Стенопис от Рилския манастир
снимка: Десислава Главева

Преди време в Интернет започна бурна дискусия относно опитите да се отхвърли съществуването на митарствата и особено авторитета на „Житието на преп. Василий Нови” (честван на 26 март/8 април), в което влизат “Митарствата на блажена Теодора”. Според мнението на противниците на учението за митарствата, разказът за тях се явява отражение на езическите и гностически разкази за посмъртното състояние на душата, при което за да стигне душата на умрелия до небесата, трябва преди това да премине през демонични пропускателни пунктове. Изхождайки от това и споменавайки, че в един от средновековните „Индекси на забранените книги”^[1] „Митарствата на Теодора” са наречени апокриф, опонентите твърдят, че митарства не съществуват.

Ще припомня, че съгласно традиционното учение на Православната Църква, веднага след смъртта човек попада на частния Божи съд. Когато душата излиза от тялото, я посрещат ангели и демони, които се опитват да я завладеят. Тук обаче не става въпрос за силово стълкновение, а за спор, за какво е достойна тази душа – за ада или за рая. Този спор се провежда във въздушното царство на сатаната, където винаги са се намирали пропускателните пунктове на злите духове, наречени митарства.

Спорът се основава на това, че всяко добро дело уподобява човека на Бога, а всяко зло го прави роб на сатаната. Фактически това е „прение на страните” на невидимия съд, присъдата на който се произнася не от ангел или демон, а от Господ, въпреки твърденията на отхвърлящите митарствата, че: „текстът на „Митарствата на блажена Теодора” е неверен догматически, защото не оставя място за Божия Съд. А Спасителят е казал, че Отец предаде целия съд на Сина (вж. Иоан 5:22), докато в тази книжка целият съд извършват бесовете, а за Христос остава само да връчи медала на победителите”. Но нали затова Църквата се моли за починалия в Христа и в негова памет се вършат добри дела (най-вече милостиня), които могат да допринесат за промяна на задгробната му участ?! Ако се окаже, че човекът е поробен от греховете, то демоните го отвеждат в преизподнята, където душата се мъчи, предвкусвайки бъдещите мъчения и огъня на неутолимите желания. А ако умрелият християнин се окаже богат на добри дела, ако в сърцето му е горял пламъкът на Божествената любов, тогава той бива отведен от ангелите в рая, където Бог му определя място, където ще пребивава до деня на възкресението на телата.

Това учение трябва да бъде отличавано от римокатолическото учение за чистилището. Ереста за чистилището е основана на представата, че Бог заличава напълно и безвъзмездно само греховете, направени до Кръщението, а греховете извършени след това трябва да се „отработят” на земята посредством добри дела. Ако има грехове останали без компенсация, те трябва да бъдат компенсирани чрез мъчения в чистилището (особено място между ада и рая), или за да се възпълни недостигащото, да се вземе от „съкровищницата на свръхдлъжните заслуги на светиите”, намираща се под разпореждането на папата. Това учение, освен истината, че душата на грешника гори в огъня на неутолимите желания и фактът, че молитвата и жертвите на Църквата могат да окажат реална помощ на умрелия, не съдържа в себе си нищо вярно. Основната грешка в него е, че се твърди, че човек може да добави нещо повече към Жертвата на Иисус Христос и оттам възникват опитите да се изчислява мярата на делата необходими за спасението. Ако се отхвърли тази съвършено противоречаща на Библията идея и се помни, че Господ Сам извършва нашето спасение, то за чистилище просто не остава място. Ясно e, че между ереста за чистилището като място, където греховете се „отработват”, и учението за митарствата, където протича последното изпитание за човека и се извършва невидимо Божия съд, няма нищо общо.

Преди да преминем към разглеждането на тази идея, бих искал да обърна внимание на една съвсем нискокултурна тема. В последно време при споровете на богословски теми се появи тенденцията да се прибягва към странна система на аргументация. Взема се някакъв текст, който може да бъде разбиран и така и иначе. Приема се само едното разбиране, а се отхвърля (по филологически, вкусови или идеологически съображения) другото, и от това се прави извода, че въпросната реалност, която описва този текст не съществува. Така беше с разбирането за Сътворението на света, така беше с въпроса за възможността християнинът да признава „урочасването”. Така е и в този случай. Мисля, че такава аргументация е оправдана, когато става дума не за реалностите от духовния и материалния свят, а за разбирането на един или друг текст. Например, ако се приложи този способ при тълкуването на някой канон, тогава той може да даде положителни резултати. Но когато става дума за независими от човека реалности, такъв подход е абсолютно неприложим. Защото, колкото и да критикуваме текстовете, описващи митарствата, от това последните няма да изчезнат! Както е казал св. Григорий Палама „всяко слово се оборва [опровергава] с друго слово, но кой може да опровергае живота?”

