Нататък Шмеман продължава: „Вчера получих 117-ти брой на „Вестника”. Този брой в религиозната си част е посветен на монашеството … Четейки тази част, постоянно си мислех какво точно ме дразни в нея. Като че целият този подход оставя някакъв неприятен остатъчен вкус. По-грубо казано, виждам в това някакви безсмислици, отклоняващи съзнанието от същността на въпроса. Всички си избираме от „Преданието” нещо, което ни е по вкуса: кой - Древната Рус (старообрядчеството), кой - Палама, кой - Атон. Не знам, може би греша в основното, но не виждам никаква „полза” от тази монашеска диета, която непрекъснато се преподнася като някаква самодостатъчна „духовност”.

След тези погромни фрази, приличащи на боя на Дон Кихот с вятърните мелници, тоест с картини от собственото му въображение, Шмеман най-неочаквано заявява: „Дори за секунда не отричам реалността и автентичността на монашеския опит”! Ако съвременният монашески живот е „безсмислица, отклоняваща съзнанието от същността на въпроса”, ако автентичният монашески опит не е съвместим с учението на св. Григорий Палама, с подвижническия живот на Атон и духовността на Древната Рус, то интересно какво представлява Шмемановият „реален, автентичен монашески опит”? Какво представлява такова модернистично монашество, монашество без корен и почва? Трябва да е нещо като монашество, живеещо със свои собствени екзистенциални представи и емоционални пориви, монашество без устави и традиции, където мъжкият манастир е нещо подобно на Запорожская сечь^[1], а женският – на амазонски лагер, в който е срамно да се говори с тих глас и да се ходи с поглед сведен надолу. Ако Шмеман не се съмнява в реалността на монашеския опит, тогава къде и в кого го вижда? Нима само извън Православието, у „светите” еретици? За съжаление, този въпрос остава без отговор.

По-нататък той пише: „Моето наблюдение е такова: колчем тези хора са решавали да въведат тази „духовност” в живота си, винаги са ставали нетърпими, раздразнителни фарисеи”. Да се обърнем към светоотеческия опит. Човекът е грешен от своето рождение. Грехът е загнезден в него до смъртта му. Монашеството е предизвикателство към дявола и човек встъпва в битка с невидимите духове. Обикновено изцелението преминава през период на изостряне на болестта, когато отровите в кръвта излизат навън, наяве. В монашеството борбата на душата с демоничните сили се изостря. За повърхностния наблюдател това може да изглежда като неадекватни емоционални реакции, раздразнителност или пък обратно – като самозатвореност и т. н., но това не са само рецидиви на страстите, а и етапи в процеса на изцелението: древният змей е разтревожен - душата встъпва в продължителна и тежка борба с него. Тук оставането в монашеския подвиг е залог за победа. Демонични изкушения, периоди на богооставеност, вътрешни страдания и вопли към Христа – всичко това е чуждо на Шмеман, всичко това за него е актьорска игра и фарисейство или пък психопатология. Светите отци са казали: „Миряните биват изкушавани от бесове, а монасите - от бесовските князе”. За модернистите обаче съществуването на демоните е просто митология, видения на параноици, или метафорично и хиперболизирано изображение на греха.

Нататък незадоволен от нападките си по адрес на монашеството, Шмеман започва голословно да критикува целия съвременен църковен живот: „Аз съм убеден, че и богослужението, също както и почти всичко в църковния живот, в днешно време „се транспонира” и възприема в друг лад, преди всичко в лада на този психологически егоцентризъм, който задава основната тоналност на нашата епоха”.

Егоцентризмът е станал тоналност на нашата епоха вследствие на трагичната нравствена преориентация, когато се разрушават традиционните и духовните ценности, особено ярко очертани в монашеството. Трябва да кажем, че в наше време именно Църквата и монашеството поне в известна степен все още удържат човечеството от трансформацията на егоцентризма в открит демонизъм. Но Шмеман е на друго мнение: той подчинява съвременния църковен живот на психологическия егоцентризъм, казано по-просто, на гордостта. Оттук и изводът: не посещавайте богослуженията, забравете за Устава, не спазвайте постите и не изпълнявайте другите църковни постановления, не се занимавайте с вътрешна молитва, не ровете в сърцето си – всичко това е егоцентризъм или път към него. Изучавайте Шмеман, Афанасиев и, разбира се, Бердяев с неговите изкусни нападки срещу Църквата; захвърлете някъде по-далеч или отнесете в антикварен магазин съчиненията на светите отци, не се увличайте в продължителни молитви и ще придобиете главната християнска добродетел – любовта.

