Веднъж ми се наложи да посетя едно малко градче в Подмосковието. Според указания ми адрес стигнах до един огромен дом и питам минувачите:
- Тук ли живее Анна Петровна?
- Да, това е нейният дом – отговарят те.

„Ама че дом, - мисля си аз, - та тук трябва да живее министър, а не Анушка Петровна.” Още повече, че познавах тази рабиня Божия като безкористна личност, съвсем слабо привързана към земното. А сега изведнъж -  такъв палат! Ужас!

Но къде е входът на този дом? Аз буквално се блъскам във всички ъгли на оградата в търсене на врата, или поне на някаква портичка. Накрая, съвсем отстрани видях една и се насочих към нея, за да вляза в къщата.
- Вие, навярно, сте сбъркал адреса? – чух глас.
- Анна Петровна, това ти ли си?!
- Ой, батюшка, май сънувам! – плясна с ръце жената и цялата почервеняла забърза към мен.
- Но къде е входът на твоя дом?
- А, ето го, батюшка, ето - и Анна отвори една съвсем мъничка вратичка и ни пусна с моя придружител в едно също тъй миниатюрно коридорче.

Това малко дървено коридорче се виеше из вътрешността на целия дом и накрая отвеждаше до една малка вратичка в самото дъно. Наложи се да вървим буквално с рамото напред, за да се доберем до вратата.
- Що за теснотия? – питам пътьом Анна.
- А! Стига ми на мен.
- Хайде де, ами че тук е толкова тясно. Нищо не можеш да пренесеш - нито вързоп с дърва, нито кофа с вода дори...
- Широк беше коридорът, но съседите се преградиха.
- Е, а ти?
- Разреших им, нали са семейство.
- А ти как влизаш тук?
- Аз рядко влизам. Само сутрин и вечер, когато отивам на работа и се връщам. Е, и когато ходя на църква...
- Но това, което правят съседите, е незаконно?
- Съветваха ме да ги съдя.
- И ти какво?
- Ами как да ги съдя, като сама им разреших.
- Е, а те доволни ли са?
- Да-а-а, - добродушно провлече Анна, - викат „на теб, Анушка, ти стига толкова, ти все ще се провреш някак”. „Добре, – викам им аз, - и съвсем да ме преградите, през прозореца ще влизам.”

От коридорчето влязохме в мъничко стайче с едно прозорче. Вътре беше разхвърляно, тъй като домакинята не ни очакваше.
- Ой, ой, - започна да се извинява тя. – Простете, батюшка, че у нас е така мръсно! Мислила ли съм аз, че ще дойдете при мен?!

След като произнесох молитвата, се огледах наоколо. Почти затворническа килия. Липсваха само решетките на прозореца, но пък в ъгъла имаше много икони, та не беше съвсем като в затвора.
- Е, нищо, Анна, - успокоявам я аз, - не се безпокой!
А наум си казвам: „Сигурно в другите стаи е по-чисто и по-просторно. Там ще си почина добре. Та нали целият дом, който е толкова голям, е неин. Все ще има и по-просторни стаи от тази!”
- Та съблечете се, батюшка, отдъхнете си, - казва приветливата домакиня.
- Какво? – питам учудено аз. - Може би в някоя друга стая? - подсказвам деликатно.
- Не, не, - настоява Анна. - Вие, батюшка, не се притеснявайте, чувствайте се като у дома си.
- Какъв ти дом, - мънкам аз, - та туй на дом не прилича, място, колкото за едно теленце! Дори яслите Витлеемски навярно ще да са били по-просторни... Ремонт ли правиш в дома си, - казвам, - или само подът е боядисан?

В това време зад стената се чу голям шум. Разнесе се силен звук, подобен на вик или плач.
- Ох, бедните, пак се бият! - поясни Анна. – Мъжът й въобще не изтрезнява. Едва отворил очи и нарежда: ”Дай, жено, да пия, иначе пак ще ти оскубя косата!”. Наскоро така се беше разгорещил, че целият дом разтресе, преби я от бой. Децата плачат, чукат ми по стената, „помогни, - викат, - лельо Анна, татко ще убие всички ни”. А той с ботушите, с ботушите по главата, цялата й глава разби. Но и тя не е глупава, даде му да се разбере. Ето, цяла седмица вече лежи превързан, сякаш се е върнал от фронта, пребит от немците.
- А те какво? При тебе ли живеят? Квартиранти ли са? – с отпаднал глас я питам аз и си мисля: „нà ти сега почивка в другата стая. С такива обитатели хубаво ще си починеш!”
- О, скъпи батюшка, - захвана да ми обяснява Анна, - та при мен целият дом е зает. Зад стената живее племенницата с мъжа си и децата, но стената е много тънка и всеки път, като настане олелия, се чува. А там, в другата стая, живее зетят със семейството си. В тази, ъгловата – един далечен сродник с неговото семейство. И зълвичката ме помоли да я приютя с нейното семейство. Обаче къде да ги сложа?! Тука заприлича на мравуняк!
- И как живееш така, та тук дори да се помолиш не става?!
- Каква ти молитва, батюшка, по цял ден тичам да ги помирявам.
- Е, а те чуват ли те?
- Ой, къде ти! Все казват „ще те изхвърлим през прозореца, че да не ни пречиш да си живеем спокойно. Ние искаме да се сбием, да се разберем, а ти все си пъхаш носа, където не ти е работа!”
- А плащат ли ти?
- Нито грош. Ама аз и не искам, деца имат. Ето, преди време, зетчето така ме удари с юмрук, че цял месец лежах след това.
- Подаде ли жалба в милицията срещу него?
- Право да си кажа, дори да ме убият, никъде няма да подам жалба. Съседите викат: „глупачка си ти, Анушка, глупачка. Сама ги пусна без пари в дома си и нà - сега те бъхтят.” „Добре, - викам, - а на вас какво ви влиза в работата? Живеем си така и толкоз! „На съд, - казват, - трябва да ги дадеш”. „И вие сте за съда, - казвам, - защото целият двор тук е мой, пък нà - вие го заграбихте”. А те се смеят.
- О, Господи! – започна да се моли Анна. - Ти всичко виждаш, Хранителю наш. Та аз с радост бих дала всичко на всички, стига да живеем като хората. Да не се бият, да не се дърпат за косите, да не се осакатяват, че така само се измъчват! Нима това е живот? За всичките ми е жал! - завърши стопанката.

И така, наложи се да си почина в тази бърлога, зад един голям шкаф. Главата опрях на печката, а краката наместих зад шкафа. А за да ни нагости, Анушка свари картофи някъде у съседите, а после ги донесе, завити в кърпа, за да не изстинат.

Когато напускахме този дом, се обърнах още веднъж да го погледна. Гледайки го, не можех да сдържа възхищението си: „Ах, какъв голям и красив дом! Ала душата на Анна Петровна е още по-красива! Жива душа! Истинска, християнска, жертвена!... Тесничко е коридорчето до твоята стаичка, но затова пък в Царството Небесно ще се отвори за тебе ей такава широка златна врата! И колко е хубаво, мила душо, че земята не те привлича така безумно. Твоите мечти и надежди са на небето.”

Из „Спомени” на архим. Тихон Агриков

„Православный крест”

Превод: Светла Георгиева