Пък отец Григорий не доживя до наши дни. Прати го в затвора неговият роден племенник - дякон Максим, който служеше заедно с него. Нали племенникът умираше от глад, а имаше и тежка язва, та отец Григорий го спаси и уреди да служи при него, но дякон Максим после хубаво му се отплати за всичко това.

И ще въстанат чеда против родители и ще ги убият (Мат. 10:21).

Понрави се на дякон Максим обновленчеството. Той, видите ли, бидейки дякон, пожела повторно да се ожени, че при това и за монахиня. Обновленческите «архиереи» му разрешиха. И ето че дякон Максим затъна до ушите и телом и духом в блатото на обновленчеството. А то му се понрави и затова защото, бидейки дякон и живеейки с младата си жена, можеше да стане и архиерей. Изобщо живот-мечта! Хем с жена си да спи, хем архиерейска мантия да надене! То всичко можело в тая нова обновленческа вяра! А най-важното беше, че обновленческото духовенство никой не го притесняваше: нито управниците, нито дори бесовете, (които впрочем силно обичаха обновленците).

И така, след като оцени по достойнство всички ползи, дякон Максим нагази в морето на тази нова «жива» църква.

Веднъж между него и чичо му се проведе следният диалог:
– Ти, чичо, – обърна се дякон Максим към отец Григорий, – си умен човек, а не оценяш по достойнство ползата от идеите.
– Кои идеи? – поинтересува се чичото.
– Ами че обновленческите! Те безспорно са много разумни и нужни на Църквата.
Отец Григорий помисли, а после каза:
– Виж, скъпи ми племеннико, обновленчеството е нужно на онзи, който иска да има пет жени и в същото време да бъде митрополит.
Дякон Максим избухна. Забележката на чичо му беше съвсем уместна, но сякаш плисна в лицето му киселина.
– Знаеш ли, чичо, – отвърна дяконът, – ти си изостанал твърде много от живия живот. Ти не си нищо друго освен един тесногръд фанатик и егоист! Не искаш да видиш изискванията на новото време. Животът неумолимо върви напред, а такива като теб искат да спрат неговия ход, като са се вкопчили в старите обичаи на Църквата!

Отец Григорий не се обиди. Той погледна племенника си право в очите, а после замислено, но някак тържествено изрече:
– Всяко дърво, което не е насадил Небесният Отец, ще бъде изкоренено!
– Ще видим! – рязко отвърна племенникът.
– Точно така – ще видим! – тихо продума чичото.

Този разговор силно засегна Максим. Той реши да предаде на своя приятел-обновленец архимандрит Поликарп думите на чичо си. Той пък постави Максим пред следната дилема – или чичото или три хиляди рубли.

Разбира се, като истински обновленец дякон Максим избра второто. Направи донос срещу своя роден чичо, че уж отец Григорий Иванов бил дезертьор от Червената Армия и работел за белите, както и други подобни небивалици.

Когато отец Григорий научи, не се смути ни най-малко. Беше му жал да остави своята старица Анна Петровна, но какво да се прави – предаде я на Божията воля.
На прощаване с племенника си дякон, (когото вече бяха възвели в «протоиерей»), отец Григорий му каза:
– Е, прощавай, мили мой, но запомни, че повече нямаш чичо. Явно за тебе тридесет сребърника са по-скъпи от Христос.

И така, отец Григорий не се върна повече в своята енория. Затова пък правдата възтържествува. Въпреки че племенникът му Максим се добра чак до «епископски» сан, така и не му се удаде да седне на архиерейски трон. Руският народ е особено чувствителен към тия неща и най-вече нашите баби. Устроиха му те едно «епископство»!

Когато веднъж, навирил високо глава, вървеше към своята първа архиерейска служба, някой в тълпата му подложи крак... «Епископ» Максим, който беше доста тежък, се строполи като чувал с картофи върху църковния под, удряйки главата си, а после дълго не можа да се оправи. Три месеца лежа в болница и все повтаряше едно и също: «Чичо, чичо, къде си, скъпи мой чичо?»...

Информ-Религия

Превод: Десислава Главева