За болестните форми на дискусия, диспут и диалог – част 2
«Синдром на барон фон Мюнхаузен»[1]
Това е неудържимата фантазия да приписваш на опонента неща, които той не е говорил и дори наум не са му идвали. Например, ако вашият опонент е казал: „Слънцето се вдигна” – викайте в отговор: „Значи слънцето може да се вдига и да си ляга? Слушайте как безсрамно проповядватой, че слънцето е живо същество, което има крака. Нима не е чел деянията на Петия Вселенски Събор, който предал на анатема онези, които считали, че небесните светила са одухотворени същества? Ясно, той проповядва езичество под формата на сабеизъм”[2].
След което направете разходка из митологиите на народите по света, блеснете с ерудиция, споменете, че у древните египтяни божеството на слънцето се е казвало Ра, а в периода на новото царство – Амон, у гърците – Хелиос, у персите – Митра и т. н., след това възкликнете: „О, ужас, този е идолопоклонник, ние ще го разобличим! Да не бъде и да погине!” След това разкажете на зашеметените слушатели за племената, обитаващи полуостров Юкатан, които принасяли на площадки в пирамидите човешки жертви на божеството на слънцето и понякога броят на тези нещастни жертви стигал до хиляди, след което посочвайки опонента си с пръст тържествено и скръбно заявете: „Ето какво се оказва, че иска този човек”. И снижавайки гласа си до шепот добавете, че жертвоприношенията у слънцепоклонниците се извършвали с особена жестокост: жрецът разсичал гърдите на жертвата, изтръгвал отвътре още биещото сърце и го хвърлял в подножието на идола на страховитото божество. Тук вие трябва просто ей-тъй, за всеки случай да извикате: „О, злодей, ако ти замисляш заедно със своите братя по зловерие да приложиш този ритуал върху моя народ, то ето ти моята гръд, разсечи първо нея!” (аплодисментите са сигурни). На другия ден радиостанция „Свобода от срам №4” ще предаде съобщение, че еди-къде си са били разобличени тайни слънцепоклонници, заподозряни в канибализъм. „Ние редовно ще съобщаваме подробности на нашите радиослушатели”. Какво точно се е случило никой няма да разбере, но ще остане впечатлението. И ще може да се чуе такъв разговор: „Изглежда са се появили нови асасини[3], които убиват направо на улицата. Във всеки случай, тъмна работа, трябва да бъдем внимателни, нищо добро не може да се очаква от фанатиците”.
«Синдром на „златното перо”»
След като известният ориенталист, специалист по древни и източни езици Ренан написал клеветническата книга „Животът на Иисус Христос”[4], едно от сатанинските общества му поднесло като подарък писалка със златно перо, ювелирна изработка, която той приел с благодарност и писал с нея своите фалшификации по историята на християнството и древната Църква. В този случай науката била целенасочено впрегната в служение на лъжата и за разрушаване на религията, но при всичко това Ренан с иезуитско лицемерие се обявявал за почитател на Христос. Възхищавайки Му се постоянно, той се стараел да внуши на своите читатели, както вече сме отбелязвали, че Иисус от Назарет е мечтател и романтик, Който бил се оказал религиозен авантюрист.
«Синдром на Ойленшпигел»
Името на героя от известния роман на Шарл дьо Костер[5] „Тил Ойленшпигел”[6] означава „Вашето огледало”. Героят на романа още като малък обичал да имитира хората, които минавали покрай дома му, като копирал мимиките им и правел комични гримаси. Целта на този прийом, който между другото на латински е наречен „argumentum ad hominem”, е вместо доводи по отношение на опонента да се употребяват язвителни насмешки, за да се покаже той в комичен вид. Тил Ойленшпигел по остроумие определено отстъпва на находчивите кинто[7], които даже устройвали съревнования по шеги един спрямо друг. Подобни традиционни срещи-празници се провеждат в наше време в българския град Габрово. Впрочем съвременните шегаджии в дискусиите, за съжаление, не подражават на добродушните и незлобиви кинто, а се стараят чрез насмешката да предизвикат презрение по отношение на опонента си. Съветът е, когато видите, че работите отиват на зле, да отвръщате на аргументите на опонента си с хумор и насмешка, тоест с карикатура, нарисувана не с молив, а с думи и гримаси. Против насмешката доводи не съществуват.
«Синдром „ловец на бълхи”»
Опитайте се да намерите у своя опонент някаква грешчица, например не на място поставена запетая, а след това се развикайте, че ако запетаята не е на мястото си, значи и целият текст е съмнителен, тъй като от това става ясно че вашият опонент е невеж в областта на граматиката. Можете да разкажете, че в древните академии граматиката е влизала кръга на хуманитарните науки („седемте свободни изкуства”) наравно с риториката и диалектиката. Затова излишната запетая или нейното отсъствие представляват потресаваща неграмотност и нечувано невежество. След това за всеки случай добавете, че там навярно не е имало никаква запетайка, а обикновено петънце – следа от печатарско мастило, но ефектът ще остане: думите невежествен, варварски още дълго ще звучат като ехо в ушите на слушателите.
«Синдром на следотърсача»
Със загадъчна усмивка попитайте опонента си: „Коя е вашата прабаба?”. Ако отвърне: „Не зная”, продължете: „Вие не знаете, а ние знаем, и скоро всички ще узнаят това”. Такъв аргумент се явява прекрасен отвличащ метод и кара слушателите да се отнасят с недоверие към правнука на подозрителната прабаба.
«Синдром на врага»
Той бил един от атрибутите на вътрешната политика на болшевиките. По плакати, във вестници и списания били изобразявани злите „врагове на народа”. За да се отвлече вниманието на хората им било внушавано, че са заобиколени от „врагове”, че „враговете” може даже да са членове на собствените им семейства и че „враговете” трябва да бъдат намирани и изобличавани. В 20–30-те години на XX век студентите в университетите съдели своите преподаватели за недостиг на „класово съзнание”. Нещастниците били извеждани на сцената и пред всички присъстващи молели за прошка, „признавайки” своите „буржоазни предразсъдъци”, с които обещавали да се борят. Но, разбира се, това било от най-леките наказания, защото по-голямата част от интелигенцията била репресирана. Шалва Нуцубидзе[8] впоследствие говорил на своята съпруга Кетеван: „Страшно бе не това, че ни съдеше утайката на обществото, като пригласяха под заплаха някои от нашите колеги, а страшното бе, че хора, на които ние бяхме отдали знанията и трудовете на целия си живот така леко повярваха в това”. Видните грузински поети Валериан Гаприндашвили[9] и Паоло Яшвили[10] завършили живота си със самоубийство само и само да не участват в нечистото издирване на „враговете на народа”. Разбира се, сега не са онези времена, но както тогава, така и сега лесно възниква желание да изкараш своя опонент като враг на човечеството, прогреса, културата и т. н., враг на каквото ви хрумне, но именно враг. Тук влизат в действие емоции, които действат на съзнанието като упойваща напитка. Това старо оръжие доста е поръждясало, но още е съвсем годно за употреба. Този „синдром” вече е брадясал, но още не иска да излезе в пенсия.
«Синдром на клюкарката»
За да бъдат избегнати обвинения в клевета, нападките против опонента се формулират така: „Чувал съм от съседа; надежден източник ми съобщи; предадоха ми по телефона анонимно; не знаете ли, че всички говорят за това” и т. н. Тези слухове и клюки могат да имат най-фантастичен характер. Анонимен човек по телефона може да каже, че опонентът е ял човешко месо. Ако такъв клеветник бъде хванат в лъжа, той ще каже: „Но аз не съм твърдял такова нещо, само казах, че съм чувал, а за достоверността не настоявам”. Обикновено такъв метод произвежда ефект, необходимо е само обвинението да бъде произнесено гръмко и тържествено, а фразата: „Чувал съм от еди-кого си” с тайнствен шепот, който интригува слушателите - може би този „еди-кой си” е особено важна персона, пожелала да остане неизвестна. Така клеветата никого не възмущава и рядко бива наказана или пък, ако клеветникът бъде уличен в лъжа и го хванат като крадец за яката, той няма защо да се безпокои, а дори ще приеме вид на оскърбен и ще премине в контраатака.
«Синдром на либерала»
Либералът се характеризира с необичайна широта на възгледите, която той постоянно афишира. Той е едновременно и демократ и монархист, православен, католик, теософ и антропософ – всичко това в един само човек. Трудно можем да предположим какъв цвят ще приеме този хамелеон в дадения момент. Либералът говори от позицията на безграничната свобода – свобода за сектантите, свобода за хомосексуалистите, свобода за детеубийците, свобода за нудистите и пр. Той настоява за премахване на всички нравствени ограничения; демонстрацията на гнусотии и разврат в масмедиите оправдава със свобода на съвестта и свободата на словото. И само една група хора либералът лишава от право на свобода – православните, които искат да съхранят своята вяра и традиции. Той е готов да защитава с перото си като с меч католици, иеховисти, кришнаити, поклонници на Раджниша[11] и т. н. Но когато стане дума за Православието либералът получава пристъп на ярост и забравяйки призивите за търпимост, захвърлил предишното благодушие като непотребна маска, започва да лепи върху православните си опоненти етикети като: „мракобесник”, „фанатик” и „невежа”.
«Синдром на рибата-таралеж»
Тази неголяма риба има една особеност: при опасност се надува до размер на футболна топка и по-големите риби неразбирайки, че пред тях е просто един балон, пълен с въздух, уплашени отстъпват от него като от страшен противник. „Таралежът” започва дискусията, обръщайки внимание върху своята биография във вид на апокриф, изброявайки своите звания и заслуги пред науката и обществото и след като надълго и нашироко нахвали самия себе си, не забравя хей така между другото да отбележи, че чичо му е генерал, а леля му - университетски преподавател, доктор на науките и лауреат на какво ли не. След това „таралежът” отдалеч показва някакви документи, както някога Остап Бендер показвал квитанциите[12], и съобщава, че преди няколко години един архиерей отвърнал на изпратеното му от „таралежа” поздравление за именния ден с любезна телеграма и всичко това - заради неговите лични достойнства. В края на изложението той заявява, че по-добре от всички знае, какво трябва да се направи и от кого, и предлага проект за радикално преустройство на обществото.
«Синдром на изпитващия»
Такъв участник в дискусията, когато няма какво да каже по същество, започва да задава на своите опоненти най-неочаквани въпроси: например в коя година и защо бил убит последният от братята Гракхи[13]; каква е разликата между ученията на Севир[14], Юлиан Халикарнаски [15] и абуна Теофил[16] и кое от тях е най-близко до учението на Аполинарий Лаодикийски[17]; в кой род е „Дух Свети” в арамейския и сирийския език и тем подобни. Обикновено опонентите не могат да отговорят на тези въпроси, но и сам „изпитващият” не се оправя много добре с историческите дати и еретическите хитрости, ала ефектът е налице: „изпитващият” гледа на опонентите си тържествуващо, като на провалили се на изпит студенти. Той сякаш казва: „Вие, душици дребни, не знаете такива прости неща, а искате да спорите с мен”. Ако попитат „изпитващия” какво отношение имат неговите неочаквани въпроси към темата на дискусията, той ще отвърне: „Съвсем непосредствено, но заради вашето незнание и неподготвеност не можете да разберете моите доводи, затова приемете думите ми на доверие”. Ако участниците в дискусията са толкова наивни, че позволят да бъдат изпитвани като ученици, тогава „синдромът на изпитващия” може да премине в „синдром на Асархадон”[18]:
„Аз съм вожд на земните царе и цар Асархадон!
Кой би ме надминал? Кой би ме достигнал?
Ето, стоя сам на върха от величие упоен.”[19]
О, прощавайте, това си е „синдромът на самопревъзнасянето”.
И така, разумната, коректна и целенасочена беседа привежда ако не към съгласие, то поне към взаимно разбиране, а неразумната – към все по-голямо разделение и отчуждение. Затова всички ние сме длъжни да се учим на култура в дискусията, диспута и диалога, без да изключваме, разбира се, и самия автор.
karelin-r.ru
Превод: Свещ. Божидар Главев
Бележки:
[1]Барон Мюнхаузен (Карл Фридрих Иероним фон Мюнхаузен, барон) (1720–1797) — прототип на героя от немската литература – самохвалко и лъжец (вж., напр.: Бюргер Г.-А., Распе Р.-Э. Приключения барона Мюнхгаузена. М., 1985) – бел. авт.
[2]Сабеизм — звездопоклонство – бел. авт.
[3]Асасини (XI–XIII) — членове на тайна ислямска тоталитарна секта, в преносен смисъл – убийци – бел. авт.
[4]Вж. напр.: Ренан Ж.-Э. Жизнь Иисуса. М., 1997 – бел. авт.
[5]Костер Ш., дьо (1827–1879) — белгийски писател – бел. авт.
[6]Вж. напр.: Костер Ш., дьо. Легенда об Уленшпигеле и Ламме Гудзаке, об их доблестных, забавных и достославных деяниях во Фландрии и других краях. М., 1986 – бел. авт.
[7]Кинто — в дореволюционна Грузия, пътуващ търговец, синоним на безгрижен веселяк и дърдорко – бел. авт.
[8]Нуцубидзе Ш. (1888–1969) — грузински философ и литературовед – бел. авт.
[9]Гаприндашвили В. (1888–1941) — грузински поет – бел. авт.
[10]Яшвили П. (1985–1937) — грузински поет – бел. авт.
[11]Раджниш (Ошо) (1931–1990) — основател на псевдоиндуистска тоталитарна секта – бел. авт.
[12]Вж.: Илф И., Петров Е. Златният телец. гл. IV . бел. авт.
[13]Гракхи, Тиберий (162–133 до Р. Хр.) и Гай (153–121 до Р. Хр.), братя — римски политически дейци – бел. авт.
[14]Север (Севир) Антиохийски (465?–538) — ересиарх-монофизит – бел. авт.
[15] Юлиан Халикарнаски (? — след 518) — ересиарх-монофизит – бел. авт.
[16]Теофил, абуна (1909–1977) — патриарх на Етиопската църква – бел. авт.
[17] Аполинарий Лаодикийски (ок. 315 — до 392) — ересиарх – бел. авт.
[18]Асархадон (680–669 до Р. Хр.) — асирийски цар – бел. авт.
[19]Брюсов В. Стихотворения и поэмы. С. 119–120 – бел. авт.