Често сред полурелигиозните хора, наричащи себе си „свободомислещи християни” или „християни вътре в себе си”, могат да се чуят следните думи: „Главното в религията е нравствеността. Нека всеки вярва, в каквото си иска, само да прави добро на хората... и да е християнин”.

Но как можеш да бъдеш християнин без Христос? Такива хора влизат да се молят в православен храм, после отиват в католически или сектантски молитвен дом. Те посещават джамии и синагоги, а ако видят езическо капище, то без да изпитват никакво смущение, биха влезли в него, за да запалят ароматна пръчица от сандалово дърво пред изображението на Шива или Буда и да хвърлят цвете в краката на идола.

Тези хора смятат, че всяка религия е път към Бога. „Всички пътища водят към Рим, а всички радиуси към центъра”, казват те. Тази широка, но всъщност вулгарна уравниловка е тяхното духовно кредо, техният „символ на вярата”. Такива хора смятат, че главното са нравствените постулати, а мирогледните принципи – философски и религиозни – са временна историческа или регионална форма, зависеща от културното равнище и народния гений. Този религиозен космополитизъм им изглежда като проява на култура и хуманизъм, а привързаността към религиозна система и вярата в ненарушимостта на догматите – за духовна гордост, нетърпимост към хората, дефицит на любов, обскурантизъм, сляп и жесток фанатизъм, тесногръдие и сърдечна окаменялост.

Но можем ли да разглеждаме нравствеността като автономна проява на човешкия дух, независима от неговия мироглед? Мисля, че мнозинството от хората ще се съгласят, че основата на нравствеността е единството в истината и любовта; истината като форма и любовта като съдържание. Образно казано, справедливостта е руслото на реката, а любовта е водният поток. Ако в пресъхналото корито няма вода, то никой няма да дойде да утоли жаждата си. Ако бреговете не удържат потока, водата ще се разлее по полята и ще се превърне в кално блато. Хармонията между правдата и любовта се явява основа на нравствеността. 

Всички религии или поне повечето от тях говорят за милосърдие, добро и любов. Но еднакъв смисъл ли имат думите „любов” и „добро” за представителите на различните вери и конфесии? Еднаква ли е любовта у тези, които си представят Божеството като някаква изначална енергия и безлика сила и онези, които изповядват Бога като жива Личност?

Може ли любовта на християнския мъченик или аскет, борещ се със страстите си, да е еднаква с тази у езичника, приписващ на своите богове всякакви човешки грехове и пороци? Може ли потъналият в кръв Арес или покровителят на крадците и мошениците Хермес да бъдат обичани по същия начин, по който християнинът обича своя Спасител?

Понастоящем има десетки секти, където се покланят на сатаната и на Луцифер. Те също ли се явяват път към Бога? И може ли да се обича падналия ангел по същия начин, както Христа, Който принесе Себе Си в жертва за човечеството?

Какъв Бог може да обича будистът, когато за него боговете са несъвършени буди, очакващи нови аватари и превъплъщения? Будизмът се отнася с ужас и отвращение към самата идея за личен Бог и вечно богообщение. Ако будизмът, който се е слял с местните религии съществува мирно с пантеона на хималайските и тибетските божества, то това важи само за простия народ. Истинският будист бяга от боговете, от света и от самия себе си в нирвана.

Как може да обича Бога йогата-шиваист, който смята самия себе си за божество? В своите медитации индуистите се самоотъждествяват с абсолюта, затова тяхната любов е духовен нарцисизъм и самовлюбеност.

Може ли да се говори за любовта като чувство, действащо еднакво в сърцето на християнина и мюсюлманина, когато Коранът поощрява като религиозен подвиг войната и насилието с цел разпространение на исляма, а в Евангелието Синът Божий открива пред хората истината в Своето Лице, но никого не принуждава. Това не значи, че номиналните християни не се е случвало да поемат по пътя на насилието, но това е било тяхна слабост, а не повеля на вярата. 

Да вземем друг аспект на любовта, нейното земно измерение – любовта към хората. Коранът учи за любовта и доброто, но само по отношение на мюсюлманите. Светът за мюсюлманина се дели на две части: свят на исляма и област, намираща се извън неговите граници. Към този чужд за мюсюлманите свят на „неверните” се прилагат други морални принципи: „Угнетявайте ги и ги поробвайте, докато те обезсилени и унижени не приемат исляма” (Коран). Ако към християните, иудеите и зороастрийците, определяни като такива, „които имат закон”, мюсюлманинът може да се отнася с търпимост, то по отношение на езичниците ислямът се намира в състояние на постоянна война. Можем ли да сравняваме любовта, която има тясна конфесионална насоченост, с любовта, заповядана от Христос, която включва даже личните врагове?

Талмудът призовава евреите към справедливост и милосърдие, но също дели света на две части: евреи и езичници (останалите народи), в резултат на което талмудистката нравственост има двойствен и казуален характер. Евреите талмудисти смятат, че иудейският народ е сътворен от Бога, а другите народи - от 72-ма низши духове. Затова за иудаиста изравняването на другите народи с Израил означава допускане на религиозна несправедливост.

