(детски разказ)

След цяла седмица дъждовни дни най-накрая времето се оправи и настъпи ясен, светъл ден. Лека слана посребри потъмнялата трева и покри локвите с тънък лед, за голяма радост на селските малчугани.

Дечицата дружно се изсипаха на брега на бистрата река Урма. Някои опитваха леда с крак, други събираха мидички. Ясните детски гласове звънтяха в чистия прохладен въздух, никой не обръщаше внимание на студа. Ръцете измръзват – пъхаш пръсти в устата и търпиш; вкочанясват се краката – започваш да бягаш и току виж си се сгрял.

– Виж, какво хубаво палто има Мишутка! – посочи на приятелката си едно момиченце, увито с голяма бархетна кърпа.
– Ами  да, богат е, – отговори приятелката, тръскайки дългите ръкави на майчиното си кожухче. – Виж, идва Пашка глупавата, към нас се е запътила!

На пътечката, водеща към реката, се появи слабичко момиче на около тринадесет години. Изпокъсаната басмена рокличка и парцаливата, цяла в кръпки жилетка, слабо я предпазваха от студа. Краката ѝ, омотани във върви като с чорапи, бяха обути с цървулки, а изпод басмената забрадка в безпорядък се подаваха кичури коса.

Момичето се спускаше бавно, като диво зверче, плахо оглеждайки се наоколо.

– Пашка-глупачка! Пашка-плевник! – в хор запяха децата и се спуснаха към нея.

Тя се спря уплашена. Ясно се виждаше как треперят скръстените на гърдите ѝ ръце и как потръпват бледите ѝ устни.

– Къде отиваш? – подскочи към нея пъргаво момченце, по прякор Сенка Чечуенок.
– В Карелино, – тихо отговори момичето, сочейки към селцето зад реката. – Леля Мария ме извика.
– Деца, не я пускайте да мине през мостчето! – извика момченцето с новото палто. – Нека мине през реката!
– Няма да я пуснем! Няма да я пуснем! – завикаха останалите деца и се спуснаха към моста над рекичката.

За да имат връзка със селата от другата страна, селяните бяха сложили подпори на няколко места в реката с по три дебели дъски върху тях. Такова бе и така нареченото „мостче”. Минаването по тях далеч не беше безопасно, но руският човек с всичко свиква, така че речните жители едва ли не тичешком минаваха по тези самоделни „мостчета”.

Спускайки се по брега, децата стигнаха до мостчето и зачакаха Пашка. Бойният Мишутка весело подскачаше на люлеещите се дъски и дразнеше идващото към него момиче.

– Ела, ела! Посмей само! – викаше той. – Направо в Урма ще паднеш. Забрави ли как мама снощи ти оскуба косата? Вижте я как ще падне!
– За какво я би майка ти? – чуха се гласове.

Мишутка прие важен вид, пъхна ръце в джобовете си и бавно започна да разказва, как вчера двамата с майка му изведнъж чули, че в плевника нещо шумоли.

– Татко го нямаше вкъщи – разказваше Мишутка. – Мама се изплаши, помисли, че се е вмъкнал крадец. Но какво да прави, взе нощната лампа и отиде при сеното. Гледа, зад кацата се крие Пашка глупачката.
– Искала е да краде! Ууу, крадла! Подхвърлена! – завикаха децата.

Тъмните очи на Пашка гневно засвяткаха.
– Не съм крадла! Чиста съм пред Бога! – извика тя и се прекръсти.
– Защо тогава се скри?
– Премръзнах, беше нощ... студено... Знаех, че в къщата няма да ме пуснат...
– То се знае, в нашето село никого не пускат, - заяви Чечуенок. – Не ни трябват подхвърлени! Отивай другаде!
– А къде пренощува? – тихо попита едно от момичетата Пашка.

Пашка вдигна очи към него. Състрадание ли прочете в погледа на момичето или я трогна ласкавия му глас, но две светли като кристал сълзи се показаха изпод дългите ѝ ресници.