Тук бих искал да приведа история от моята пастирска практика. Една неделна вечер през 2002 г. бях повикан в дом в Ясенево^[2] да причастя умираща жена. И до сега помня страшната картина, която се разкри пред очите ми. Умиращата с изцъклени от ужас очи, като че отблъскваше от себе си някакви невидими същества и викаше: „Страх ме е, махнете се от мен!” Попитах я дали иска да се причасти. Тя се съгласи и после загуби дар слово. Преди това я бях изповядал и затова без да се бавя й преподадох Светите Дарове. Веднага след причащението Надежда, (така се казваше тя и моля всички читатели да я споменат в молитвите си) се успокои, усмихна се и след няколко минути издъхна. И когато слушам, че разказите за нападения на бесовете над умиращи хора са суеверие, винаги си спомням изкривеното от ужас лице на Надежда. И ми е съвършено непонятно, как може човек да се опитва да опровергава фактите!

Това е толкоз по-непонятно, имайки предвид, че разбирането за митарствата, (че те са последното изпитание за човека след изхода му от тялото, а също и определяне на неговата посмъртна участ), може да бъде изведено очевидно от самото Свещено Писание. Защото, ако смъртта представлява изход на душата от тялото (срв. Бит. 35:18) и ако душата иска да възлезе към Бога (Екл. 12:7), очевидно е, че пътят й минава през поднебесието. Писанието ясно говори, че поднебесието е царството на сатаната (Еф. 2:2) и се населява от духовете на поднебесната злоба (Еф. 6:12). Освен това е известно, че дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр. 5:8). Той е човекоубиец и ненавижда хората (Иоан. 8:44). И естествено се опитва да завладее душите на онези, които преминават през неговото царство. Затова този лош ден (Еф. 6:13), за който споменава апостол Павел като ден на особено сражение с началата, властите, светоуправниците на тъмнината от тоя век, с духовете на поднебесната злоба – това е денят на нашата смърт. И това сражение започва от момента на разлъката на душата и тялото.

Праведниците биват посрещнати от ангели, които ги понасят към лоното Авраамово (Лука. 16:22), а грешниците биват посрещнати от други същества, които ги „изтезават” (гр. – απαιτουσιν, слав. – истязати, Лука. 12:20) и с мъчения ги изтръгват от телата и завличат в ада.

Именно тази реалност, а не митологични представи, са познавали и иудеите и езичниците (срв. Иез. 32, Ис. 14). Те са знаели, че има демони, (които са „богове”), и още са знаели, че тези зли същества отвеждат умрелия в преизподнята (ад, шеол, „страната, от която няма връщане”) като при това припомнят на умрелия злите дела, които е извършил. И това също не е случайно! Защото според Писанието: който прави грях, от дявола е, защото открай време дяволът съгрешава. (1 Иоан. 3:8). Затова слугите на дявола идват за онези, които им принадлежат „по авторско право”. А им принадлежат всички, защото няма човек, който да не греши (3 Цар. 8:46). Но мярата на мъченията е различна, което се твърди и от Писанието (вж. Иез. 32), и от езическите религии. Така че по отношение на задгробния живот езичниците са грешали, но не във всичко. Бедата им била в това, че те се отчаяли и решили, че не могат да се избавят от властта на ада, че пътят към небесните предели и престола на Твореца е завинаги затворен. Но всичките им представи за това, какво очаква човека след смъртта са били експериментални. Защото от отвъдното са се връщали десетки хиляди и именно от тях хората узнавали, какво очаква човека зад гроба.

От времето на изкуплението нататък действително станали изменения относно посмъртната участ на душата. Христос казва: Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери. (Иоан. 10:9). Тъй че онези, които чрез Кръщението са влезли в Църквата, в Тялото Христово, могат през вратата Христос да възлязат на небето. Те са получили дръзновение да влязат в небесното светилище чрез кръвта на Иисуса Христа, по нов и жив път, който отново ни отвори Той чрез завесата, сиреч, плътта Си (Евр. 10:19-20). Но, за да премине безпрепятствено по този път, необходимо е християнинът да не е изпълнявал делата на плътта (Гал. 5:13-20; Рим. 8:13), иначе той не може да наследи Царството Божие. Не случайно блажена Теодора така трудно минала през митарствата. Защото тя била съвсем обикновена „средностатистическа енориашка”, която имала много грехове, в това число и неизповядан грях – прелюбодеяние. Именно тези „дела на плътта” са й попречили да се издигне до небесата. И само молитвата на духовния й отец - преп. Василий й помогнала да премине. Защото по думите на ап. Иаков голяма сила има усърдната молитва на праведника (Иак. 5:16). Онези, които очистват живота си чрез Тайнствата, вършат добри дела, придобиват си приятели чрез неправедно богатство, лесно се издигат към вечните жилища, съпровождани от ангели Божии (Лука. 16:9).