Заявлението на Шмеман, че църковният живот „се транспонира” в лада на психологическия егоцентризъм, е привело игумен Пьотр в състояние на възторг и творчески ентусиазъм. Той пише: „Ще си позволя да разширя тези кратки, но поразително тънки забележки и да поразсъждавам за монашеството именно в руслото на наблюденията на протопрезвитер Александър Шмеман. Веднага искам дебело да подчертая, че мислите на о. Александър съвсем не са някакво голо теоретизиране. Неговата дълбоко вярна църковна интуиция напълно съвпада с реалния опит на хората, които днес се опитват да водят монашески живот по съвест”.

По мнението на Мещеринов монасите, които се стараят да живеят по съвест, трябва да се обърнат към „дълбоките мисли” на Шмеман и чрез тях да проверяват правилността на своя духовен път, а не да слушат „тъпоумните традиционалисти” и да четат „атонски книги”. При това положение игумен Пьотр ни предлага монашески авангардизъм, нов тип монах, който би удовлетворявал своите духовни потребности не с Иисусова молитва, а на органни концерти и литературни вечеринки; не със светоотеческите книги, а с философията на Владимир Соловьов и в тях би намирал източник на сили, мъдрост и радост. Игумен Пьотр неведнъж е упреквал монасите в мрачност и плач за своите грехове като някаква форма на мазохистичен песимизъм, а сега вдига тост за веселото, спортно, плътолюбиво монашество, монашество с китара и акордеон, вместо с броеница в ръка, с една дума - за хилиастичния оптимизъм.

И кои са тези мракобесници, водещи монашески живот без съвест? На този въпрос отговаря самият Шмеман в своите „Дневници”: „Не мога да приема тези Брянчаниновци и Теофан Затворник. Моята душа не се докосва до тях, не намира общение”. Творенията на светителите Игнатий Брянчанинов и Теофан Затворник се явяват продължение на тази аскетическа линия, която в най-голяма дълбочина е изразена в „Добротолюбието” и патериците. Петте тома на „Добротолюбие” и „Древните монашески устави”, които превел св. Теофан Затворник, се явяват онтология на византийската аскетика и енциклопедия на монашеския живот; а „Отечникът” на св. Игнатий Брянчанинов е най-пълният от числото на патериците.

Може да се каже, че тези велики светители, почти наши съвременници, са дишали въздуха на Нитрийската и Тиваидската пустиня; те били озарявани от светлината на палестинските и атонските манастири. Тези два солидни стълба на монашеството предизвикват у Шмеман само отвращение и неприязън; те са му чужди, той не иска да знае за тях, той е техен антипод, но, разбира се, не е равна величина, пък била тя и с отрицателен знак. Шмеман, не признавайки Брянчанинов, отрича Православната мистика, а не приемайки Теофан Затворник – Православната аскетика. Това дори не е антипаламизъм, тъй като инсинуациите на Шмеман са лишени от каквато и да било философска или богословска опора, а по-скоро това са пристъпи на пароксизъм^[2] при мисълта, че още съществува монашество, че то се моли, почита Устава и богослужебните книги, че се занимава с вътрешна Иисусова молитва. За Шмеман всичко това е лицемерие и актьорство, а може пък да е и изобличение на неговата съвест в духовен нихилизъм.

Нападките на Шмеман игумен Пьотр оценява като „дълбоко вярна църковна интуиция”; дълбоко вярна, тоест заслужаваща безусловно доверие, а църковна ще рече благодатна и общоправославна. Църковната интуиция обаче не може да се заблуди. Иначе ще трябва да признаем, че съчиненията на светителите Игнатий Брянчанинов и Теофан Затворник са написани под въздействието на духа на лъжата, а монасите, които се ръководят от тях - за несъзнателно попаднали под влиянието на демонични сили и оказали се в състояние на прелест.

Апостол Павел във Второто си послание до коринтяните пише, че благоуханието Христово за едни е дъх за смърт, а за други е дъх за живот. С един дъх са пропити патериците, а с друг – „Дневниците” на Шмеман; един е духът на Добротолюбието, друг - на Парижката богословска школа. Това не отрича дори сам протопрезвитерът, иронически наричайки светителя Игнатий „Бранчаниновци”, такива, по адрес на които просто трябва да махнеш с ръка.

И все пак сме благодарни на игумен Пьотр Мещеринов, че ни предупреди за поредното разклонение на модернизма вече и в монашеството; за това, че се готви създаването на нов тип съвременен монах, нещо като хомункулус в колба, създаден обаче не в лабораториите на Вагнер и Парацелз, а в интелектуалните работилници на бойките и неудържими шмеманисти.

<< предишна

Карелин.р-ру

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] Запорожская сечь - организация на украинските казаци от Запорожието, съществувала между 16-ти и 18-ти век. Казашка република възглавявана от атаман, съществуваща без да има писан закон. Водела борба с кримските, турските и полските феодали – бел. прев.

[2] Внезапен пристъп на силна душевна възбуда и неговата външна проява, припадък – бел. прев.