ПЕТА ЗАПОВЕД

„Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава”.

В едно село имало дълбок кладенец. Толкова дълбок, че ако се отронел камък, чак след три часа се чувал плясъкът му във водата. Хората вярвали, че кладенецът е вълшебен. Ако в полунощ, при лятно пълнолуние се наведеш над кладенеца и прошепнеш някакво желание, то непременно се сбъдвало. Истина ли било или не, не знам, но хората разказвали за това със страхопочитание. Мълвата стигнала и до царя.

Свикал той свитата си и поел на път. Имал си съкровено свое желание, а след една нощ луната щяла да стане кръгла като тепсия. Яздел царят и си мислел дали наистина може да стане чудото. Вече три години бил женен, а все още нямал престолонаследник.

Привечер царските войници пристигнали в селото. Намерили къде е кладенецът и зачакали нощта. Много ли, малко ли чакали - не знам, но ето че на тъмното небе се заиздигала месечината - кръгла и светла като огромна жълтица.

- Време ми е - рекъл царят и тръгнал сам към кладенеца.

Навел се той и зашепнал. Изведнъж усетил, че короната се изхлузила от главата му. Опитал се да я задържи, но успял да зърне само блясъка й. Ядосал се на себе си, че постъпил като хлапак, па извикал хората си:

- Кой от вас може да се спусне в кладенеца и да извади короната? Ще му дам половината си царство.

Един по един придворните навели глава. Не смеели да погледнат царя в очите. Разбрал той, че никой от царедворците няма да се заеме с тази задача и наредил да съберат момците от селото. Едва зазорявало, когато на мегдана се събрали младите мъже. Застанал пред тях царят и казал:

- Кой от вас ще се спусне в кладенеца, за да извади от там короната ми? Ще му дам две торби жълтици.

Отначало се чули само неясни думи: „как...”, „страшно...”, „дълбоко...”, после думите преминали в шепот, а накрая и шепотът замрял. Тишината станала по-тежка от олово. И тогава към царя пристъпил Иван - най-малкият син на селския глашатай.

- Aз се наемам, царю честити! - казал спокойно Иван.
- Ако успееш, жълтиците ще бъдат твои - повторил обещанието си царят.
- И без щедрата ти награда ще го направя, царю, но имам едно условие.
- Казвай, какво е то?
- Ти знаеш, че в кладенеца може да се слезе само ако си вързан с въже. Искам майка ми и баща ми да държат въжето.
- Ще бъде така, както ти искаш. Нека дойдат!

Но когато до Иван застанала една дребна плаха женица и един суховат, позастарял вече мъж, почудата на царя нямала край.
- Не се шегувай, момко! Тези стари слаби хорица не ще могат да се справят. Моите царедворци ще държат въжето, с което ще се спуснеш в кладенеца. Виж ги какви са силни!
- Господ здраве да им дава, царю честити! Но аз ще се спусна само ако въжето е в ръцете на моите родители, защото няма по-сигурни ръце от ръцете на майката и бащата и по-силна любов от тяхната.

- Бабо, направо кажи успял ли е, защото вече страшно се тревожа!
- Успял е, разбира се, как няма да успее?! Нали баща му и май­ка му държали въжето!
- Слава Богу! - отдъхна си Бояна. - А на мене как можа да ми хрумне онова нещо... за майката на Мария... Няма по-добри от мама и татко!...
- Знаеш ли, че Петата заповед на нашия Бог гласи: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята"?
- Значи това е Божия заповед?! Не знаех, че и за обичта на детето към родителите има заповед.
- Е, вече знаеш. Помисли, може ли да е добър един човек, ако не обича и почита майка си и баща си. Как тогава ще обича другите?

Бояна седеше пред баба си с наведена глава. Раменете й леко потрепваха. Баба Елена хвана ръчичките й и каза:
- Хайде, не плачи! Всеки може да сбърка в мислите си, важното е да разбере грешката си.
- Разбирам - каза момиченцето. - Всъщност аз толкова много обичам мама, и татко, и тебе, и всички....

- Знаеш ли, бабо, днес в училище разказах приказката за най-сигурните ръце.
- Коя приказка? - недоразбра баба Елена.
- Приказката за царя, Иван и неговите родители. Всички я харесаха и решихме да нарисуваме илюстрации към нея. Станаха чудесни! Само че Сашко ми скъса листа...
- Кака така? Защо?
- Искаше да види какво съм нарисувала, пък аз не исках да му покажа. Той дръпна листа и откъсна половината! Ще го убия!
- Моля те, не говори така! Момиче си, бъди по-нежна!
- Шегувам се, бабо, как си представяш да направя нещо лошо на Сашко, нали ми е братовчед! Само така го казах, на шега.
- Дори и на шега не произнасяй тези думи. Убийството е най-тежкото престъпление.
- Защо, бабо?
- Всеки човек има право на живот, а животът не е нещо, което можеш да за­губиш днес и утре отново да си го намериш. Затова никой не трябва да посяга нито на своя, нито на чуждия живот. Така е казано в Шестата Божия заповед: „Не убивай!”
- Ще ми разкажеш ли, бабо?
- С удоволствие!...

<< предишна || следваща >>

Книгата „Искам да знам” се публикува в "Бъди верен" с любезното разрешение на издателство "Изкуства" и авторката Ангелина Жекова.