Митрополит Иларион (Алфеев)

Богословски коментар на статията на митрополит Иларион (Алфеев) „Евхаристията – сърцевина на живота на християнина” (от 4 октомври 2011 г.).

Въведение

Преди да пристъпим към коментара на статията на Негово Високопреосвещенство Волоколамския митрополит Иларион, считаме за необходимо да кажем няколко въведителни слова. Това е нужно по следните причини. Първо, за съвременния християнин е важно да знае, че критични коментари по адрес на изказвания на епископата често се възприемат като проява на „зилотство”, „бунтарство”, „непослушание”, като някакъв вид „осъждане” или „изблик на лично чувство на неприязън по адрес на уважаван епископ” и т. н. Историята на Църквата обаче напълно еднозначно свидетелства, че всички членове на Църквата са съзнавали важността от съхраняването чистотата на вярата и своята отговорност в запазването й такава, каквато е „веднъж предадена на светиите”. Често срещаме примери за защита на вярата на първо място из числото на монашестващите, които по силата на своя образ на живот, притежават тънка чувствителност по отношение на истината.

Православните патриарси в своето Послание също ни напомнят, че вярата се пази от цялата Църква: „У нас нито патриарсите, нито съборите са могли да въведат нещо ново, понеже пазител на благочестието (υπερασπιστής της θρησκειας) е самото тяло на Църквата, тоест самият народ, който винаги иска да съхрани своята вяра неизменна и съгласна с вярата на неговите отци” (Послание на Източните патриарси).

За съжаление, в действителност днес виждаме, че съществува негативно възприемане на всяка богословска полемика, дори по отношение на най-мекия литературно-полемичен жанр – богословския коментар. Но такова отношение е плод на липсата на култура на богословския диалог, а също и на разпространеното безразличие към вероучението и стремежа то да бъде осъзнато дълбоко и точно. Нашият богословски коментар се явява мек жанр на богословска дискусия и е в дух на дълбоко уважение към епископа, а също почива и на съзнанието, че човек винаги може да сгреши по силата на най-различни обективни причини. Стремежът ни е да помогнем да бъдат коригирани тези грешки, които биха имали вредни последствия за православната аудитория. Освен това този коментар е продиктуван и от вълнението, което предизвика изказването на митр. Иларион сред духовенството и миряните.

По отношение на тайнството Евхаристия, в което човек най-истински и най-тясно се съединява с Богочовека Христос, нашия Спасител и Изкупител, следва да кажем, че да, действително това тайнство се явява връх на християнския живот. Именно в това тайнство човек преживява своето единение с Христос и с цялата Църква като Тяло Христово. И Негово Високопреосвещенство съвсем правилно отбелязва, че „според вярата на Църквата именно в Евхаристията той се среща с Христос, съединява се Него, черпи сили и знание, общува с Него и най-тясно преживява срещата на земното и небесното – срещата с Източника на пълноценния живот и непреходния смисъл. Евхаристията се явява истинска ценност на Църквата, защото тя ни съединява с Христос, без Когото Църквата не е Църква ... Евхаристията е център и основен стожер в живота на християнина”.

В книгата Деяния на светите апостоли, която описва историческото формиране на Църквата на деня Петдесетница и разказва за нейното разпространение, благодарение на апостолската мисия из различните краища на Римската икумена, се споменава за външните особености в живота на първите християни. Той е бил съсредоточен в „престояване в храма” и в „ежедневно преломяване на хляба по къщите”. [1] Тоест в молитва и извършване на тайнството Евхаристия по заповедта на Христа Спасителя: „Това правете за Мой спомен”. [2]