– В купите със сено – тихо отговори тя и направи две крачки към мостчето.
– Стой! Къде си тръгнала? Казахме, че няма да те пуснем! Плувай, ако искаш! – викаше Мишутка.
– Пуснете ме за Бога! – молеше се Пашка. – Студено е, а в полето да спиш е страшно-о-о...
- Веднага я пуснете! Иначе ще стане лошо – застъпиха се момичетата за нея.
– Много ни е страх от вас! – извика Мишутка и започна да отстъпва, преграждайки им пътя.

Изведнъж той стъпи накриво и стремглаво полетя към реката. Чу се плясък и Мишутка изчезна под водата.

С викове и вопли децата хукнаха към селото, само Пашка остана на брега. Тя бързо съблече своята жилетка и се хвърли в реката, където се мяркаше русата главица на Миша.

Момичето с все сили гребеше към него и накрая стигна до потъващото момче. После ловко го хвана за косата и го повлече към брега.

Когато хората дотичаха от село, Мишутка беше вече спасен. С ридания и сълзи на очи майката се спусна към безчувственото си дете.

- Трябва да се раздруса! – каза един от мъжете.
– Защо пък? Обърни го по корем, по очи!

Някой лекичко потупа момчето по врата и наистина, от устата и ушите му потече вода. След няколко минути Мишутка си пое дъх. Зарадваната майка започна да се вайка, а един як селянин вдигна момчето и всички поеха към селото.

На брега остана само мократа, трепереща от студ Пашка. Всички я забравиха; сега вече никой не ѝ пречеше да мине по мостчето. Момичето се опита да върви по него, но се върна; от преживяното вълнение ѝ се виеше свят, а нозете ѝ трепереха.

С голямо усилие тя се изкачи на брега и като се сви, приседна на земята... Смъртен студ обхвана цялото ѝ тяло и тя почувства, че умира...

Изведнъж се чуха гласове и една група жени начело с леля Марина се спусна към нея. Момичето уморено вдигна поглед към тях, без да разбира какво става.

– Ставай, Пашка! Да отидем в къщи! Виж ти, премръзнала е милата! – говореше леля Марина, повдигайки с труд момичето от земята. – Благодаря ти за Мишутка! Да не беше ти – нямаше да види вече бял свят!

Занесоха Пашка в къщата, преоблякоха я в сухи дрехи и я сложиха на печката. Приятна топлина обхвана измръзналото тяло на момичето и то се унесе. Не чу изпълнените с гореща благодарност думи на върналия се Сидор, не видя виновните погледи, които ѝ отправяше Мишутка, не забеляза грижите на леля Марина, която снощи я беше набила и изгонила на улицата въпреки тъмната нощ; нищо не усети бедната Пашка. Тежката болест, която тъй дълго я дебнеше, най-после я стигна и притисна в здравите си лапи.

Цяла нощ момичето горя в безсъзнание. Образите от преживяното го обкръжиха от всички страни... Ту му се присънваше неговата отдавна забравена майка, която го остави в плевника на три годинки, и заради което децата го дразнеха с обидния прякор „Пашка – плевник”, ту баба Акулина, която се погрижи за него, ту тълпа лоши момченца, които издевателстваха над неговото сиротство и безпомощност. Като някакво диво зверче се криеше тя от селските деца, без да намери съчувствие никъде. „Подхвърлениче, Пашка - плевник, Пашка-глупачка, махай се оттук!” – чуваше тя от всички страни.

И момичето свикна да страни от хората, да се крие от тях в гората или полето, в гъстата трева. Там душата ѝ си почиваше и там плачеше от незаслужените обиди. На тъмния лес, на бистрата рекичка, на буйния вятър споделяше Пашка своята скръб и от тях търсеше утеха.

Докато беше жива баба Акулина, на Пашка ѝ беше що-годе добре, но след като старицата умря и никой не пожела да я вземе, животът на момичето стана повече от тежък. Кога ден, кога нощ, къде някой се смили над нея и я остави за една седмица, къде я нахранят или ѝ подхвърлят някоя дрешка.

Така живееше Пашка година след година, докато не стана на тринадесет. Прекрасните очи на момичето придобиха диво изражение от постоянния тормоз, а народът, който обича да слага прякори, веднага я кръсти „Пашка-глупачка”. И започна с това прозвище да се скита по селата.

