След известно време нейният син Александър паднал от някаква височина и получил сътресение. Рентгенът показал наличие на доста голям хематом. Необходима била операция. Сега вече по телефона тя се опитала да получи благословение от стареца.

- Той няма никакъв хематом.
- Но как, батюшка, ами снимките…
- Няма никакъв хематом! – настоял старецът.

Пак направили снимка и се оказало, че наистина няма никакъв хематом. „Прощавайте, навярно филмът е бил дефектен”, извинявали се лекарите.

На Валентина от Снежное открили рак на гърдата. Направили операция, но състоянието й се влошило и тя едва можела да се движи. „Ти имаш две деца, трябва да ги възпитаваш. Ще се моля!”, - казал старецът. Оттогава минали близо десет години. Децата пораснали. „Живея само заради молитвите на батюшката”, казвала жената.

Монахиня Синклитикия подготвяли за операция: рак на бъбреците. Лекарите давали малки шансове за успех. И в този момент старецът благословил да се откажат от операцията и да дойдат в обителта. Оттогава вече пет години тя се труди в манастира, изпълнявайки различни послушания.

Илюша бил навършил шест години, когато лекарите определили причината за неговата болнавост: в Лвовския център по имунология поставили диагноза  - ВИД* (вирусно заболяване на имунната система). Неговият баща Сергий решил на Богоявление да отиде при о. Зосима. След празничната служба вечерта успял да влезе при стареца за благословение. При срещата с батюшката всички неотложни проблеми отстъпили на заден план. По време на беседата о. Зосима между другото се обърнал към момчето: „Илюшенка, ето, пийни си светена водичка”, и като отпил първо сам, подал му своята каничка с Богоявленска вода. Като се прибрали в къщи, бащата и синът отново се отправили към Лвов, за да бъдат направени повторни анализи за уточняване на клиничната картина. Какво било изумлението на лекарите, когато резултатът от анализите се оказал в нормата. След като изслушал разказа на бащата, лекарят замислено казал: „Супер резултат. Нетрадиционна медицина!…”

Пред силата на молитвата на стареца отстъпвали и вродени детски болести, които дори на теория не подлежали на лечение, и това ставало против всички естествени закони пред очите на изумените лекари.

Благодатната прозорливост на схимника се проявявала и при изцеляването на духовните и душевни недъзи. Елена я безпокояли помисли. Тя се изповядвала в много храмове, също и в Киевопечерската Лавра. Ставало й по-леко за около три дни, след което нападенията се възобновявали. Когато дошла в Николское, вървял молебен до кладенеца. Тя застанала до едно дърво и започнала да отгонва натрапчивите мисли с молитва. Тогава батюшката излязъл да поръси народа със светена вода. Като дошъл при Елена, три пъти я поръсил, казвайки като на шега:

- Далеч щуравите помисли от щурата глава!

Тя въпросително погледнала към стареца: за мен ли се отнася това?

- За теб, за теб, – отвърнал той на мисления въпрос. И оттогава тези нападения престанали завинаги.

Изобщо старецът имал навика да изобличава помислите, указвайки тайните, скрити грехове, и да дава отговор на мислите на събеседника. Знаейки това, чедата му винаги с трепет заставали пред него: „Той дори и нашите мисли знаеше”, тези думи на схимонахиня Нила в различни варианти казвали много хора.

Веднъж, когато старецът изповядвал една жена, която чакала разрешителна молитва след своята изповед, той неочаквано започнал да плаче и да нарежда: „Жал ми е за детенцето! Жал ми е за детенцето!” И тя си спомнила единствения в живота й аборт.

Тамара дошла при стареца със сина си Александър през 1989 година.

- Е, какво, княже? – обърнал се към момчето старецът, виждайки го за пръв път. – Когато бях в Семинарията, всеки ден тичах да се поклоня на твоя светец.

В тази беседа старецът изрекъл и пророчески слова, които било съдено да се изпълнят в скоро време:

- Във вашия Лвов ще остане само един православен храм, – и благословил семейството да се премести да живее в Сергиев Посад. – Освен това от градината си ще виждаш Лаврата, - добавил той, което се и сбъднало в свое време.