Тук ще обърнем внимание на първата грешка, изказана от Негово Високопреосвещенство относно Евхаристията. В историята на Църквата никога, дори в първоначалния период на нейното съществуване, тя не се е приравнявала към „общата трепеза-вечеря”. Тази обща трапеза, само че новозаветна, заменила „старозаветната семейна трапеза”. Няма да се спираме на историко-екзегетическия коментар на образа на извършване на старозаветната пасха. Само ще отбележим, че тази трапеза е установена в чест на възпоменанието изхода на евреите от Египет и не е била обикновена семейна трапеза. [3] Тя се е разглеждала като свещен обряд. Вероятно Негово Високопреосвещенство предполага, че агапите на първите християни и Евхаристията са тъждествени. Но многобройните изследвания на известни литургисти относно агапите са довели до оформянето на окончателното мнение, че агапите и Евхаристията не са тъждествени [4]. Евхаристията се е извършвала по време на „вечерите на любовта” и е предшествала агапата – общата трапеза. Към края на втори век Евхаристията е била пренесена на сутринта. [5] А вечерите на любовта с агапите се разглеждали като подготвителна церемония към Евхаристията (запалвали светилници, пеели псалми или други песни, вкусвали от трапезата). [6] Евхаристията не била проста семейна вечеря, а свещенодействие, „Вечеря Господня” (coena domini), «Светая светих» (sanctissimum ). [7]

Трябва да внесем и сериозни принципни уточнения в думите на Негово Високопреосвещенство относно постепенното трансформиране на Евхаристията от „обща трапеза-вечеря в богослужение”.

Вечерята на любовта, спомената от св. ап. Павел в Първото послание до коринтяни, била не „обща трапеза”, а богослужебно събрание, „синаксис” (σύναξις) [8]. Евхаристията била център на тази „вечеря на любовта”, затова според историческите данни, епископът присъствал на нея заради извършването на Евхаристията. И указанията на св. ап. Павел относно неразбориите при извършването на „вечерите на любовта”, предизвикани от пресищането на някои християни след Евхаристията, впоследствие станали причина за пренасянето й на сутринта. Това е още едно доказателство, че отношението към Евхаристията в апостолско време е било много благоговейно. Енкратичността (от гр. - η εγκράτεια, въздържание, умереност) тоест въздържанието при първите християни вече представлявало основа на християнския живот. В тази връзка св. ап. Павел споменава и за необходимостта да „изпитваш себе си” преди приемането на светата Чаша Господня [9].

Каква била покайната дисциплина в апостолските времена е трудно да се каже. Затова ние трябва да се доверяваме на практиката на Православната Църква, съгласно която готвещият се за Свето Причастие задължително трябва да се изповяда. Няма да разглеждаме сега, дали точно преди причащаването или на предния ден. Но това, че практиката на задължителна изповед в съвременните условия за Руската Църква, е полезна и необходима, се доказва от самото нравствено състояние на обществото близко до пълно нравствено разложение. Подготовката за Причастие и задължителността на изповедта се явяват външен и вътрешен подвиг на самоизпитание. Съсредоточавайки се в молитва и щателно анализирайки преди изповедта своя живот, християнинът разкрива истинската картина на своето „аз” пред вечността, пред Божията правда.

Само че Светото Причастие, явявайки се център на живота на християнина, източник на истински живот в Христа - Самият Живот и Път, оказва върху християнина не механично, а благодатно-освещаващо и преобразяващо въздействие. Затова степента, (неслучайно използваме тази дума [10]), в която човек усвоява тайнството, зависи от степента на подготвеност за приемане на благодатта. Освен това, съдейки по думите на св. ап. Павел, че приемането на Светите Тайни може да бъде и за осъждане, трябва да направим извода за различното въздействие на тайнството Евхаристия върху човека. За едни тя се явява огън просвещаващ и преобразяващ, а за други изгарящ и изпепеляващ.