И тази нова реалност, която е възникнала след явяването на Бога в плът, е била виждана от хиляди християни. Даже и да бъде оспорен авторитета на „Митарствата на блажена Теодора”, (а този авторитет е бил признаван от всички велики догматисти на XIX и XX век: митр. Макарий Булгаков, архиеп. Силвестър Малевански, прот. Н. Малиновски, преп. Иустин Попович, прот. Михаил Помазански), все пак съществува още и съгласие на светите отци по този въпрос. Можем да включим и древните мъченици, които се молили Богу да преминат безпрепятствено нападенията на демоните (св. мчк. Евстратий), и са виждали сами тези нападения (мчца. Перпетуа). Ще прибавим и св. Иполит Римски, и великите кападокийци (за това ясно учат св. Василий Велики и св. Григорий Ниски), св. Иоан Златоуст, бл. Августин, св. Атанасий Александрийски. Много подробно пишат за митарствата светителите Кирил Александрийски и Григорий Двоеслов папа Римски. При това авторитетът на Посланието на първия е такъв, че вече няколко столетия се печата в Богослужебния Псалтир. Не споменавам многобройните отци от второто хилядолетие, които единогласно говорят за реалността на митарствата, (а това са и св. Марк Ефески^[3], и Димитрий Ростовски, и Игнатий (Брянчанинов), и Теофан Затворник). Дори няма нужда да споменаваме, че пустинните отци, тези „майстори в изкуството на светостта”, като се започне от преп. Антоний Велики и се завърши с Оптинските старци, най-подробно описват това страшно предстоящо изпитание.

Светител Кирил Александрийски - този образец на Православието пише в „Слово за изхода на душата и Страшния Съд” следното: „Представяш ли си, душо моя, какъв страх и ужас ще те обземе в онзи ден, когато видиш страшните, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, които ще застанат пред теб като тъмни етиопци? Дори само видът им е по-ужасен от всякакви мъки. Гледайки ги, душата се смущава, обърква се, изпада в паника, опитва се да се скрие, за да не ги вижда, прибягва към Божиите ангели.

Душата, поддържана и издигана от ангелите, преминава въздушните пространства и по пътя си минава през митарствата – отделни групи духове, които наблюдават възхождането на душите, и ги задържат, като препятстват възхождането. Всяко митарство, като отделение на особена група духове, представя пред душата определен вид грехове. На първото митарство са духовете на клеветата, осъждането и чревоугодието. Тук духовете представят грехове, при които душата е съгрешила чрез слово: лъжа, клевета, клетва, клетвопрестъпление, празнословие, злословие, празнословие, кощунство, ругателство. Към тях се прибавят и греховете на чревоугодието, блудодеянието, пиянството, непристойния смях, нечистите и непристойни целования, блудните песни. Тук на демоните противодействат светите ангели, които някога са наставлявали и ръководили душата в доброто, представят това добро, което тя е казала с уста и език, указват на молитвите, благодаренията, пеенето на псалми и духовни песни, четене на Писанието, на практика представят всичко, което сме принесли, благоугаждайки на Бога. На второто митарство са духовете на пристрастието и прелестта – нещата свързани с това, което виждат очите. Там представят нещата, които са поразявали нашето зрение, които са се оказвали приятни за очите и са довеждали до пристрастно и непристойно взиране, до непотребно любопитство и необуздано обглеждане. На третото митарство са „нашепващите”, изпитва се слуха, тук са „наушниците”. Всичко онова, което лъстиво привлича нашия слух и страстно ни се услажда, е тяхната област на познание, и те запомнят всичко, към което сме били пристрастени и сме обичали да слушаме и го пазят за съда. На четвъртото митарство са тези, които отговарят за прелъстяването на обонянието: всичко, което води към страстно услаждане на чувството на обоняние като например, благовонни извлеци от растения и цветове, така наречените парфюми, мазила, които обикновено биват употребявани за прелъстяване от блудните жени, за всичко това отговарят стражите на това митарство. На петото митарство се изпитва това, което е извършено чрез лукаво и непотребно осезание чрез ръцете. За останалите митарства – на злобата, завистта, ревността, тщеславието и гордостта, раздразнителността и гнева, злъчта и яростта, блуда, прелюбодейството и ръкоблудието, а също и убийството, чародейството и останалите богомерзки и скверни деяния, за които сега няма да говорим подробно, ще разкажем в друго време в правилния порядък, тъй като всеки грях и всяка душевна страст имат своите представители и изпитатели.

