Вход

Православен календар

Катастрофата

 

З. е наша енориашка, която познавам от самото начало, когато назначиха отеца в една от настоящите му енории. Тогава тя бе на възраст около 65 години и общо взето вярваща, но с това се изчерпва всичко, което можех да кажа за нея през ония години. На времето беше също така много „дръпната”, сприхава, дебнеше отеца за най-различни според нея „издънки” и държеше своевременно да го наставя в „правия път”. Имаше свое виждане за религиозния живот и беше пълен самодеец в делата на вярата.

Освен това обичаше да сънува пророчески сънища и, което беше по-лошо, да ги разказва на всеослушание. За мое нещастие, от самото начало ме нарочи за душеприказчик, с когото първо споделяше всичките си нощни фантазии, които имаха лошия навик никога да не свършват, което пък ме караше да се чувствам като неволен зрител на безкраен сапунен сериал. Всеки път, когато се насочваше към мен, разбирах, че ми предстои нова среща с „божествата” от сънищата и мигом свървах в друга посока, където, с невъзмутима физиономия, ме очакваше пак тя. Заобградена от всички страни, за пореден път минавах в глуха защита и започвах да обяснявам, че не бива да вярва на сънища, че има опасност да се подведе по тях и здравата да си изпати, дори се е случвало да бъда доста рязка, но думите ми никога не стигаха до нея, защото веднага щом млъквах, тя отвръщаше: „Много си права, ама чуй сега да ти разкажа какво сънувах снощи!”

П. също е наша енориашка или поне се има за такава и която също познавам от самото начало. По млада е от З., някъде около 45-50 годишна, не е кръстена, не идва често на църква, още повече пък да се черкува, а когато все пак се случи да намине, посещенията й приличаха на стихийно бедствие, защото неизменно влизаше в ожесточен диспут със свещеника, певците, клисарите и въобще с когото й падне, защото все намираше поводи да се заяде за нещо с някого. Понякога си мислех, че ако в храма няма никого, би се скарала и със стените. Беше, (и все още е), изключително опърничаво създание, от тези, с които на свещениците им се налага да водят нескончаеми спорове за най-различни църковни практики и с които никога не можеш да излезеш на глава. Имаше същото неприятно качество да се разправя с часове, досущ като З. с безкрайните й сериали от сънища. И П. обичаше да дебне свещеника и публично да го порицава, ако го уличеше в някоя, според нея, нередност.

В продължение на няколко години, служейки в тази енория, се чувствах като да лавирам между Сцила и Харибда и ако оцелях, то беше само защото тези двете никога не се оказаха в храма по едно и също време. Всъщност един-единствен път се случи да се сблъскат като митичните скали, но за това след малко...

П. беше шофьор и при това лош шофьор. Караше раздрънкан Форд Сиера, с когото също не се спогаждаше много, ако се съдеше по ядовете, които й създаваше кормуването. От своя страна пък З. беше заклет пешеходец, защото нито имаше кола, нито можеше да кара, пък и не беше на възраст да върти волана. За сметка на това обаче беше лош пешеходец, защото се носеше по улиците като конника без глава, вечно улисана в мечтания.

Спомням си как веднъж П. пак намина към храма, за да се разправя по обичая си със свещеника и понеже изкара тежък спор, се поядоса. В един момент не издържа и рязко се обърна да си върви, отправяйки се към колата си, която беше паркирала направо на шосето точно до храма. Качи се вътре и запали, но тъй като беше афектирана, подкара с „мръсна” газ и понеже не успя да овладее колата, изненадващо се покатери на тротоара, откъдето едва успя да слезе, само за да скочи върху близката гърбица с несъобразена скорост и, дрънчейки зловещо с амортисьори, да отпраши в неизвестна посока. Слава Богу, че в този момент на тротоара нямаше пешеходци!...

Тук е мястото да се отклоня, за да споделя, че шофьорите в малките селища не са сред най-добрите представители на вида си. В селата и в неголемите градчета се кара както дойде, без да се спазват никакви правила и е цяло чудо, че щетите не са катастрофални. Понеже спокойствието и ненатовареното движение по тези места рядко водят до ситуации, селският шофьор често не успява да се научи на сериозна шофьорска дисциплина, в резултат на което се движи по улиците като шейх в Майбах, пътуващ по кувейтска магистрала. Ще го видите да кара в средата на пътя, а не вдясно, да прави странни маневри, качвайки се по тротоари и на зиг-заг по шосета, както и да паркира по средата на улицата; да профучава с осемдесет километра в час по уличка, широка два метра и половина за ужас на разхождащите се там пуйки и препичащите се на слънцето котки. Може да го видите да шофира без светлини в тъмни доби, ако преди това не ви сгази, или как се прибира с колата си нощем след почерпка в селската кръчма, когато едва може да ходи, какво остава да натиска педали. Често се заплесва и движи в насрещното, мислейки че се намира в Англия и засича идващите срещу него коли, без да му мигне окото, с което дава лош пример на чуждестранните ни съселяни, които за нула време прихващат тъкмо тези селски номера.