Божият раб Виктор от Тернопол бил събрал много въпроси към стареца: семейният му живот куцал и той искал да изкаже най-наболелите проблеми, да получи духовна поддръжка. И ето че му се отдало случай да пътува до схимника, към когото задочно бил изпълнен с доверие. Трябвало да откара в Николское духовна литература. Преодолявайки всички изкушения по пътя, той вече бил започнал да подрежда книгите в кръщелното, когато чул първите думи на батюшката: „Моля се за възсъединяване”. „И тук политика”, помислил си Виктор, когато на прага се появил самият старец: „Семейството трябва да бъде заедно, за мен семейната църква е изключително скъпа”. Тези думи прозвучали за Виктор като гръм от ясно небе. Без да вижда и без да познава човека, о. Зосима дал отговор на всичките му жизнени недоумения, тъй че нямало нужда от дълги обяснения.

Виктор Иванович докарал в Николское при о. Зосима негови духовни чеда. Не го тревожели някакви конкретни въпроси, тъй като и понятие си нямал що е това старческа грижа. След кратка обща беседа гостите подходили към стареца за благословение. Благославяйки Виктор Иванович, батюшката, виждайки го за първи път, прочел неговия живот: „Време ти е да се определиш. Трябва да скъсаш с тези католици, ти имаш Православно кръщение”. А Виктор наистина като малък бил кръстен в Православната църква, но после бил възпитаван сред католици при свои роднини и смятал за редно да посещава тяхната църква, макар да го привличало Православието.

За духовния взор на стареца било открито бъдещето и думите му винаги се изпълнявали. Така например той казал на пазителката на иконата „Призри на смирение”, която искала да подари светинята на стареца: „Ти какво, матушка? На тази икона цяла Русия ще се покланя”. И в скоро време Божията Майка прославила тази светиня като своя нова чудотворна икона.

Трябва обаче да отбележим, че отношението на схиархимандрита към чудесата било особено. Той не одобрявал увлеченията по мироточене и други чудеса, считайки това увлечение за духовно заболяване. На любителите на силни усещания казвал: „Можете да разказвате насам-натам, че при о. Зосима цялата църква мироточи”. През зимата заради кондензиращата се пара върху иконите в храма се образували капчици. „Не се заплесвайте по мистиката, това е вредно за душата”, - предупреждавал той. „Главното наше чудо, това е Литургията, покаянието и молитвата”, - често повтарял батюшката, задавайки спасителния вектор на духовния живот.

Обладавайки дара на благодатната разсъдителност, старецът намирал нужните думи за всеки човек, говорейки на неговия език, като че настройвайки се на вълната на неговите мисли – и с детето, и с простата жена от село, и с многоучения професор, и с впечатлителния поет – с всички говорел като равен с равен на тяхното ниво. Това винаги предизвиквало удивление.

Въобще лекуването на човешки души със спасителни богомъдри съвети била главната цел на неговото старческо служение. Всички негови слова били пропити с дух на милосърдие. Всеки, който имал щастието да общува с о. Зосима, чувствал любовта му и тази любов трогвала и умилявала и най-загрубелите сърца.  

Главното дело на неговия живот

Преди своята клинична смърт през 1998 г. схиархимандрит Зосима дори и не помислял да започва строителство на манастир в Николское. Младите хора, които имали влечение към монашество, благославял да отидат в обителите, които му били особено близки по дух. Усилията на онези благодетели на Църквата Христова, с които го срещал Господ, насочвал към възраждане на традиционните центрове на Православна духовност (един от тези благодетели - Виктор Леонидович Нусенкис впоследствие станал дясна ръка на стареца в неговата съзидателна дейност). Особена радост и дори духовен възторг носело на батюшката строителството на нови Божии храмове. С негово благословение и помощ на Донбас били построени около десет храма, по-известни от които са тези на св. Иоан Воин, Иверската икона на Божията Майка, св. Александър Невски, св. Лука Кримски, св. Агапит Киевопечерски и др. Старецът винаги се стремял да възражда древните традиции на Православната култура, на които самият той бил носител. По негова инициатива и при лично негово участие през 1997 г. в Карловка била възстановена традицията на освещаване на водата след пробиване на дупка в леда на празника Кръщение Господне и масово къпане в ледената вода. Днес тази традиция е любим празник на православния народ в Донбас. Хиляди хора се събират, за да се изкъпят в ледената вода на Богоявление.

