Интелигентните участници във всяка дискусия, във всеки диспут или диалог, още в началото трябва ясно да определят темата и по-нататък да не се отклоняват от нея. Необходимо е да се намери някаква обща „платформа”, тоест, нещо „с което всички са съгласни”. Използваните източници и доказателства трябва да бъдат авторитетни и за двете страни.

След това трябва да бъде построена аксиологическа (ценностна) скала на тези източници. Най-висока степен на достоверност обладава Библията, догматическите и каноническите определения на съборите, след това литургиката и патристиката. В самата патристика трябва да се различи съгласното учение на всички или на болшинството от светите отци и частните мнения, имащи условно значение, а след това да се отдели определен кръг грешни и неточни формулировки, (които са в разрез с основите на вероучението), за да не бъдат използвани във връзка с разглежданата тема.

Често взаимното неразбиране произтича от това, че в един и същи термин, име или определение хората влагат различен смисъл, затова основните термини трябва да бъдат определени и приети в едно тяхно значение от всички участници в диалога. След това е необходима строга последователност: забежки напред са недопустими, тоест следващото трябва да произтича от предходното. Само когато сме достигнали взаимно разбиране и съгласие по един пункт, можем да преминем към следващия. Разбира се, логическият анализ не може да бъде прилаган към библейските цитати, тъй като те имат свръхлогичен характер, но той може да бъде прилаган в диалога като определена система от доказателства.

Християнският диалог коренно се отличава от софистическия. При софистите е налице стремеж да забъркат противника си в противоречия и по всевъзможни начини да се постигне победа, а при християните трябва да е налице искрено желание да се помогне на другия в търсенето на истината; без това плодотворната дискусия е невъзможна.

Дискусията, както например и логиката, си има свои закони. Но за да ги разберем по-добре, трябва да разгледаме грешките и злоупотребите, допускани в дискусиите, тоест „дискусионната патология”. Затова ние се опитахме да открием и покажем такива характерни грешки-„синдроми”.

„Синдром на Остап Бендер”

Великият комбинатор уверено встъпва в диспут с ксендзовете от позицията на пълномощен представител на „науката”. За да убеди слушателите в своята ерудиция, той като скоропоговорка произнася латинските изключения, които е зазубрил като ученик в гимназията. Разбира се, тези изключения за никого не били понятни и нямали никакво отношение към диспута, но произвели на присъстващите неотразимо впечатление. Те повярвали в правотата на Остап и така диспутът бил приключен и приятелите с радост се отправили към кръчмата^[1]. Последователите на Бендер добре са усвоили неговите прийоми. Те започват дискусията с нещо като: „Науката е доказала”, „Съвършено ясно е”, „Само глупавите не разбират това”, „Всички велики хора са съгласни с нас”, „Това е несъмнен факт”, като при това цитират латинските изключения, след което поздравяват сами себе си за победата и си стискат ръцете.

„Синдром на скункса”

Скунксът е малко животинче с красива козина известно с това, че се защитава от враговете си като отделя воняща течност. Дори мечките се страхуват от скункса и му позволяват да изяжда част от тяхната плячка. Обикновено скунксът не напада пръв, но ако попаднеш на него неочаквано, той бързо се обръща със задницата си към противника и изстрелва струя с изключително отвратителен мирис, който дълго не може да се отмирише. Нашият съвет е да се избягват спорове с представители от рода на скунксовете, за да не бъдем опръскани със зловонна течност, която у скунксовете винаги е готова за употреба.

„Синдром на Иуда”

Някои го наричат „синдром на Красницки”^[2], известен обновленец-провокатор. През 20-те години на XX век, когато Православната Църква била подложена на систематично унищожение, а свещениците на репресии, този „червен Иуда” обвинявал в пресата своите противници и въобще неугодните му лица, че са врагове на народа, тайни контрареволюционери, заговорници срещу съветската власт и т. н. Красницки е участвал в качеството си на свидетел в съдебните процеси, които обикновено завършвали с разстрел за невинни хора. „Синдромът на Иуда-Красницки” това е доносничество по адрес на идейните противници, клевета чрез пресата, за да се настрои общественото мнение против опонентите. Трябва да се каже, че дори безбожната власт, която се ползвала от услугите на такива хора се отнасяла към тях с огромно презрение.

„Синдром на Гьобелс”

Йозеф Гьобелс^[3] в откровени разговори с работниците от своя идеологически апарат казвал, че малката лъжа може да предизвика подозрение, а голямата се възприема като истина. Освен това лъжата трябва да се раздухва и преповтаря. За човека, психологически погледнато, е трудно да повярва, че всичко което чува е лъжа открай-докрай. Колкото по-голям е мащабът на тази лъжа, толкова по-правдоподобна изглежда тя. Затова Гьобелс съветвал: „Лъжете, без да се боите и притеснявате от нищо, лъжете, колкото се може повече и по-уверено и успехът е гарантиран.”

„Синдром на «чалнатия демон»”

Средновековните схоластици на шега казвали, че демонът, бидейки изгонен от небето, паднал върху скалите с главата надолу и силно я ударил. В резултат на това загубил способността си да мисли логично. Обикновено в дискусиите демонът е много приказлив, но винаги объркан в своите изводи и не може да намери връзката между причина и следствие. Независимо от това, че демонът притежава обширна информация, той е неспособен да построи дори един верен силогизъм. „Синдромът на чалнатия демон” представлява или неспособност да се мисли ясно и последователно, или умишлен прийом да се въведе в заблуждение опонента, тоест обикновено словесно мошеничество (фокусничество), като в случая се разчита не на ловкостта на ръцете, а на ловкостта на езика.

„Синдром на Хрушчов^[4]”

Този политически деец от XX век, когато не искал да отговори на зададения въпрос, започвал да говори на друга тема и слушателите не разбирали какво и защо говори. При това Хрушчов говорел без прекъсване и без почивка, заливайки слушателите си с лавина от думи, като ги изтощавал докрай. След това заявявал, че времето на срещата е изтекло, благодарил за вниманието и раздрусвал ръцете на събеседниците. Същността на този прийом е да се замъгли въпроса с димна завеса от думи и по този начин да се избегне отговора.

„Синдром на прокурора”

Участник в диалога се отнася със своя събеседник както прокурор с престъпник. Той предявява обвинение, изисква отчет и произнася присъда. Такъв човек постоянно губи представата за полагащите му се възможности и права. Тук вече не говорим за етика. „Прокурорът” постоянно забравя, че говори не с подсъдим, а със свой събрат, на него не му се иска да седи със събрата си на една маса, а през цялото време се стреми да надене мундира на прокурора или дори мантията на съдията и да похити прокурорското или съдийското място.

„Синдром на скептика или на заека”

В критичните минути на дискусията опонентът изведнъж заявява, че човекът заради своята ограниченост нищо не може да знае и трябва да се дочака Страшния Съд, за да се получи правилният отговор. В такъв случай е непонятно защо се започва дискусия.

„Синдром на трагика”

Представете си, че сте самодеен актьор в провинциален театър, който произнася монолога на крал Лир или Ричард III^[5], изригвайки проклятия и призовавайки за свидетели „небето и земята”. При това трябва да обръщате очи и да размахвате юмруци. Помнете, че най-добрият способ за защита е нападението. Викайте като на бит пазар, където едновременно купувате и продавате, заглушавайте гласа на опонента с неразбираем шум, както някога комунистите заглушаваха своите врагове в ефира, заливайте опонента с потоци от думи и по-често повтаряйте: „Аз съм ужасен!”, „Земята и небето ще потреперят от думите на този човек!”, „Караул, на помощ!”, „Такава ерес не е имало от сътворението на света!”. Не се притеснявайте, че говорите безсмислици, вашите думи никой няма да запомни, но ще остане впечатлението, че вашият опонент е извършил нещо, от което вие сте ужасен! Затова вдигайте шум, махайте с ръце, както гъските с крилете си и при това крещете, че сте спасили Рим!

следваща >>

karelin-r.ru

Превод: свещ. Божидар Главев


Бележки:

^[1] Вж: Илф И., Петров Е. Златният телец, гл. 17 – бел. авт.

^[2] Свещеник В. Красницки (1880-1936) - лидер на обновленческото движение – бел. авт.

^[3]Гьобелс Й. (1897-1945) – немски политически деец – бел. авт.

^[4]Хрушчов Н. (1894-1971) – съветски политически деец – бел. авт.

^[5] Става дума за пиесите на У. Шекспир «Крал Лир» (1605) и «Крал Ричард III» (1593) – бел. авт.