Любимо изпълнение на провинциалните шофьори е селското родео, свързано с обучението на овци и кози. Когато са млади, животните обикновено трябва да бъдат обучени по кой маршрут да отиват сами на паша и съответно да се връщат у дома. Тренировките често стават с автомобил. Не е рядкост да видите по улиците на село да препускат пет-шест тъжно блеещи овци или кози, а по петите да ги преследва някоя очукана лада. Това упражнение се повтаря, докато четириногите най-после овладеят до съвършенство маршрута, по който да се движат, ако преди това не умрат от страх. Единственото по-лошо нещо на пътя от селските шофьори са кокошките, за които не важат никакви правила. Гледаш я как кротко си рине отстрани в банкета и невинно кълве червейчета, но в мига, в който се изравниш с нея, тя панически решава да притича точно пред самата кола, мислейки, че това е най-добрият начин да избяга от нея, а ти едва успяваш да натиснеш спирачките и да се разминеш с непредумишлено убийство и миокарден инфаркт.

Знам, че се отклоних, но това е само, за да добиете по-пълна представа, защо П. беше лош шофьор, без да бъде изключение.

Друго качество на П. беше неуморната й инициативност. Тази жена бе родена да организира мероприятия. Можеше да спретне по триста и шестдесет на година и пак да са й малко. Съвсем естествено, повечето хора не издържаха на ритъма й, но това нямаше никакво значение. Лошото беше, че копнееше да въвлича и Църквата в тях, а повечето бяха едно от друго по-безмислени като например селските кушии на Тодоровден. След категоричния отказ на свещеника да участва в тях, тя съвсем се разочарова от него и стана още по-войнствена, сипейки закани да си отмъсти за това, че бива системно пренебрегвана. Тези заплахи съвсем естествено звучаха обезпокоително, но ние се научихме да живеем с тях по същия начин, по който се научаваш да живееш с нещата, които не можеш да промениш. До деня на катастрофата.

Един ден З. тръгнала да отива на пазар. В същото време П. изкарала колата, за да излезе по работа. З. кротко си крачела по пътя, като се движела близо до тротоара. П., след като изкарала колата от двора, спряла на самата улица досами бордюра и, както си седяла зад волана, се заприказвала с минаващи наблизо нейни познати. З. отдалече видяла П., но за нещастие, П. не видяла З., тъй като била с гръб към нея. Когато З. наближила колата отзад тя се опитала да я заобиколи, за да продължи по пътя си. Точно в този момент П. извикала „чао!” на своите познати и превключила на скорост. З. съвсем естествено решила, че колата ще тръгне напред и вместо да се качи на тротоара, решила да изчака. П. обаче вместо наистина да подкара напред, дала газ и неочаквано тръгнала назад, при което бутнала З. за огромна нейна изненада. Тя имала време само да извика: „Олеле, Боже! П.!” и паднала на земята. За щастие П. чула вика и усещайки, че опира в нещо веднага спряла. В този момент З. успяла някак да изпълзи изпод колата и да установи, че освен ударена глава и няколко натъртвания й нямало нищо друго. Несъмнено е можела да бъде прегазена до смърт, но по чудо успяла да се отърве. Затова, ставайки, тя се прекръстила и направила поясен поклон с думите: „Боже, благодаря Ти, че ме запази жива!” След това се обърнала към П., която била излязла от колата и стояла като препарирана птица, за да й каже: „П., веднага да отидеш на църква, за да запалиш свещ за себе си и за мене и да благодариш на Господа, че ни се размина!” П. се размърдала, но в този момент един от нейните роднини – свидетел на случката й извикал: „П., бягай! Бягай!” Тогава тя се окопитила, скочила в колата, която този път рязко подкарала напред и за секунди изчезнала зад близкия ъгъл, оставяйки З. да се чуди за къде пък се е разбързала толкова – да бяга от нея или към храма...

***

Няма да се спирам подробно на това, как З. се възстанови от преживяното. Ще кажа само, че тогава П. наистина избягала, за да се спаси от КАТ или Полицията, които З. така и не извикала. Скоро след това П. и домашните й започнали да се държат много грубо със З., а П. дори стигнала дотам да отрича, че въобще я била ударила, въпреки немалкото свидетели на случката. Тя обаче добре си давала сметка, че З. няма да тръгне да я съди, най-малкото защото изтървала момента. Това, което не знаела обаче, е че всъщност З. съвсем не искала да се разправя със съдилища и дори намерила в себе си сили да й прости.

Тази катастрофа обаче доведе до неочакван развой в отношенията на П. със свещеника. Тя най-после реши да го остави на мира, а когато се случи да влезе в храма, старателно подбира момента, така че да не попадне на него и дори успява да си излезе, без да се скара с никого. Разбира се, веднага след това се превръща в предишната войнствена П. и отново започва да обикаля напред-назад и да сипе закани, какво ще направи с него, стига да намери време.

По-важно е обаче какво се случи със З. Тя претърпя неочаквана и красива метаморфоза. От скандалджийка стана тиха и кротка. Започна да идва редовно на служба, да пости, да се изповядва и причастява. Ако някой не знае как да се държи в църква, тя отива и мило го поучава. На празници винаги остава, след като всички си отидат и помага да разтребим и почистим храма. Дори спря да сънува пророчески сънища. Само отвреме навреме, току ще въздъхне и ще каже: „Ооох, отче, откакто си ударих главата при онази катастрофа, вече хич ме няма!”, на което отчето неизменно ще й отвърне: „Ааа, лельо З., напротив, ти тъкмо оттогава се оправи!”

 

Други статии от същия автор:

module-template7.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти