Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Копнеж по Инквизицията

 

“Светата” Инквизиция представлявала политически репресивен инструмент, с който мнението на „непогрешимия” папа било набивано в главите на непослушните католици, като нещо неподлежащо на обсъждане. Несъгласните с „Непогрешимия свети отец” обявявали за еретици, които или измъчвали, или изгаряли на клада. Нямало никакво значение, дали „еретиците” били прави или не. От значение било само подчиняват ли се на папата или не. Всичко това било съпроводено с публично порицание и агресивна обработка на общественото мнение с цел демонизиране на „непокорните” и сплашване на онези, които евентуално биха се проявили като такива. Накрая всичко било представяно като възтържествуване на Божията правда и дори, колкото и перверзно да звучи, като проява на любов и грижа за спасението душите на изгаряните на кладата. „Изгаряме тялото, казвали инквизиторите, за да спасим душата”! Покъртително!

Как „любовта” винаги побеждава

В случая със споровете около Църковния календар нещата следваха горе-долу същата логика. За непогрешим нашите опоненти се опитаха да обявят Светия Синод, а покрай него и себе си. Не че сами вярват в това, защото постоянно критикуват Синода за щяло и нещяло, но съзнавайки пълната несъстоятелност на своята теза, решиха за по-целесъобразно този път да се скрият зад широкия му гръб и да действат като своите добри учители – йезуитите. Най-напред ни залепиха необходимите за целта етикети: зилоти, старостилци, долнопробни еретици и дори по-лоши от еретици, календаросектанти, календаропоклонници, звездопоклонници, идолослужители, хардлайнери и прочие страховити наименования с повече от три срички. Същевременно, поради липса на сериозна аргументация, решиха да представят проблема като дребен и маловажен, а след като се провалиха и в това начинание, се заеха с фалшификации, както и с неистово ровичкане в Църковната история, та дано се доберат до някое заветно изречение, което да пасне на тяхната теза, пренебрегвайки или преиначавайки смисъла на куп други текстове.

Успоредно с това във виртуалните седянки започна едно масово чесане на езици с такова вълче настървение към „старокалендарците”, че когато някой „кандидат за кладата” посмееше да цитира светоотеческата практика, „изяждането” му беше гарантирано. Първо го бомбардираха с извадени от контекста цитати, после го удряха на съвест, че искал да прави разкол в Църквата и че проблемите й били и без друго предостатъчно. И накрая, ако той все още намираше сили да шава, му нанасяха един последен ляв прав, че страдал от недостиг на любов. Виж, любов те самите имаха в изобилие, съдейки по щедрата й демонстрация. Обаче, пази Боже, от такава любов! По-добре човек да се изправи срещу мечка, лишена от мечета, (срв. Притчи. 17:12), отколкото да е обект на подобна „любов”…

В същото време щастливо съпреживяваха бунта на армията от търговци, занаятчии и потребители, побунвайки ги да крещят: „Велик е новият календар!”. И ония крещяха. Едните, защото бяха уплашени, че може да загубят добрия си поминък, а другите – че може да се обругае величието на новия календар, когото цялата вселена (сиреч Западна Европа и Америка) почита, срв. Деян. 19:24-25, 27-28.

Анкетите

Друга идеологическа хватка бяха проведените от тях анкети, които целяха не добросъвестно изследване на общественото мнение, а неговата манипулация и деформация, така щото да пасне на предварително зададените рамки. Единици бяха онези, които предложиха коректно проучване в най-простия му вид „за и против връщането на календара”.

Каквито и да са цифрите от тези анкети обаче, нека припомним, че в Църквата принципът за диктат на мнозинството е неподходящ, когато се касае за въпроси от областта на вярата и спасението. Да вземем, например, Ной и потопа. Мнозинството погина, а се спаси малцинството – Ной и семейството му – всичко осем човека! Каква беше ползата за мнозинството от това, че беше мнозинство? Никаква, защото мнозинството само по себе си не представлява ценност. Дори един човек с Господ е мнозинство срещу всички останали без Господ, срв. 4 Цар. 6:15-17. (То Господ е „мнозинство” и без един човек, но това няма отношение към разглеждания въпрос.) Също така за нас информацията, кои поместни църкви служат по нов и кои са запазили Църковния календар, несъмнено е интересно сведение, но не и аргумент, защото когато човек обосновава Православна църковна позиция задължително трябва да стъпва на надеждна и непроменяща се с времето основа. А количественото отношение между последователите на Иуда – съвременните отстъпленци и верните на Христа винаги е било променлива величина. Още утре мнозина могат да отстъпят, но това не означава, че трябва да отстъпваме и ние, само за да сме в крак с времето. Тенденциите на църковния „моден подиум” ни най-малко не ни интересуват, защото делата на вярата не зависят от това, колко високо някои ще вдигнат полите...

Кривото огледало на модернистите

Много от реформаторите се заблуждават, че правейки такива реформи, не отстъпват от Христа, но то е по простата причина, че не познават Христа или по-скоро са си изградили твърде лигав и сантиментален образ за Него. Не познават и същината на Христовата Църква, която е Тяло Христово и всяко посегателство, (каквото е календарната реформа) срещу нейното вътрешно устройство и единство, е посегателство срещу Самия Христос, Който във видението на св. Петър Александрийски ясно се обявява срещу разкъсването на Неговия хитон! Тук е мястото да вметна, че „размишления” на съвременни модернисти жадно се поглъщат като амфетамини на купон, за разлика от трезвите и истинни поучения на светите отци, чиито единствен недостатък е, че не галят слуха и не могат да ти докарат мечтаните халюцинации! Един новоизлюпен авторитет обаче се оказва, според тях, достатъчен да помете цели Сигилиони, догматически послания на Източните патриарси, Църковни устави, трудове на сериозни светски учени, томове светоотечески творения, сред които и на наши родни светители! Каква печална загуба на светоусещане!

Фалшификации и объркване на причинно-следствените връзки

Друг метод на почитателите на Инквизицията, указващ трайната им сърдечна привързаност към мракобесното западно средновековие, е отдаване на безсрамни исторически фалшификации. За какво става дума? През IX в. Римската църква, която макар и все още неотпаднала формално, вече твърде често се опитвала да пробутва претенциите за главенството на римския папа, прибягва до изфабрикуване на документ, известен като Лъжеисидорови декреталии. Тези декреталии са сбор от фалшиви откъси и цитати на свети отци, запълващ липсата на доказателства, утвърждаващи въпросните папски претенции. Това блудство с историята е превърнато в основен ръководен принцип на Запад. И сега този принцип бе изваден от идеологическия йезуитски арсенал и пуснат в действие и тук. Разликата беше само в това, че докато декреталиите са несъществуващи писания и документи, които се представят за съществуващи, при нашите млади и амбициозни еквилибристи и илюзионисти в областта на историята е обратното – съществували документи се обявяват за несъществували! Тук ще посоча няколко примера, които показват, как проикуменически настроените богослови се упражняват в правенето на фокуси:

Определението за празнуването на Пасха заедно юдеите

Те твърдят, че няма каноническа забрана да празнуваме с инославни и юдеи. Да видим дали е така. Има канони, които забраняват празнуването не само на подвижните, но и на неподвижните празници с еретиците, които нашите нови богослови днес наричат инославни. Само че, терминът „инославни” в миналото е бил непознат, защото инославните преди били наричани просто… еретици. И се забранява не само празнуването, но дори молитвата с еретици. И се забранява молитвата с еретици не само в църква, но дори у дома! Така че, ето едно много сериозно каноническо нарушение на ползвателите на новия календар, при което всички неподвижни празници се празнуват с еретици (инославни) и това вече е целенасочено действие, а не случайно съвпадение!

Второ, светите отци съвсем ясно са постановили Пасха да не се празнува заедно с юдеите не просто „заради уеднаквяване празнуването на Пасха в цялата Църква”, а за да не се празнува заедно с Христовите убийци! Това е потвърдено, както от свети отци-участници на Събора (св. Атанасий Александрийски), така и от живяли по-късно (св. Амвросий Медиолански, св. Епифаний Кипърски, св. Кирил Александрийски, свещеномъченик Протерий, св. Максим Изповедник). Св. Иоан Златоуст пък има цели три слова „Срещу юдеите”, в които съвсем ясно заявява, че отците от Никейския събор са забранили празнуването на Пасха заедно с юдеите, не просто заради историческата достоверност, а за да се избегне именно общение с юдеите, както и да се пости и празнува с тях, което е забранено от 70 Апостолско правило!

Пишман историците надминаха дори себе си, правейки сензационното, но лъжливо откритие, че на Първия Вселенски Събор нямало решение за празнуване на Пасха. Точно за обратното обаче свидетелстват Посланието на император Константин Велики до неприсъствалите на Събора, както и много творения на свети отци, съвременници на събитието. Според тези свидетелства въпросът за празнуване на Пасха и арианската ерес са двете причини за свикването на Събора в Никея. Ето ви три красноречиви примера за фалшификация на Църковната история и канонични текстове!

Как крадецът вика „Дръжте крадеца!”

Историята на възникване на календарния проблем пък беше представена абсолютно некоректно. Желаещите връщането на светоотеческия църковен календар трябваше да бъдат представени като източник на проблема, смутители на мира и рушащи единството на Църквата. Исторически достоверно обаче е обратното! Смутовете по календарния въпрос започват с въвеждането на новия календар в Гърция. Да припомним провъзгласилото себе си за „Всеправославно” съвещание в Константинопол от 1923 г., както и неговия баща – великият смутител на църковния мир и маниакален реформатор, масонът Мелетий Метаксакис. Това съвещание поставя началото на последващи пагубни реформи, а въвеждането на новия календар навсякъде води до смутове и разколи. По думите на проф. С. Троицкий „бъдещият историк на Православната Църква ще трябва да признае конгреса от 1923 г. за най-печалното събитие в нейния живот през ХХ в.“, защото той разби единството на Православната Църква! Дори външно погледнато този „събор” не е нито всеправославен, нито събор. Първо му липсва всеправославна представителност, защото много църкви не само не пращат представители, но протестират срещу него, отхвърляйки решенията му. И второ, не е провеждано никакво обсъждане. Просто се обявяват и налагат решения, взети преди това, а участниците само ги подписват.

Ако за някои чувствителни души аналогиите със средновековната Инквизиция изглеждат пресилени, време е да научат, че в Гърция и Румъния налагането на новия календар става с гонения на несъгласните и проливане на християнска кръв. Самозабравилата се и самоназовала се „Вселенска”, а иначе просто Цариградска Патриаршия организира гонение чак на Валаам, където много монаси отказват да приемат насилствено въведения нов календар. Ето как всички тези безобразия родиха разколите на календарна и антиикуменическа основа, а не обратното! Не разколите доведоха до смяната на календара, а новият календар и отстъплението доведоха до смутове и разколи! Нека тези чувствителни души отговорят, от чий дух са били водени фанатиците-новокалендарци, провеждащи реформата и убиващи несъгласните с нея? От дух, който няма нищо общо с Божия, независимо от втръсналите на всички ни приказки за любов. Подобно човекоядство е далеч от любовта.

У нас пък при промяната на календара през 1968 г. гонения и жертви няма, ако не броим запрещението на архимандритите Серафим Алексиев и Сергий Язаджиев, едни от най-прекрасните съвременни богослови в БПЦ. В посланието, с което се обявява въвеждането на новия календар са налице две безсрамни лъжи и едно цинично признание. Лъжите са, че се връща празнуването на неподвижните празници на старите дати и че новият календар се въвежда по желанието на целия народ. Много е важно обаче признанието, че причина за календарната реформа са икуменическите стремежи на БПЦ. При това положение всякакви спекулации на днешните новойезуити, че видите ли, календарният въпрос не бил догматически, стават съвсем безпочвени, защото икуменизмът е ерес! Та реформаторите на календара сами си признават и то в Църковния официоз!

