Трябва да се ненавижда греха, а не грешника; ереста, а не човека, който по някои въпроси се е оказал причастен на ереста.

Модернистите считат, че православните лично ги ненавиждат и по причина на някаква лична вражда им придирят по такива «несъществени» въпроси като вярата и нравствеността. Веднага трябва да кажем, че това е чиста лъжа!

Що се отнася до самото учение на Църквата за отношението към греха и грешника, то може да бъде намерено например в «Стотици за любовта» на св. Максим Изповедник, намиращи се в Добротолюбието в превода на св. Теофан Затворник.

Той пише: «Както Бог е благ и безстрастен по естество, макар че всички в еднаква степен обича като Свои създания, но добродетелния прославя като сроден Нему и по нрав, а порочния милва по Своята благост и наказвайки го в този живот, го обръща от зло към добро, също така и човек, който е благомислещ и безстрастен обича в еднаква степен всички човеци – добродетелния по естество и заради благото разположение на волята, а порочния, както по естество, така също и заради състраданието, като се смилява над него като над заблуден и ходещ в мрак».

Но как така? Бог обича всички в еднаква степен, а в същото време от цялото разсъждение на св. Максим излиза, че не ги обича еднакво: добродетелния Той прославя като родствен Нему и по нрав, а порочния милва по Своята благост и го наказва в този живот, като го обръща от зло към добро.

Първо, изглежда, че това е някаква особена любов, а не познатата ни страстна привързаност. Второ, вижда се че тази любов се допълва от такава милост към хората, която ние по-скоро бихме назовали съд, а не любов (или милост), тоест отношението Му към добродетелния е едно, а към порочния съвсем различно. Такава безстрастна любов св. Максим приписва и на светиите: «Безстрастният обича в еднаква степен всички човеци – добродетелния по естество и заради благото разположение на волята, а порочния, както по естество, така също и заради състраданието, смилявайки се над него като над заблуден и ходещ в мрак».

Оттук става ясно в какъв смисъл любовта е еднаква към всички: това се изяснява от израза «по естество». Човек обича всички хора като сродни нему по естество. Разбираемо е че: никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява (Еф. 5:29). И тъй по естество безстрастният човек обича всички хора. Но все пак тази любов се допълва от нравствен съд: добродетелния той обича не така, както порочния.

А защо Бог обича всички в еднаква степен? Защото по естество няма нищо което е зло, всичко съществуващо е еднакво добро. И така, какво се оказва накрая? Има любов по естество, която е еднаква към всички. Но има любов, която прилича повече на съд, и която обича добродетелните и не обича порочните.

Нашето затруднение се състои в това, че ние слушаме за любовта към цялото творение – хората, птиците, животните, демоните и всички твари и приемаме това пристрастие и привързаност за нравствено одобрение. Но не е така. Това е любов по естество и тя не може да бъде постигната от болшинството от хората. Страстният човек не може дори да разбере, какво значи да обичаш хората, както е казал св. Максим: «Този обича всички човеци, който не обича нищо човешко». Св. Ефрем Сирин пише «Обичай всички, но стой далеч от всички». Но как така? Ако това беше нравствена любов, любов към нравственото добро, любов към това, което е добро, тогава защо трябва да стоиш далеч от всички? Защо не трябва да обичаш нищо човешко? Точно защото това не е такава любов, която съдържа в себе си нравствено одобрение на личността на грешника.

Затова, когато става дума за ненавист към еретиците, това трябва да се разбира в обичайния общоприет смисъл на нравствен съд, на неодобрение, а когато става дума за любов към тях, това трябва да разбираме като призив за свята любов към еретиците, защото и те са хора еднакви с нас по естество. Тази свята любов обаче е присъща единствено на безстрастните хора и на никой друг.

Антимодернизм.ру

Превод: Свещ. Божидар Главев