Любовта към свободата завладя цялото ѝ същество; никъде не можеше да се задържи за дълго. Поживее ден, два, почине си, а на третия ден излезе на улицата, погледне в четирите посоки и тръгне натам, накъдето ѝ се ще.

– Ах, сложих си камък на шията, – оплакваше се леля Марина. – Втора седмица лежи, сега и за нея трябва да се грижа...
– Мълчи! – сърдито се скара на жена си Сидор. – Няма ли за тебе Господ? Заради кого страда това гълъбче?! Заради нашия хубавец! Не пожали себе си, спаси го. Ееех, нямаш сърце ти, нямаш, ясно! Ама сираче е все пак!

Сидор внимателно пристъпи към постелята, където лежеше Пашка и ласкаво я повика, но момичето не го чу. Нейното изстрадало тяло беше тук, но душата ѝ вече отлиташе надалеч...

– Болничката ми! – промълви Сидор, опитвайки се да смекчи грубия си глас. – Лошо ли ти е?

В отговор чу само сухата кашлица и пъшканията на Пашка.

А Мишутка сякаш се прероди откакто падна в реката. Въпреки молбите на приятелите си да излезе и да се разходи с тях, той по цял ден си седеше у дома. За какво си мислеше момчето, никой не знаеше, само майка му неведнъж го виждаше тайно да трие сълзи от очите си.  

– Слушай, жено! – обърна се към Марина Сидор. – Може би трябва да извикаме отеца – няма да я бъде Пашка...

Мишутка извика и закривайки лицето си с ръце, избяга от къщи.

– Виж, дори на него му е мъчно, – а ти все едно си окаменяла като статуя!...

Марина се обърна. Думите на мъжа ѝ я засегнаха. Тя си спомни как скубеше косата на Пашка, как я гонеше...

В същия миг момичето жално простена, сякаш молеше за помощ. Някаква топла вълна обгърна суровото Маринино сърце, тя се спусна към одъра, сведе лице към сухите ръчици на Пашка и зарида. 

– Така да бъде – промърмори Сидор и излезе.

Не много след това той отиде в църковния двор за стария свещеник, отец Иван. През това време Марина, с помощта на жените, облече момичето в чисти дрехи. Те, в очакване на свещеника, шепнеха помежду си и с удивление гледаха към болната. Лицето на момичето изведнъж сякаш се преобрази: дивото изражение на лицето ѝ изчезна и то стана някак меко, светло...

Дойде свещеникът и след като помоли всички да излязат, се зае с болната. Когато се върнаха в стаята, той припряно избърса очите си с кърпичка и си отиде.

Тази нощ Пашка не се събуди. Никой не видя, как тя напусна този свят... Като родна дъщеря я оплакваха Сидор и Марина, а Мишутка плачеше на глас.

Сидор скова ковчег от чисти борови дъски, жените приготвиха Пашка и на другия ден тъжната процесия потегли към църквата.

След ковчега, който селяните носеха на ръце, вървеше цялото село, от малък до голям.

Опяха Пашка и селяните тъкмо се наканиха да вдигат ковчега към гробищата, когато отец Иван излезе и проникновено рече:

– Братя! Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели...

И започна да разкрива целия живот на починалата. Тогава се отвориха духовните очи на всички присъстващи, хората се ужасиха, че са могли да бъдат толкова зли и гръмки ридания огласиха църквата. Най-силно от всички плачеше Мишутка. С каква радост би върнал той Пашка, как би я обичал и никому нямаше да позволи да я обиди!

– Братя, – говореше отец Иван, – това момиче, толкова много претърпяло в живота, изпълни най-великата заповед на нашия Господ Иисус Христос. Да последваме и ние нейния пример! Да се обичаме един друг!

Той млъкна, а в храма още дълго се чуваха ридания.

С плач понесоха боровия ковчег към гробището, с плач го спуснаха в земята и там скоро изникна прясно песъчливо хълмче...

Навярно с годините волният полски вятър щеше да отвее пясъка и да изравни гроба на бедната Пашка със земята, но дълго още щеше да остане жива паметта за нея в сърцата на хората, в които подвигът на краткия ѝ живот остави дълбока следа.

www.dikapo.narod.ru

Превод: Цвета Кръстева