ВТОРА ЗАПОВЕД

„Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой”

Живял някога един войник. Верен до смърт бил на императора. Каквото кажел той, това било закон за войника. Целият му живот преминал в битки. Но един ден се разболял. Нямал сила да стане от постелята си, угасвал погледа му, студ пъплел по цялото му тяло. Лежал и лека полека се сбогувал със света. Една привечер на вратата му се похлопало.
‒ Отворено е, влизай! - с треперещ глас казал войникът. Гостът прекрачил прага и поздравил:

‒ Мир и здраве на този дом!

‒ Ех, докато бях здрав, не знаех що е мир, а сега пък и здраве нямам - продумал болният. - Но ти бъди добре дошъл! Разполагай се!

Непознатият внимателно поставил загънатия в платното пакет върху скрина. Запалил огън в огнището. В стаята станало топло, приятно... Поизправил се войникът в леглото си, загледал се в грижовния гостенин и го попитал:

‒ Накъде си тръгнал, страннико?

‒ Към големия град. Зограф съм и нося икона 3а новата черква.

‒ Икона ли? Та нали императорът ги забрани?! По-добре веднага си върви! Самият аз...

‒ Познах те, войнико! Самият ти преди две години влезе в Божия храм и го опустоши... Нека Господ ти прости! Искаш ли да видиш иконата?

‒ Аз съм войник на императора, не ми е позволено...

Гостът не го доизслушал, внимателно отвил платното и поставил иконата така, че да може болният да я вижда. Веселите пламъци от огнището затрепкали по изображението. Оттам гледала с големите си топли очи Божията Майка, прегърнала нежно своя Младенец. Толкова обич и доброта войникът не бил виждал досега. Дълго време я гледал, а после като пробуден попитал:

‒ Кажи ми, зографино, наистина ли това е Божията Майка? Ти не си я виждал!

‒ Така е. Аз не съм, но други са я виждали и са запазили светия й образ за нас, за да я помним и носим в сърцето си. Да ни помага и да ни учи... И тя, и Божественият й Син, и Апостолите.

‒ Тогава защо императорът... - започнал обърканият войник, но не довършил. Сторило му се, че кротките очи на Дева Мария станали тъжни.

‒ Навярно отдавна си болен и не знаеш, че има нов император... Законите вече са други...

Зографът притурил още съчки в огнището и посегнал да вземе иконата. Войникът трепнал.

‒ Постой, нека я погледам още малко!

‒ Трябва да си вървя, нали ми каза...

‒ Болен човек съм аз, не ми придиряй на думите. Пренощувай в моя дом, от сърце ти го казвам.

Настанил се гостенинът и скоро заспал. Когато на сутринта отворил очи, видял, че войникът стои пред иконата и с благодарност се кръсти.

‒ Искаш да кажеш, бабо, че вече бил оздравял?

‒ Аз не казвам нищо, детенце, просто ти разказвам приказката...

‒ Която май измисли заради мене - усмихна се Бояна. - И да ти кажа право - много ми хареса. Иска ми се да знам обаче кой ли пръв е нарисувал иконата с образа на Божията Майка.

‒ Ще ти кажа, любопитке моя. След Възкресението на Иисус Христос учениците Му искали да запазят Неговия образ и образа на светата Му Майка за бъдещите поколения. Свети Лука пръв нарисувал Дева Мария - с обикновени бои върху дърво.

‒ О, бабо, колко много знаеш! - каза Бояна и се гушна в баба си. Пуловерът можеше да почака...

Пуловерът наистина можеше да почака, но домашната работа по математика - не. Затова, колкото и да й беше приятно в бабините прегръдки, Бояна седна на стола пред бюрото си и отвори учебника. Нагласи както трябва тетрадката и започна.

‒ Ох, Господи, пак събиране с преминаване. Пак ще трябва да помня „едно наум”.

След малко отново долетя звънливото й гласче:

‒ Уф, Господи, май го забравих!

‒ Какво забрави, детето ми? - попита баба Елена.

‒ Боже мой, бабо, това „едно наум” вечно го забравям!

‒ Ще го запомниш, мила, но ми се иска и нещо друго да запомниш. Да ти разкажа ли една съвсем малка приказчица и тогава ще продължиш?

<< предишна || следваща >> 

Книгата „Искам да знам” се публикува в "Бъди верен" с любезното разрешение на издателство "Изкуства" и авторката Ангелина Жекова.