Негово Високопреосвещенство правилно казва, че „ние знаем, че сме недостойни и никога не можем да станем достойни за тайнството Причастие. Ние винаги ще си останем недостойни”. Само че нищо не се споменава, че отците на Църквата казват, че все пак трябва да се пристъпва към Причастие, изпитвайки своето достойнство при съзнание за пълно недостойнство. Почти всички отци еднозначно говорят за необходимост от покаяние, при това дълбоко покаяние. Ще приведем прекрасния, според нас, съвет на преп. Симеон Нови Богослов: „И какво сега? Който не е свят, той вече е недостоен? Не. Но който не изповядва тайните на своето сърце, който не показва подобаващо покаяние за това, което е съгрешил при знание или незнание, който не пребивава винаги в сълзи и печал и не извършва подвизите, за които споменахме по-горе, ето кой е недостоен”.

И задавайки си въпроса за честотата на причащението, колко често и колко пъти трябва да се причащаваме, веднъж в седмицата, в месеца, в годината, пак намираме отговора у преп. Симеон Нови Богослов: „Онзи, който извършва всичко това и провежда живота си в стенания и сълзи е достоен и предостоен да се причащава с пречистите Тайни не само на всеки празник, но и всеки ден със самото начало на неговото покаяние и обръщането му към Бога”. По-нататък намираме у преп. Симеон Нови Богослов прекрасно указание за онова вътрешно разположение на сърцето, което прави човека достоен за причащение и дори за често причащение, а именно да „прекарва живота си в смирение със съкрушено сърце”. За такъв човек светата Евхаристия става действена и спасителна: „И ако той живее така (провежда живота си в смирение и със съкрушено сърце – бел. авт.) и винаги пребивава в това състояние, то ден след ден душата му ще се просвещава, подпомагана от пребъдването в причащението със Светите Тайни и скоро ще постигне съвършено очистване и святост”.[11]

Затова за християнина, дори предварителната подготовка за Причастие под вид на пост, четене на молитви и посещение на служби, се явява действено средство за разгаряне на покайното чувство, за по-дълбоко осъзнаване на истинското вътрешно състояние. Правилната подготовка преди св. Причастие все пак приближава човека до някакво достойнство. И което е съвсем очевидно, неподготвеността определено прави човека недостоен да пристъпи към Чашата Господня.

Сега да обърнем внимание на това, че когато без покаяние човек пристъпва към свето Причастие, той съвсем не се съединява с Христос. Казаното от св. ап. Павел за причащение „за осъждане” означава, че човек става причастник и съобщник не на Христа, а на дявола, а неизповяданите и неразкрити пред духовника страсти само се усилват и задълбочават. „Ако преди да си изпълнил всичко казано, тоест преди да покажеш подобаващо покаяние дръзнеш да се причастиш с Тялото и Кръвта Христови, то демоните, подчертава св. Симеон Нови Богослов, виждайки как си презрял Бога и се причащаваш недостойно, ще се устремят към теб и като те хванат немилостиво и безчовечно пак ще те смъкнат в ямата на предишното мизерно състояние. Тогава вместо християнин ти ще се окажеш христоубиец и ще бъдеш осъден заедно с онези, които са разпнали Христа”.[12] Тоест според думите на преп. Симеон Нови Богослов, този дълбок съзерцател на тайните Божии и законите на Духа, формалното причащение със светите Тайни Христови без подобаващото покаяние и сериозен труд над себе си, без аскетичен живот, прави човека не причастник на Христа, не с Христос се съединява той, а с дявола и този човек става христоубиец. Освен това преп. Симеон Нови Богослов напомня: «Горко на свещеника, който преподаде божествените Тайни на такъв (неразкаян), горко и на оногова, който се причасти! Горко на причащаващия се, защото причащавайки се след срамните си дела, неочистен чрез покаяние и епитимия, той все повече и повече попада под властта на дявола, а накрая съвсем бива завладян от него и Бог напълно изоставя такъв заради неговата срамотност и нечистота и особено заради неговото безсрамие и дързост.»[13]

Преп. Симеон Нови Богослов съветва съгрешилия човек да не пристъпва към Тайнството Св. Евхаристия, а именно да поотложи причастието, като се „потруди според силите си над изменението на своето произволение и пресичането на злите си греховни навици и едва тогава да се причасти без опасност за душата си”.[14]

Затова без съмнение, за човека по-спасително и правилно се явява не честото причащение, което обикновено става формално, а умереното и даже рядкото. Не празникът и не неделният ден се явяват обезателно условие за причащение с Тайните Христови, а именно чистотата на съвестта и покаянието. Такова отношение към това най-свято тайнство на Църквата са имали светите отци и не само преп. Симеон Нови Богослов. При преп. Симеон Нови Богослов намираме важни свидетелства за персоналните признаци, удостоверяващи достойното причащение с Христовите Тайни: „Защото които достойно пристъпват към това тайнство и подобаващо се готвят за приемането на Сина Божий – този Хляб на живота слязъл от небето, те биват осезателно докоснати от Него и с тях Той се съединява неслитно, давайки им осезателно да изпитат Неговото благодатно присъствие.”[15]

Съгласни сме с митр. Иларион, че Евхаристията трябва да бъде „център и стожер, около който е построен целият ни живот”. При все това отношението към нея трябва да бъде трепетно и лишено от всяка дързост. И затова считаме, че причащението на миряните и даже на мнозина от монашестващите по-често от веднъж в седмицата е неоправдано (виж обезателно за това статията „Истинският смисъл на съвременната проповед за свръхчестото причастие” - бел. „БВ”). В повечето такива случаи се наблюдава именно затвърждаване на пороците, особено на егоизма, самоцена (самоцен - скритото чувство, че аз съм НЕЩО и то не просто нещо, а НЕЩО ВАЖНО и пред хората и пред Бога, според св. Теофан Затворник - бел. прев.) и самомнението, които според преп. Симеон Нови Богослов се явяват пречки за причащението. Изхождайки от богословието на Евхаристията на преп. Симеон Нови Богослов, сме в правото си да кажем, въпреки думите на Негово Високопреосвещенство, че не всеки „причастник на Евхаристийната трапеза носи Христос в себе си”, а само този, който принася дълбоко покаяние и сълзи. И дръзко приемащият Светата Евхаристия, ставайки „христоубиец”, според отбелязаното от Преподобния, няма силата свободно да действа при избора между добро и зло, но изпада във все по-висока степен на обсебеност и над него се усилва въздействието на дявола. И човек, оставайки страстен и неизцелен, не намира свободата в Христа, а още повече попада под игото и робството на дявола.

Нататък бихме искали да се спрем на богословието на тайнството Евхаристия и на неговото действие върху човека, за да отбележим грешките от вероучително естество, допуснати в статията на митр. Иларион.

По-горе казахме, позовавайки се на преп. Симеон Нови Богослов, че при достойното приемане на Светото Причастие – божествените Тяло и Кръв на Христа Спасителя, християнинът реално встъпва в най-тясно общение с Христос, неслитно се съединява със Сина Божий и получава съвършено освещение и просвещение. [16] „За приемащите причастието достойно и с вяра, отбелязва преп. Иоан Дамаскин, то служи за прошка на греховете и за вечен живот и за запазване на душата и тялото, а за причащаващите се недостойно и с неверие, служи за осъждане и наказание, подобно на това, както смъртта Господня за вярващите станала живот и нетление за наслаждение от вечното блаженство, а за невярващите и убийците на Господа (послужила за) осъждане и вечно наказание.”[17]

Преп. Иоан Дамаскин прави също и някои терминологични разяснения относно употребата на едни или други приети от Църквата думи за обозначението на светата Евхаристия. Такива се явяват причащение (μετάληψις) по причина на причастността към Божеството на Иисус Христос (της Ιησού θεότητος ματαλαμβάνομεν), общение (κοινωνία) – доколкото чрез него човек влиза в общение с Христос и става причастник на Неговата плът и Божество, а освен това ние влизаме в общение един с друг, „обединяваме се един с друг.”[18] Христовата Църква в учението за Евхаристията изповядва истинно преложение-пресъществяване (μεταβολή-μετουσίωςις) на Светите Дарове по време на Божествената Литургия и е отхвърлила всякакъв символизъм, присъщ и до днес на протестантизма. Все пак, обаче, Православната Църква, наблюдавайки през XVII век богословската полемика между протестантите и римокатолиците, отхвърлила, както протестантския символизъм и алегоризъм, така и схоластическата методология, изследваща способа в извършването на Тайнството [19], признавайки само факта на пълното изменение на същността-природата на Светите Дарове от хляб и вино в истински Тяло и Кръв на Възкръсналия Христос. [20] В тази връзка сме длъжни напълно да отхвърлим като противоречащо на учението на Православната Църква, изказването на митр. Иларион: „Материалното естество на хляба и виното остава пред очите ни и не се променя в момента на преложението им в Тяло и Кръв”. В тези думи отново получава гласност протестантското учение. Всъщност на съмнението на Негово Високопреосвещенство в учението на Православната Църква за действителността на материалното изменение на природата на светите Дарове, много точно е отговорил още св. Кирил Иерусалимски в своите катехизически беседи: „Узнай това и се увери, че видимият хляб не е хляб, макар да е такъв на вкус, но Тяло Христово; а видимото вино не е вино макар да е такова на вкус, а Кръв Христова.”[21] Малко преди това св. Кирил подчертава, че под „образа (είδος) на хляба ти се преподава Тяло”. И това външно запазване на вида е действие на божествената икономия към човешката немощ. [22]

Другата грешка на Негово Високопреосвещенство се състои в невярното изяснение на причината за нашата „сътелесност” и „съкръвност” с Христос в тайнството Евхаристия. Негово Високопреосвещенство казва: „Именно вследствие на това, най-важният елемент, подлежащ на освещаване на Литургията, се явява не виното и хляба, а ние с вас. Неслучайно, когато свещенникът се моли на Бога виното и хлябът да станат Тяло и Кръв Христови, той произнася: „Изпрати Твоя Свети Дух върху нас и върху предлежащите дарове”. Светият Дух трябва да слезе не само върху Светите Дарове, за да ги направи Тяло и Кръв Христови, но и върху нас, за да ни направи според светоотеческия израз „сътелесни” на Христа, да ни направи част от Пречистото Му Тяло”.

Епиклезата, която се чете от епископа или свещеника като глава на евхаристийното събрание, се явява особено молитвено призоваване, обръщение към Бог Отец [23], „да слезе Всесветият и Всемогъщ Дух Божий върху тях (тоест върху Св. Дарове) и да пресъществи хляба в самото честно и свято Тяло Христово, а виното в самата честна и свята Негова Кръв”. [24] Прошението на свещенослужителя в молитвата, която обикновено се именува тайноизвършителна, е насочено към това, щото Дух Светий по благоволението на Отца и по желанието на Сина да извърши две действия: освещаване, а не претворяване на вярващите чрез Своето наитие (слизане), а светите Дарове да претвори (μεταπιείν) и измени в истинските Тяло и Кръв на Христа Спасителя. [25] Св. Симеон Солунски [26], както и св. Николай Кавасила, не правят никакви подробни коментари на тайноизвършителната молитва в схоластически дух, не разясняват как се извършват различните действия на Светия Дух в дадения момент. Те само спират вниманието си на факта на чудесното преложение-пресъществяване на Светите Дарове в истински Тяло и Кръв Христови, запазвайки фундаменталния принцип на апофатизма там, където става дума за неизказаните действия на Всемогъщия Бог. Но в своите разсъждения митр. Иларион допуска не само използването на невярна богословска методология, но което е напълно закономерно, стига до неверни изводи относно причините на нашата сътелесност с Христа. Едното действие на Светия Дух извършва различни действия: подготвително освещаване на народа и духовенството и претворяване на Светите Дарове при следващото свещенодействие – запечатването с кръстното знамение.