Може ли брахманистът да обича човека, когато в неговите очи целият народ е разделен на затворени касти. И за осквернение се счита не само любовта, но дори физическото съприкосновение с човек от низша каста.

Може ли индуистът да обича човека, когато за него целият свят е мираж и илюзия – сънят на Брахма. Да обича човека за него е толкова нереално, колкото сянка в собствения му сън.

Може ли будистът да обича като християнина, след като за будиста висше състояние се явява отчуждеността от всички и всичко, а любовта като емоция привързва душата към колелото на битието, тоест към света на злото.

Може ли бенгалският кришнаит да обича човека, както християнинът, ако за кришнаита висша проява на любовта е порочната любов, а Евангелието учи за целомъдрие в брака и при безбрачие?

Каква любов имали античните езичници, без да изключваме великите философи и моралисти, които считали роба за своя вещ или животно?

Може ли да се нарече път към Бога религията на древните инки и ацтеки, които по време на религиозните си празненства изтръгвали сърцата на хиляди пленници, за да ги хвърлят върху олтара на Слънцето?

Ако всички религии са равни, тогава значи или всички са истинни или всички са неистинни. В първия случай обективна истина не съществува, защото истината не може да противоречи сама на себе си, а религиите се разминават в главните онтологически въпроси. Да се допуснат множество различни истини, значи да се профанизира понятието истина и да й се придаде условен, изменчив и релативен характер - това, което вчера се е смятало за лъжа, днес да стане истина и т. н. В такъв случай и самата нравственост ще носи непостоянен, изменчив характер. Тя би се разтворила в аморфния като течност и разтеглив като гума плурализъм или в подобния на сменящи се кадри от кинолента исторически релативизъм.

За каква тогава нравствена автономия могат да говорят тези „християнстващи” либерали?

Ако пък всички религии се неистинни, тоест явяват се общение не с Бога, а с нищото, то самото понятие религия би трябвало да бъде отхвърлено. Тогава за какво съзнателно християнство или християнство „вътре в себе си” може да става дума? Лъжата възприета като истина извращава и деформира човешкото съзнание. Лъжливото вероучение и лъжливите догмати внасят в душата на човека тление и смърт. Това са трупни петна по тялото на неговата душа. 

Догматите на Православната Църква не са философски концепции и абстракции, а светоносни истини, които като слънце дават на душата светлина и живот. Между догматите и нравствеността съществува невидима, но постоянна връзка. Изопачаването на догматите нарушава нравствената монолитност и хармония, а нарушението на заповедите, което не е умито с покаяние, води до изкривяване и загуба на догматическото съзнание. Църквата строго осъдила заблуждението на Ориген, защото неговото учение за окончателно, предрешено и неминуемо спасение на света, (включително и на демоните), като възвръщане на линията на окръжността в своята изходна точка, където краят се съединява с началото, разоръжавало хората в нравствен смисъл, скривало от тях целия трагизъм на греха, внушавало им лъжливи надежди и по този начин поставяло човека на ръба на нравствената пропаст. 

За християнина извор на любовта към Бога не е само благодарността за Сътворението на света, но също и Образът на Бога, Разпнат заради човешките грехове, Образът на вечната любов. За християнина любовта към човека е преди всичко любов към неговия безсмъртен дух, към високото достойнство на човека като Божий образ и подобие. Може ли да има такава любов у атеиста, смятащ човека за случайно явление във вселената, временен конгломерат от молекули и усъвършенстван звяр, който заедно с маймуните е обединен в една група – приматите? Атеистите и либералите говорили за освобождението на нравствеността от религията, но завършили с това, че в значителна степен освободили съвременния човек от нравственост.

Характерно за либералните християни е, че те се стараят да изключат от своя мироглед представите за ада и демоните, да подминат тази област с мълчание или да представят сатаната като обикновена метафора, олицетворение на човешките грехове, за да могат спокойно да грешат, без да изпитват страх от вечните последствия от греха и от онзи, който стои зад черната сянка на греха като режисьор зад сцената.

Някои съвременни богослови вече открито наричат учението за Страшния Съд и ада „зловеща митология”. „Приспивните песни” на Ориген и съвременните либерални богослови дават възможност човек спокойно да си дреме, без да се замисля за смъртта като изпит след живота. Забравянето за черната област на ада, тази бездна, откъдето няма връщане, и за демоните – вечните врагове на човечеството – лишава християнина от бдителност по отношение на себе си, от духовно напрежение в молитвата и пазене на сърцето от страстите. Така той започва да смята, че демонът е само сенчестата част на собствената му душа, че адът са страданията на земния живот и затова посреща смъртта неподготвен, невъоръжен и неочаквано попаднал в засада, а реалността на бъдещия живот – демоничният свят, който той е приемал за метафора, се оказва за него фатална изненада и катастрофа.

Карелин-р.ру

Превод: свещ. Божидар Главев