Самото разсичане пък на Свещеното Предание на догматически, етически, канонически и прочие въпроси, както и пубертетското „чатене”, кои аспекти са важни и кои не, също представлява ерес. Такова условно разделение се прави само за учебните заведения и то е теоретично, колкото да улесни усвояването на учебния материал по въпросите на вярата. За онези, обаче, за които Православното Свещено Предание е не просто обект на абстрактно съзерцание, а живот в Христа, такова деление е немислимо. Няма нито един свети отец или събор, който да говори за догматика, етика, литургика, омилетика с цел да ги съпоставя по важност. Всички, без изключение, говорят и пишат за Христос, Църквата, Свещеното Писание и Предание в тяхната неразривна цялост.

Да припомним и усърдно разпространяваното обвинение към защитниците на Църковния календар и месецослов, че видите ли, те били тези, които тачели месеци, времена и години. А ревностните новостилци съвсем не били такива идолопоклонници, само дето един от аргументите им за оставането по нов стил е постът по време на новогодишните празници. Хубава работа! Пък после ние сме били календаропоклонници! Само че, не ние, а те, докато се тъпчат с пържоли, следят в захлас приближаването на стрелките към числото дванадесет, за да викат после „ура!” и да хвърлят пиратки. И това, ако не е тачене на месеци, времена и години, тогава какво е? Или може би в дванадесет часа те кротко спят?

Подигравката с Петровия пост

Григорианската календарна реформа е основана на безпочвени претенции за постигане на абсолютна астрономическа точност и някъв безмислен стремеж да се „закове” пролетното равноденствие на 21 март, като тези цели не са били постигнати. От своя страна, ние никога не сме изтъквали абсолютната прецизност на юлианския календар. Той обаче е достатъчно точен и най-вече удобен и подходящ за пасхалните изчисления и разполагане на празниците от неподвижния кръг. Докато григорианският календар, освен че съвсем не е точен, има недостатъци, които го правят неприложим дори за астрономически изчисления. Когато пък се приложи в Църквата по отношение на неподвижните празници, се получават огромни недоразумения като например неразбориите около Петровият пост. Често по нов стил се случва Петровден да се падне преди началото на Петровия пост, установен в чест на Петровден! Фактът, че Петровите пости изчезват по нов календар въобще не притеснява новостилните ни братя. Те дотолкова са възлюбили своя календарен Франкенщайн, че винаги ще си го харесват, макар ясно да виждат уродливото му лице. Затова питаме, ако въпросът за липсата на Петровия пост е „календаропоклонство”, тогава какво е необяснимата им привързаност към новия календар при положение, че води до такива недоразумения! Но, ах, защо ли питам! Та нашите братя новостилци стоят над тези неща. Те не се занимават с подобни прозаични въпроси. Какво тук значи някакъв си Петров пост? Важна е любовта! Обаче не към светите апостоли и реда, а към Франкенщайн и уродливостта.

Чия е Църквата

Да се върнем сега към идеята за разправа с инакомислещите. Тази идея беше любезно подхвърлена в едно от споменатите по-горе „проучвания на общественото мнение”, предлагащи готови отговори. В същото на въпроса: „Правилна ли е реакцията на Св. Синод, който изобщо не разгледа жалбата, свързана със стария стил?”, един от отговорите гласеше следното: „Неправилна е, защото трябва веднъж и завинаги, да бъде забранена двойнствената практика свещеници от БПЦ да служат по стар стил и да бунят църквата ни”. Тук силно впечатлява употребата на това мъничко местоименийце „ни”, което от притежателно изненадващо се превърна в показателно. То разкри цялото новостилно умонастроение. За коя Църква става въпрос? За църквата на някой митрополит, за форумната виртуална беседка на доморасли богослови и скучаещи миряни, които нищо друго не обичат така, както да говорят или слушат нещо ново, срв. Деян.17:21; за хора, които преди да са прочели Свещеното Писание, вече са се заели да го тълкуват? Или за Христовата Невеста, Която Господ Иисус си придоби със Своята кръв, Деян. 20:28. Наистина, мнозина смятат, че Църквата е тяхна собственост, а църковните канони и догмати – пластелин, с който могат да си играят и мачкат, както им скимне. Но това е то новостилната „любов”! Тя може да прескача всички граници, изпречили се на пътя й досущ като атлет на бягане с препятствия. От отговора на този въпрос, обаче вее толкова студенина и отрова, че приказките за любов увисват като чируз на балкон.