Сътелесността с Христос човек придобива непосредствено след причащението със Светите Христови Тайни. Св. Григорий Палама, без да създава някаква нова богословска вероучителна система, но следвайки точно древните отци на Църквата, уточнявайки казаното от тях или по-подробно, спирайки се на някои важни положения, разкрива смисъла и съдържанието на термина „сътелесност на Христа” в своята 56-та омилия „За светите и страшни Христови Тайни”: „Щом Синът Божий не само Своята Божествена ипостас – о несравнимо човеколюбие! – съединил с нашата природа, възприемайки одушевено тяло и разумна душа, но и със самите човешки ипостаси се съединява, съразтваряйки се с всеки от верните чрез причащението с Неговото Тяло и така става сътелесен нам (σύσσωμος ημίν γίνεται) и ни прави храмове на цялото Божество.”[27] Св. Григорий говори също и за оживотворяващото действие на светото Причащение върху целия човек. Той подчертава, че светата Кръв Христова влива в нас нов живот и безсмъртие, правейки ни причастници на вечния живот. Но това действие на обновяване на човешкото естество, съединение с Христа и сътелесност Нему св. Григорий, както и преп. Симеон Нови Богослов обвързват със задължително покаяние, предварително очистване чрез изповед и усърдно пазене на себе си след приемането на животворящите Христови Тайни. [28]

Светите отци на Църквата, обладавайки опитно богопознание и боговедение, встъпвайки по време на своя живот в областта на високото съзерцание и боговидение, са оставили и на нас път към това възхождане, както и съответните правила. И този свят и съвършен път е напълно чужд на всяко механично и потребителско отношение към светата Евхаристия. За тях Евхаристията е център и стожер на християнския живот, но в истинския евангелски смисъл на тази дума, защото Живот се явява само Самият Христос.

Иеромонах Сергий Б.
2011г.

(със съкращения)

„Православный Апологет”

Превод: Свещ. Божидар Главев

Бележки:

1. Деян. 2:46.

2. Лука. 22:19.

3. Свт. Кирилл Александрийский. Глафира; Блаж. Феодорит Киррский. Изъяснения на книги Ветхого Завета.

4. Виж например: «Евхаристия и агапы» // Архимандрит Киприан (Керн). Евхаристия. Лекции по литургике.

5. П. Соколов. Лекции по исторической литургике. Сергиев Посад. 1906. „Това вечерно събрание се стреми да намери свой собствен молитвен чин и това е причината за появата на вечернята. При това възникналата вечерня продължава да се разглежда като подготовка към сутрешната Евхаристия, (каквато по-рано била агапата), тоест нейният чин приема не произволна форма, а предевхаристийна.”

6. Виж Архим. Киприан (Керн). Евхаристия. Лекции по литургике.

7. Виж Католическая Энциклопедия. Евхаристия. Other titles are used, such as "Lord's Supper" ( Coena Domini ), "Table of the Lord" ( Mensa Domini ), the "Lord's Body" ( Corpus Domini ), and the "Holy of Holies" ( Sanctissimum ), to which may be added the following expressions, and somewhat altered from their primitive meaning: "Agape" (Love-Feast), "Eulogia" (Blessing), "Breaking of Bread", "Synaxis" (Assembly), etc. http://www.catholic.org/encyclopedia/view.php?id=4394

8. Виж Catholic Enciclopaedia, Еuxaristia. http://www.catholic.org/encyclopedia/view.php?id=4394
Архим. Киприан (Керн). Евхаристия.

9. 1 Кор. 11:28.

10. За степента на богообщението при човека, тоест за способността в една или друга степен да се усвоява божествената благодат, учи още преп. Макарий Египетски.

11. Слово 75. преп. Симеона Нового Богослова. Творения. М. 1890, т. 2. Привеждаме текстовете на преп. Симеон в превода на св. Теофан и събрани от него в три тома. Обръщаме внимание на нашите читатели, че упреците на някои съвременни преводачи и богослови в по-голямата си част наши съотечественици, по адрес на качеството на преводите на св. Теофан, са незаслужени. Ние сами прегледахме някои преводи, съпоставихме ги с оригиналния древногръцки текст и се убедихме, че тези преводи са добросъвестни и в тях не са внесени никакви принципни изменения, макар и да са правени от новогръцки катаревус.

12. Слово 32.

13. Слово 33, т 1., с. 280-281.

14. Слово 33, с. 283.

15. Слово 42, т. 2, с. 343.

16. Виж Άγιος Συμεών Αρχιεπίσκοπος Θεσσαλονίκης Περί της Θείας Λειτουργίας. Κεφ. 3, «Κοινωνία λοιπόν είναι ένωση του Θεού μαζί μας, θέωσή μας, αγιασμός, πλήρωση χάριτος, έλλαμψη, αποπομπή κάθε αντιθέτου. Χορηγία κάθε αγαθού, και τι άλλο, παρά σύγκραση με το Θεό και κοινωνία. Αυτό είναι το μυστήριο των μυστηρίων και ο αγιασμός των αγίων και, αληθινά, τα άγια των αγίων και η τελετή όλων των τελετών, και τελετάρχης και τελεστική.» Από το «Η Θεία Ευχαριστία», εκδ. 'Ιερά Μητρόπολις Δράμας', Δράμα 2003. Μετάφραση: Ιωάννης Μ. Φουντούλης.

17. Преп. Иоанн Дамаскин. Творения. СПб. 1913, т.1. Точное изложение православной веры, IV, 13. О святых и пречистых таинствах Господних, с. 312.

18. Пак там., с. 313.

19. Преп. Иоанн Дамаскин: „Ако ти любопитстваш относно способа, как точно става това, то за теб е достатъчно само да чуеш, че това става с помощта на Светия Дух, подобно на това, когато Господ при съдействието на Светия Дух, образувал Себе Си и в Себе Си плът от Света Богородица. Нищо повече не знаем”. Пос. съч., с. 311.

20. Виж Вероопределение на Константинополския събор от 1691 г. „За Евхаристията”. Думата пресъществяване Църквата „без колебание изповядва от край до край и на това църковно употребление не се е противил никой, освен еретиците, но всички с едни уста и по внушението на Светия Дух досега съгласно изповядват и учат така да се изповядва небоязнено, с искреност и благочестие”. Цит. по. Николай Э. Тзиракис. Происхождение от Леонтия Византийского термина «пресуществление» в свете христологического догмата и Православного евхаристического богословия XVII века. Афины-Москва 2005, с. 82-83.

21. Свт. Кирилл Иерусалимский. Поучения огласительные и тайноводственные. М. Синодальная библиотека.

22. См. Παναγιότου Ν. Τρεμπέλα. Δογματική της Ορθοδόξου Καθολική Εκκλησίας. Αθήναι. ΣΩΤΗΡ 1979, τ. 3, σελ. 193-197.

23. Св. Николай Кавасила, архиепископ Фессалоникийский. Изъяснения Божественной литургии. Киев. 2004, Об освящении даров и о предшествующем ему благодарении, с.64.

24. Пак там, с. 64.

25. Виж И. Дмитриевский. Историческое, догматическое и таинственное изъяснение Божественной литургии. Репринт., М. 1993, с. 300 и 298-299.

26. Виж Άγιος Συμεών Αρχιεπίσκοπος Θεσσαλονίκης Περί της Θείας Λειτουργίας, 57 «Μετά δε τον ασπασμό γίνεται η ιερουργία των μυστηρίων με την επίκληση του αγίου Πνεύματος. Και τούτο γιατί μία είναι η δύναμη της Αγίας Τριάδος, όταν δε σαρκώθηκε ο Υιός, ο Πατήρ συνευδοκούσε, ο Υιός ενεργούσε ο ίδιος και το πανάγιο Πνεύμα συνεργούσε».

27. Цит. по: Протопресвитер. Иоанн Мейендорф. Жизнь и труды свт. Григория Паламы. Введение в изучение. СПБ. 1997, стр. 211-212.

28. Виж 56-та омилия на св. Григорий Палама.