Отец Георги Петрович Чистяков (1953-2007) – мислител-модернист, пропагандиращ икуменизъм, последовател на о. Александър Мен.

От 1992 г. – дякон, от 1993 г. – свещеник в храм «Свети Козма и Дамян» в Москва с право да обгрижва децата в Руската детска клинична болница, където изпълнявал длъжността настоятел на открития през пролетта на 1994 г. храм «Покров на Пресвета Богородица».

Председател на надзорния съвет и преподавател в «Общодостъпния православен университет, основан от о. Ал. Мен». Член на управата и председател на комитета за научна и издателска дейност на Руското библейско общество; член на Международната асоциация по изследване и изучаване на отците на Църквата; член на редакционния съвет на списанията «La Nuova Europa» (Милано) и «Истина и жизнь» (Москва), на вестниците «Русская мысль» (Париж), на академичното списание «Вестник древней истории». Членувал в редакционния съвет на алманаха «Христианос», издаван от Международния благотворителен фонд на името на Ал. Мен (Рига).

Членувал в надзорния съвет на Програмата «Линия жизни» към британския благотворителен фонд Charities Aid Foundation (CAF-Russia). Координатор на програмата «Религия и толерантност» към Института по толерантност.

Завършил Московския Държавен Университет през 1975 г. със специалност древна история. Кандидат на историческите науки. Получил научна степен доцент в катедрата по класическа филология.

От 1975 г. до 1993 г. преподавал латински и древногръцки езици, въведение в романистиката и история на романските езици в Московския държавен лингвистичен университет. През 1985-1999 гг. чел лекции в Московския физико-технически институт (МФТИ), курс лекции върху Библията, история на християнството и история на богословската мисъл, а от 1988 г. преподавал в катедрата по история на културата в МФТИ; през 1993-1999 гг. завеждащ тази катедра. От 1991 до 2002 г. – преподавател в РГГУ, автор на курс лекции «Свещеното Писание и литургическата литература», на специализиран курс «Методология на историко-културните изследвания». Чел лекции в Московския държавен университет (курс «Психология на религията»), и в Института по философия, теология и история «Св. Тома» в Москва (курс «Нов Завет»), в центъра «Сен Жорж» (Париж), в Министерството на образованието на Северна Ирландия, в университите в Страсбург (Франция), Рим (Италия), Мюнстер и Хамбург (Германия) и в САЩ (университетите «Св. Тома» и «Нотр Дам»). Бил лектор-консултант в центъра «Russia ecumenica» (Рим). През 1994-2000 гг. активно работил във вестник «Русская мысль» и в Християнския църковно-обществен радиоканал (радиостанция «София»).

От юни 1999 г. е завеждащ отделът по религиозна литература, след това директор на Научно-изследователския център за религиозна литература и изданията на руското зарубежие на Всерусийската държавна библиотека за чуждестранна литература.

Радетел за обновленчески изменения в Православното богослужение, замяна на църковнославянския език. Подписал Обръщението от 10 април 1994 г. с призив за дискусия по въпроса за богослужебния ред.

Отец Георги Чистяков в характерната за него поза на проповедник.

През 1997 г. в Обръщение към клира на град Москва патр. Алексий II охарактеризира о. Г. Чистяков така: «Може би повече от всички е преуспял в създаването на твърде странно «богословие» неотдавна ръкоположеният и нямащ систематично духовно образование свещеник Георги Чистяков. Според неговите думи излиза, че Лев Толстой е пример за подражание, преподобни Сергий – обновленец и църковен дисидент, преподобни Серафим няма собствени мисли, а аскетическата мисъл на древна Тиваида не е съвсем православна. Но откъде такава дързост? При това този свещеник се опита да ми обясни, че го критикували затова, че на изборите поддържал президента Елцин. Не зная какво общо има тук президентът Елцин!»

През 2006 г. заедно с о. Ал. Борисов участвал в обсъждането на богохулния роман на Л. Улицка «Даниел Щайн – преводач»*. Отец Георги Чистяков заявил, че «намира романа за «високохудожествено произведение», което повдига «много важни и болни въпроси». По негово мнение книгата на Улицка се нуждае от сериозно и широко обсъждане».

Цитати:

Когато заявяваме, че Православието е единствено вярното светоотеческо предание и единственият правилен начин да се вярва, ние се оказваме ученици, уви, не на светите отци, а на Суслов, Жданов, Андропов и прочее партийни идеолози; на онези, които, насаждайки марксизма, настоявали, че той е единствено правилният научен мироглед. Монополът върху истината въобще е нещо крайно опасно (...) защото истината може да бъде само свободна**.

Антимодернизм.ру

Превод: Десислава Главева

^*  В романа е застъпена въжделената и пресладостната за всички модернисти идея, че днешният човек не разбира добре езика на Бога и непременно се нуждае от преводач. Този преводач, обаче, трябва да е непременно модернист или някой като Даниел Щайн – католикът-евреин – образ-мечта за всеки днешен глобалист, икуменист и модернист. Налице са познатите клиширани послания за «преодоляване на нетърпимостта, ксенофобията и възпитанието в дух на толерантност». Ключови понятия, осигурили успеха на романа, са и «политкоректността», «мултикултурното християнство», а най-яркият пример за ксенофобия е, разбира се, антисемитизмът.

За художествено произведение, каквито са претенциите на авторката, то прекалено често се занимава с този въпрос, което на практика обаче оставя впечатление за идеологическа натовареност. Не е пропусната, разбира се, и темата за любовта, но, естествено, за любовта свободна от «догматическите ограничения» на религията – познатото противопоставяне на ортодоксията (истинната в догматически смисъл вяра) и ортопраксията (вършенето на добри дела).

Главният герой Даниел Щайн изказва мисълта, която несъмнено може да бъде припозната за лозунг на модернизма: «Ако искаш да служиш на Бога, служи на света!». За Щайн всички религии са равни, а догматите са нещо ненужно, което само разделя хората. За него Божествената природа на Спасителя е непозната и той вижда в Него просто човек на «добрата воля» и на «добрите дела», поради което в търсенията си логично стига и до въпроса, който в най-голяма степен скандализира православната критика: «В какво е вярвал Учителят?» (тоест Христос). Христос е Истински Въплътен Бог и за вярващия човек такъв въпрос е абсурден - бел. прев.

^**  При подобен прекомерен култ към свободата обаче се стига дотам, че истината се оказва свободна включително и от самата себе си - бел. прев.