Виждайки всичко това, даже още повече и още по-лоши неща, душата се ужасява, трепери и смущава, докато не бъде произнесена присъдата за освобождение или осъждане на мъки. Колко тягостен, болезнен, плачевен и безутешен е този час на очакване, каква ще бъде присъдата, когато неизвестността те мъчи! Небесните сили стоят срещу нечистите духове и указват на добрите действия на душата, извършени с дело, дума или помисъл, с намерение и мисъл. Душата стои между добрите и злите ангели, стои в страх и трепет, докато благодарение на своите думи или дела не бъде подхвърлена на осъждане, като бъде свързана, или пък получи оправдание и бъде освободена. Защото всеки ще бъде свързан с веригите на собствените си грехове. И ако се окаже, че в този живот душата е живяла благочестиво и богоугодно, приемат я Божиите ангели и тя вече без печал извършва своето шествие, имайки за спътници светите сили, както казва Писанието:  защото в Тебе е жилището на веселящите се (Псал. 86:7 - слав.). И се изпълнява писаното: ще се отдалечат скръб, печал и въздишка (Ис. 35:10 - слав.). Като се освободи от лукавите, зли и страшни духове, душата ще наследи тази неизказана радост. Ако се окаже, че някоя душа е живяла в небрежност и разпътство, тя ще чуе онзи страшен глас: да бъде взет нечестивия и да не види славата Господня (Ис. 26:10 - слав.). И ще настъпят дни на гняв, скръб, нужда и теснота, дни на тъма и мрак. Светите ангели ще я изоставят и тя ще бъде подхвърлена на властта на мрачните демони, които първо безмилостно ще я мъчат, а после ще я хвърлят свързана с неразкъсваеми вериги в земя тъмна, мрачна, в най-долната й част, в преизподните затвори, в тъмниците на ада, където са заключени душите на от века умрелите грешници — в страната на тъмата и смъртната сянка, в страната на мрака, дето няма уредба, дето е тъмно, както самата тъма, (Иов. 10:21-22); и където властва вечната скръб, безкрайната печал, непрестанния плач, незамлъкващото скърцане на зъби и непрестанните въздишки”^[4].

В заключение бих искал да напомня на всички критици мъдрите слова на светителя Теофан Затворник: „Колкото и дивашка да се струва на умниците мисълта за митарствата, никой няма да избегне преминаването през тях”^[5].

Голяма вреда донасят за хората лъжливите учения, но особено пагубни се явяват изкривяванията на частната есхатология. Ако човек сгреши по въпросите за днешното действие на демоните в този свят и се подложи на тяхно нападение, то за него има верен път към спасение – може да прибягва към Тайнствата на Църквата и бесовете ще бягат от него. Но дори човек да убеди себе си, че последните „достижения” на религиознанието и филологията доказват, че митарствата не съществуват, то все едно той ще трябва да се сблъска с тях. Ала ще бъде вече късно, защото след смъртта няма покаяние! Ако не се е погрижил да има памет за смъртта и е убедил сам себе си, че след смъртта нищо не заплашва човека, християнинът излиза от тялото неподготвен и тук го очаква неприятна изненада. Посрещат го истинските князе на тъмнината, които реално му представят онези дела, които човек е извършил по тяхно внушение. И какво ще отговори тогава?! Че е Христов?! А те ще го попитат: „И как ще го докажеш? Защото делата говорят по-добре от думите.” Тогава ще отведат измамения от „новите богослови” в «топличко» местенце. А там, колкото и да викаш, никой няма да чуе. Защото бесовете са като законници, само изпълняват волята на Христа. И ще погине братът, за когото е умрял Христос (1 Кор. 8:11). Ще въздаде ли за това похвала на Страшния Съд Съдията на онези, които незнайно защо отхвърлят изначалното учение на Църквата?! Не мисля. Така че ми остава само да пожелая на онези, които пишат на богословски теми да помнят, че от техните думи зависи вечният живот на читателите, а като следствие от това и тяхната собствена вечна участ. Да вразуми всички ни Христовата любов и да ни избави от последното посрамяване в деня на жестоките изкушения в поднебесието!

Мисионерски център на името на иерей Даниил Сисоев 

Превод: Свещ. Божидар Главев

[1] Става дума за индекси на забранените книги, съществували в някои манастири. Това са четива, които по разбираеми причини, не били препоръчвани за четене на новоначалните. В някои от тези индекси фигурират също „Добротолюбието” и трудове на преп. Исаак Сирин – бел. прев.

[2] Жилищен район в Москва – бел. прев.

[3] http://www.krotov.info/acts/15/2/1435mark.html#4

[4] http://tvorenia.russportal.ru/index.php?id=saeculum.v.k_02_0031

[5] Феофан Затворник, святитель. Псалом сто-осмнадцатый. М. 1993. с. 289.