Мнимото смирение, това е лъжливо, фалшиво, престорено смирение. То се изразява чрез думи на самоунижение и смиренообразие, тоест чрез придаване на смирен вид.

Страдащите от мнимо смирение обикновено говорят и често повтарят, че са грешни и даже публично признават някои свои грехове като доказателство за своята греховност, но внимателният събеседник, опитният в духовния живот веднага ще разбере, че пред себе си има човек, страдащ от мания за смиреност. Манията за смиреност е една от разновидностите на скритата гордост.

За човек без опит в духовния живот е трудно да различи мнимото от истинското смирение. Понякога побеждаваните от тази страст са толкова изкусни в лицемерието си, че наистина е нужно много опитно око и изпитване, за да може, така да се каже, да проумееш какъв е човекът. А понякога тяхното притворство и измамност веднага биват идентифицирани, особено от онези, които ги познават по-добре и по-отблизо.

Ето, например, мнимо смиреният в присъствието на много хора скърби за своето нищожество, нарича себе си грешен, окаян и ненормален, смахнат и други подобни не съвсем ласкави наименования. А присъстващите си мислят:

„Спаси го, Господи! Колко е смирен само! ... Даже не се свени пред всички да се нарича с такива думи”. Но стига само да се съгласим с него и да кажем „Да, да! Всички тези неща ги има в теб!” и веднага ще промени настроението си, че даже може и да възрази: „А ти откъде знаеш?” Но по-често ще си замълчи, затаявайки злоба и вражда срещу изобличителя си. Оттогава нататък ще счита благодетеля си за свой враг. Ще престане да го поздравява, ще се отчужди, ще започне да го гледа накриво и при удобен случай ще си отмъсти.

Има такава история за един мнимо смирен инок, който пожелал да носи вериги. Без да има благословение от духовния си отец, започнал да моли ковача да му направи вериги. Ковачът отказал, но инокът пак дошъл. Тогава ковачът попитал игумена на обителта, какво да прави.

– Ами изпитай го, – казал игуменът – зашлеви го по бузата. Ако замълчи, изпълни молбата му, а ако възроптае, изобличи го.

Дошъл инокът трети път със своята молба. Ковачът се престорил, че е разгневен и го зашлевил по бузата. Оскърбеният инок му отвърнал със същото. Тогава ковачът казал:

– Прости, брат! Игуменът ми нареди така да те изпитам.

Инокът се засрамил и си тръгнал.

Много е полезно да бъдат изпитвани онези, които често се самоунижават на думи. Тогава веднага става ясно истинско смирение ли има в тях или престорено. Такова изпитание често отрезвява болния и той постепенно оздравява.

Например, човек унижава себе си и, както се казва, се саморазпъва за някакъв малък грях. Неволно човек си мисли: „Какво смирение! Бедният, за такъв нищожен грях така да се самобичува. Каква висота на духа! Ето къде е спасението! У такъв човек не може да има големи грехове”.

А който го познава по-отблизо може да каже: „Какво се тръшкаш за този грях, сякаш нямаш по-големи грехове! Ти би трябвало повече да се съкрушаваш за това и това”.

Големите тайни грехове не бива да бъдат разгласявани в присъствието на други, (те могат да бъдат припомнени насаме), а трябва да му се напомнят само онези грехове, за които самият той е говорил в друго време или грехове, които са известни и общи за всички. Не трябва да се боим, че ще пострадат взаимоотношенията ни. Това ще е само временно, докато се изцели от болестта, а може би и за по-кратък срок, а после той може да обикне своя изобличител и благодетел повече от останалите.

Мнимото смирение произхожда от нехайство, леност и тщеславие. На човека му се иска да бъде смирен, но го мързи да се потруди над себе си. И ето че стъпва на пътя на лъжливото смирение, перчи се и се превъзнася в собствените си очи и пред другите.

Обладаващите мнимо смирение не понасят изобличение и посочване на техните недостатъци. Те или млъкват обидени, или започват да спорят, да се оправдават, да се дразнят и сърдят на своите изобличители, а впоследствие и съвсем охладняват към тях.

Мнимото смирение, изразяващо се в думи на самоунижение пред хората, е само поза, прикриваща тщеславие и гордост, затова човек трябва строго да следи себе си и думите, които изрича.

Някои, за да покажат себе си като благочестиви и да си спечелят похвали по свой адрес, често се кръстят и произнасят думата "Бог". Веднъж чух:

– Какъв добър човек! Колко дълбоко вярващ!

– А как определихте това? – питам.

– Той винаги е с Бога. На всяка дума Го споменава!

– А ето онзи, – казвам – е по-вярващ.

– Но, батюшка, той се кръсти рядко и не споменава Бога.

Ето такава неправилна представа имат хората за истинското смирение, за истинското благочестие. Външното и показното приемат за истина, а ако благочестивият се скрива от погледа на хората, според тяхната представа, той е неизправен християнин.

Както нечестивецът претрупва своята реч с груби и ругателни думи, така някои християни в своето пустословие употребяват най-святото слово Бог без благоговение, без страх Божий, а понякога, избави ни от това Боже!, дори в шеговита форма с насмешка. А считат себе си за благочестиви! Голям грях е Божието име да се произнася напразно, тоест в обикновени разговори, а още повече пък в шеги. За това човек трябва да се кае.

Мнимото смирение бива два вида. Едното е, както се казва, злоумишлено, когато човек не мисли за спасението, а съзнателно лицемери и се преструва на смирен, за да достигне определена користна цел, а другото е несъзнателно, когато човек не разбира същността на това, което прави. То от своя страна също се дели на два вида.

Към първия вид се отнасят хора, които искрено търсят пътя към спасението и желаят да бъдат истински смирени, но не познават закона на духовния живот, че спасението е вътре в човека и че трябва да скриват своите подвизи и добродетели, затова всичко, което е вътре в тях те проявяват навън, без да скриват нищо и така погубват труда си. Такива хора бързо възприемат направените им забележки, не се обиждат и сравнително бързо се поправят. Но ако дълго време пребивават в такова състояние, у тях може да възникне и развие тщеславие. В дадения случай от мнимото смирение се ражда тщеславие и гордост.

Към втория вид се отнасят хората, които вече са заразени от тщеславие в различна степен. За тях смирението, както вече споменах, е параван. В този случай имаме безчислено множество варианти и прояви на мнимо смирение. Както гордият човек се гордее със своите красота, таланти, способности и пр., така мнимо смиреният се тщеслави и услажда от своето показно смирение. Такива хора не приемат забележки, обиждат се и бавно и с голям труд се поправят. Има случаи, когато и съвсем не се поправят, но това е като изключение, когато човекът е в прелест. В дадения случай мнимото смирение се ражда от гордост и тщеславие. Показното смирение на думи или, както е прието да се нарича, смиренословието вреди на делото на спасението по три причини:

- поражда и утвърждава тщеславието и гордостта;

- опустошава душата чрез празнословие;

- въвежда слушателя в съблазън, тоест в осъждане, завист и празнословие.

Преп. Варсануфий Велики пише: „Смиреномъдрият не трябва да проявява смирението си на думи. Смирението на думи се поражда от гордостта и по абсурден начин ражда своята майка тщеславието”.

А св. Игнатий Брянчанинов пише така: „Господ е заповядал да извършваме всички добродетели на тайно (Мат. 6:1-6), а смиренословието е изнасяне на смирението на показ пред човеците. Това е притворство, измама - първо по отношение на себе си, а после и към другите, защото скриването на своите добродетели съставлява едно от свойствата на смирението, а чрез смиренословието това скриване се унищожава”.

Както виждате, по-добре е човек да бъде горд на вид, но със смирено сърце, отколкото на вид да се показва смирен, а в сърцето си да се тщеслави. Трябва да се стараем да бъдем обикновени, незабележими, скромни, мълчаливи и да не изнасяме на показ своето мнимо смирение.

Семена сатаны и любовь Христова. О главных христианских добродетелях и гордости.

Превод: Свещ. Божидар Главев