През 1998 г. на Кръстопоклонна Неделя схиархимандрит Зосима бил приет в реанимацията с остра бъбречна недостатъчност. Бъбреците отказали да работят и старецът умирал. В своето тежко състояние той преживял това, което е прието да се нарича „клинична смърт”. Както самият той си спомня, вече виждал небесните обители и чувал неописуемото по красотата си ангелско пеене. Но Богу било угодно този изнемощял старец да извърши това, за което не могъл да се реши, когато бил в относително здраве – да въздигне небесна обител на земята, райско кътче за земни ангели, както били наричани монасите.

Отвъд прага на този живот той се срещнал със своя сътаинник и съмолитвеник схиархимандрит Теофил, който и го върнал обратно на земята с думите:

- Още ти е рано, цялата земя плаче по тебе!

По това време неговите многобройни чеда викали със сълзи към Божията Майка и измолвали духовния си отец.

Не е известно получил ли е о. Зосима някакво откровение или просто след това преживяване в отвъдния свят нещо в него се преобърнало, но оттогава започнал по друг начин да гледа на нещата и се заел със строителството на манастира. Със сигурност може да се каже само едно: той нищо не правел без указание от Господа, без волята Божия, която му се откривала в молитвата. И човек не може да не се удиви с каква енергия и въодушевление се заел болният старец с това грандиозно дело. Самият той неуморно ръководел всички строителни работи, като молейки се обикалял строежа, седнал в своята инвалидна количка, (защото тогава вече не можел да ходи), и давал различни указания. Освен това, както и преди, ако не лежал в болницата, от сутрин до вечер приемал хора и извършвал богослужение – и здрав човек не би могъл да понесе такива трудове. „Силата ми в немощ се проявява”, идвали човеку наум думите от Писанието, виждайки немощния телесно, но велик духовно труженик.

И за някакви си две-три години буквално на пусто място изникнала чудна обител. Но това е само малка част от неговите трудове, така да се каже видимата част на айсберга. Разбира се, въздигането на стените може да стане бързо, но колко много белокаменни обители днес са музейни експонати, напомнящи само предишно величие. Главното и най-трудното е да се запали огъня на монашеския живот, да се възпитат монаси не само по име, но и по дух. И някои думи на стареца повдигат завесата на това съкровено делание. „Аз не съм привърженик на дисциплината с пръчка в ръка, аз възпитавам. Да възпитаваш значи да проливаш кръв”. Той внимателно, с особена отеческа грижа следял духовното развитие на послушниците. И монасите, постригани от него, били не просто негови ученици - той им предал като скъпо наследство този светъл пламък, който горял и в неговото сърце. Този пламък се проявявал на първо място във всички манастирски служби, които са чудни по своята красота, в целия чин на манастирския живот. Всичко тук е както когато старецът е бил жив. Ето защо неговото присъствие е тъй осезаемо. Затова и сега, когато поклонниците пристигат в Николската обител, казват: „Отиваме при отец Зосима”.

Исторически нещата се стичали така, че основатели на женските обители били особени Божии избраници, прославени за великата чистота на своя живот, които като пламенни серафими опалвали нечистите помисли на човешките сърца: св. Серафим Саровски, св. Амвросий Оптински, св. Иоан Кронщадски, св. Нектарий Егински… И в това наше неблагополучно време ние имаме радостта да включим в този исторически списък и името на схиархимандрит Зосима.

следва

<< предишна || следваща >>

«Любовь превыше всего. Светлой памяти схиархимандрита Зосимы». Православный благовестник, 2004.

Превод: свещ. Божидар Главев

* ВИД – мед. - вторичен имунодефицит – бел. прев.