Може ли Църквата да се моли за самоубийците
„По някакво недоразумение и съвършено погрешно, някои у нас смятат, че този въпрос и до днес няма определено решение в нашата Православна Църква или се признава за такъв, който трябва да се подложи на обсъждане и преразглеждане от страна на църковната власт”
Светител Теофан Затворник („Советы православному христианину”)
Църковната иерархия, както и цялата пълнота на нашата Църква, се ръководи от каноните или от Правилата на светите Апостоли, Вселенските и Поместни събори. С тяхното съблюдаване се съхранява, както чистотата на Православието, така и истината в него. Затова и Светата Църква е стълб и крепило на истината, както е казал Апостол Павел (1 Тим. 3:15). С тези Правила се направлява към благочестив живот, както всеки християнин, така и цялото християнско православно общество.
Св. Църква не може да греши. А тя счита самоубийците за отлъчени от общение и, значи за лишени от надежда за спасение. Защо Църквата се отнася така строго към хора, които по вяра са православни християни, когато сами се лишават от живот?
Кръстен християнин, чиято убийствена ръка отнема собствения му живот, двойно оскърбява Бога: и като Творец, и като Изкупител. Такова боговраждебно действие е плод на неверие и противене на Божествената воля. Господ му е дал живот, а самоубиецът кощунствено отхвърля този дар. Самоубиецът, според светите отци на Църквата, е духовен потомък на предателя Иуда.
Милосърдният Бог е създал човека по Своята благост и му е вдъхнал Своя Дух, предназначавайки Своето създание за вечен живот. След грехопадението на прародителите в рая, Бог не отнел от човека Своя Дух, духа на вечността. Дал му временно изпитание на земята и, наказвайки го с временна смърт, му обещал, поради неизречената Си любов към Своето творение, да му изпрати Спасител – Своя Единороден Син. Обещал му, че след достоен живот тук на земята и чрез вяра в Спасителя, човек ще бъде наследник на вечния живот в блажено пребиваване със своя Творец. Ето това е Божият замисъл за човека, ето я целта на земния живот за християнина – вечен, блажен живот след гроба. Земният му живот е място за подвизи според вярата, а след гроба – място за праведно въздаяние.
Една от главните причини за самоубийството е отслабването на вярата или даже неверието в задгробния живот. Животът на човек, загубил или даже временно забравил за тази вяра, е наистина нещастен и изпълнен с всякакви беди и опасности.
Основното, което води до самоубийство е неверието, но то предопределя и поведението в живота. Разюзданите нрави увеличават числото на самоубийците. Пороците и тежките грехове обикновено раждат униние, скръб и потиснат дух. Има и такива лекомислени хора, които се лишават от живот по най-нищожни причини: от самолюбие, от желание за слава, от нежелание да бъдат посрамени, заради излъгани надежди и други причини без особено достойнство.
Каквито и причини да има за самоубийство, само една се признава за оправдана – лишаване от живот при умопомрачение. Във всички други случаи самоубийството се смята за тежък грях без надежда за прошка на Страшния съд Христов.
Ето определението на Светата Църква за самоубийците: „за такъв не може да става приношение”, тоест нито безкръвна жертва, нито помен. Така е записано в църковните правила (на Тимотей Александрийски, Правило 14). Дори и роднините да уверяват свещеника, че се е самоубил по време на умопомрачение, свещеникът „трябва най-грижливо да изпита” дали това е вярно. Иначе сам „попада под осъждане” (същото Правило).
Номоканон, Правило 178 гласи: „Ако убие човек сам себе си, не пеят над него (значи не се извършва погребален чин), нито го поменават”. Самото обстоятелство, че е преминал в отвъдното без примирение с Църквата, че е умрял без да се е изповядал, непричастен със Светите Тайни Христови, вече дава достатъчно основание за това, да му се откаже опело и помен, защото според 13-то правило на I Вселенски събор всеки преди смъртта си трябва да бъде напътстван с изповед и със Св. Причащение. Самоубиецът остава без напътствие с тези Тайни не по някакви странични причини, а по собствено произволение. Да, Църквата справедливо отказва опело и помен на нарочно самоубилите се! С цел да убеди недоумяващите, че имат невярна представа за това, че нашата Православна Църква непременно трябва да се ръководи във всички отношения към хората само от чувство на любов, светият Божий угодник Теофан пише: „ Любовта е основа на всички закони и добродетели, не само евангелски, но и човешки, граждански; следователно, всяко действие, съгласно със закона, е съгласно и с любовта, и всяка оценка на това действие, съобразна със закона или правосъдието, е съобразна и с любовта. Но любовта стои по-високо и е по-голяма от закона.
Има действия на любовта, които не се определят от закона като положителни, но в никакъв случай не са противозаконни; но действия, определяни от закона и не изпълнявани са незаконни, защото са беззаконни и противни на любовта, въпреки че се вършат уж за нечие добро. Ако съдията оправдава виновния против закона или награди недостойния, то въпреки, че изглежда да е направил добро, той го е сторил на виновния и недостойния, и така е сторил повече зло, отколкото добро, защото е нарушил любовта към общото добро, власт и правила”. (Не напразно е казано: „И в милостта е нужен разум”). Ще кажете, че милостта ще бъде похвалявана на съда (срв. Иак. 2:13). Милостта трябва да се среща с истината. Не решава ли най-добре този спорен въпрос Христовият Кръст? Колко безкрайно голяма любов, а в същото време – колко безкрайно голямо правосъдие!”
Св. Църква и между скоропостижно умрелите намира такива, на които би могла да помогне, както и помага с молитвата си. Например опиващите се с алкохол, разбира се, са самоубийци, ако са пили по много и с години. Но тъй като тези хора все пак не са търсели смъртта си и не са извършили самоубийство, то Църквата в името на християнската любов и с надежда на Божието милосърдие, позволява на роднините да ги поменават.
Що се отнася за съзнателния самоубиец, то той безвъзвратно се е отрекъл от Бога, Премилосърдния и Всемогъщия, и заедно с това е отхвърлил висшата сила, която би могла да го спаси, и без която дори праведниците не се спасяват – Божията благодат. Самоубиецът сам се е лишил от времето или срока за покаяние, като произволно е прекратил своя живот. А който си тръгва оттук зъл и неразкаян, не може да бъде простен.
Ние вярваме и изповядваме, че „няма грях, превъзхождащ Божието милосърдие”. Има само един грях, който не може да бъде простен – това е грехът, оставен без покаяние, за когото няма разкаяние. Самоубиецът, лишавайки се от живот, няма възможност да принесе покаяние за този страшен грях, и неразкаян и неопростен преминава в отвъдното, с греха на хулата против Светия Дух. Светият Дух - Жизнодавецът, Който всичко животвори и на всичко дава живот! Прекъсвайки живота си по своя воля, самоубиецът се противи и на Божията воля, на Божия промисъл за него, а това се явява непослушание, гордост, неверие и малодушие.
Богомъдрият светител епископ Теофан, пише по този повод: „Питате, може ли да се молим за самоубийците. ЦЪРКВАТА НЕ ПОВЕЛЯВА, а как ще се молят синовете и дъщерите?... Тук прозира грехът на гордостта и самомнението, че ние сме по-милосърдни от Църквата и от Самия Бог... Църквата е жив съюз на всички вярващи, които се съчетават всички в едно под един Глава – Христос Господ, и съставлявават едно тяло. Съставляват я вярващите – живите и умрелите. Отишлите си оттук неразкаяни, остават извън нея и извън Господа Спасителя, нейния Глава... Църквата не се моли за самоубийците, защото те умират в смъртен грях, неопростен и неочистен с покаяние”.
Много светители от всички времена, обръщайки се към свещениците, от които роднините на самоубийците най-напред искат опело и молитви, ги призовават така: „О, иерею! И самоубийците е имал предвид Христос, когато е казал в Евангелието: който похули Духа Светаго, за него прошка не ще има вовеки, а виновен ще е за вечно осъждане, (Марк. 3:28).
Църквата е заповядала и е постановила да не се извършват молитви за самоубийци. Иерею, помни: цялата сила на злото направлява сатаната за тези, които извършват поменаване на самоубийци. За самоубийците полза няма, а за теб – огромна вреда. Ти ли си по-милосърден от Бога? За какво свидетелстваш на дело и молиш Господа и в молитвата говориш: ето, аз съм по-милосърден от Тебе. Лъжливо милосърдие! И затова Бог допуска дявола да завладее и душата и тялото ти”.
Ето защо всеки свещенник трябва да знае, че „съгласно църковните правила, погребален чин над самоубийци може да се извърши само в случай на невменяемост на починалия, тоест ако се е самоубил в умопомрачение, за което трябва да има медицинско заключение”. И затова свещенослужителите не бива да пращат миряни (роднини на самоубиеца) при своя архиерей, за да получат разрешение за опело.
Нали съборно Апостолската Църква е дала определение по този въпрос и един епископ не може сам да решава да има ли опело и поменаване на самоубийци, защото иначе неговото решение ще е против съборния глас на Св. Църква, против църковните правила. А самите иереи трябва ясно и разбираемо да обяснят, защо не може да се извърши нито опело на самоубиец, нито да бъде църковно поменаван.
В последно време самоубийствата твърде много зачестиха. Те приеха вече едва ли не характер на епидемия. За да се борим със злото, трябва да усвоим правилен възглед за неговия характер. Затова тук доста може да помогне гласът на църковните пастири.
К Истине.ру
Превод: Костадин Стратиев