Санкт-Петербургските Религиозно-философски събрания от 1901-1903 гг. (РФС) на практика са първите значителни прояви на модернизма в Руската Православна Църква.

Тези събрания имат всичко 22 заседания. Там се обсъждали следните теми: «За отношението на Църквата към интелигенцията», «Лев Толстой и Руската Църква», «За отношенията Цъква и държава», «За свободата на съвестта», «За духа и плътта», «За брака», «За догматическото развитие на Църквата». Протоколите от събранието се публикували в списанието «Новый путь», след което били издадени като «Записки от Петербургските религиозно-философски събрания» (СПб., 1906). РФС е силно критикувана от св. прав. Иоан Кронщадски в «За стария и новия път на спасение». Съгласно замисъла на организаторите, РФС под вид, че обсъждат животрептящи въпроси от религиозно-гражданския живот, всъщност предлагали Църквата да преосмисли отношението си към православните догмати, еретическите учения, държавната власт и брака, и така да преодолеела някаква «вътрешна криза», която уж пречела на РПЦ да изпълнява «великата си задача за обществено спасение». Последствията от РФС като проявление на модернизма в РПЦ, се проследяват далече напред, дори до началото на XXI в. Буквално всяка от идеите, прозвучали на РФС като гностическото смесване на Църквата и света, догматическото развитие, аморализма, «колективното спасение», въставане против устоите на християнската държава и общественост и т. н., получават по-нататъшно развитие, както в периода на обновленческия разкол, така и в последващите години.*

Антимодернизм.ру

Превод: Десислава Главева

* Някои особено показателни цитати на представители от РФС:

Д. С. Мережковски – «За нас богословската наука не е последен авторитет, нито безапелационна инстанция. Ако тя пречи да се стигне до Христа, то ние признаваме, че ще трябва да я разрушим, така че да не остане и камък върху камък от нея.»

В. А. Тернавцев – «Догматите, пазени в Църквата решително нямат място нито в държавата, нито в художественото творчество, нито в борбата за устройство на по-добър обществен живот. Да, с догматите може да се отрече всичко гореизброено, но не и нещо да се създаде… В това време, когато Християнството е трагично разделено на враждуващи помежду си изповедания и се намира в противоречие с държавата и културата, на нас ни казват, че в учението на Църквата всичко било завършено. Това е една нещастна грешка на нашето схоластическо школско богословие.»

Д. В. Философов – «В нашите лекари, курсисти, студенти, тръгнали в тези гладни години на служение на ближния, е била налице една несъзнателна «религиозност», доколкото те били верни на истинската любов към «земята». Но «религиозността» не е религия. Вярата в Бога била подменена в тях от вярата в прогреса, цивилизацията, в категорическия императив. И ето, че пред очите ни общественото съзнание съзря и старите идеали престанаха да го удовлетворяват. Тяхната суетност беше нагледно показана от Достоевски и Ницше, без да броим духовните писатели. Църквата, в противовес на интелигентното общество, разбрала и приела съзнателно само първата половина от заповедта: «Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа», (Лука. 10:27). И като не вместила втората, започнала да я отрича, като довела своята любов към Бога, своето служение Нему, до ненавист към света, до презрение към културата. Историческото християнство до XX в., съсредоточвало цялото си внимание само върху аскетическата страна на Христовото учение, на служението Богу, пренебрегвайки в своята едностранчивост този Божий свят, част от който са работещите с пот на лицето си в полза на ближните.»