Уставът на БПЦ

Накрая новостилците се хванаха като удавник за сламка за изказването на Варненски и Великопреславски митрополит Кирил от 28 декември, където се казва: „След като Светият Синод е решил нещо, всички православни християни трябва да изпълняват това решение, дори то да им се струва неправилно”. Да, приблизително такъв текст влезе и в новия Устав на БПЦ, но с една добавка: „Решенията на Светия Синод, ако не противоречат на догматите и каноните на Светата Православна Църква, са окончателни и задължителни за членовете, клирици и миряни, на Българската Православна Църква – Българска Патриаршия” (чл. 69, ал. 2). Значи решението е задължително, само ако е изпълнено условието, то да не противоречи на догматите и каноните на Църквата. А че календарната реформа е в разрез, както с догмата за единството и съборността на Църквата, така и с каноните за молитви с еретици, вече е ясно на всички, които могат да мислят. По-нататък: „Институциите трябва да се уважават, някои не могат да се правят на по-големи богослови от архиереите в Светия Синод”. Но Синодът също трябва да уважава Устава, който сам е приел. И откога в Православната Църква съществува догмат за синодална непогрешимост? Календарната реформа е доказателство, че грешки и неправилни синодални решения съвсем не са изключени. След това архиереят казва: „още повече, че това решение е взето на Всеправославен събор и не е случайно”. Че не е случайно вече казахме, но обяснихме също и защо. Посочихме, че тъкмо то доведе до масови смутове и разколи навсякъде, където бе налагано със сила. След това митр. Кирил твърди, че поправеният юлиянски календар е по-точен, явно изхождайки от простата логика, че след като е „поправен” няма как да не е по-точен. Че този принцип не е абсолютно валиден, обаче, архиереят сам може да се убеди, ако закара колата си да я поправи некадърен монтьор.

Заключение

До този момент в тази дискусия, като че ние сме в неизгодната позиция постоянно да бъдем атакувани и да ни се иска обяснение. Що се отнася до новостилците обаче, това беше техният шанс. С шумни викове да заглушат всички доводи, защото добре съзнават неправотата си. Но ако викаме заедно, мислят си те, ще заглушим противника! И не случайно заеха позицията на постоянно обвиняващи, че и заплашващи, само да не им се наложи да се аргументират! Тяхната позиция обаче е пълен балон. Те не умеят да отговарят на въпроси, но умеят да сипят обиди. Нямат също и никакво разумно обяснение за фанатичната си привързаност към чуждия на Православието нов календар, довел до кръв, смутове и разколи, навсякъде където се е разливал зловонния му дъх. Цялото им поведение, аргументите, начинът по който атакуват опонентите си, са отражение на още един принцип от времето на Инквизицията. „Важна е не истината, а налагането на господстващото мнение”. Прилагайки този принцип новостилците през цялото време търсят не Истината, а надвиването на опонентите като в това време непрекъснато говорят за любов, забравили обаче в какво се състои истинската любов. Служението в любов, което е приятно Богу е онова, за което говори св. ап. Павел: аз тъй служа на Бога на отците ни, че вярвам на всичко, що е писано в Закона и в пророците, Деян. 24:14. Ако новостилците искат да разберат как светите отци разбират любовта, нека си припомнят вечерната молитва на св. Антиох, където ясно се казва: „Господи, … просвети душата ми с любовта към Твоя кръст!” Това е християнската любов, любовта към кръста Христов, а този кръст изисква жертвоготовна и действена любов, а не сълзлива романтика в духа на 14 февруари, когато всичко е позволено.

Затова, ако продължават в същия дух това скърцане със зъби, което наричат любов и, с което днес се забавляват, утре може да се окаже предвкусване на отвъдната им участ. Дано, все пак, това не бъде! Амин.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template10.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти