Мит трети, рационалистически: чудеса няма, защото това никога не се случва, а житията на светиите с техните обичайни чудеса, са написани лъжливо.

Интелигентният човек, възпитан в съветски рационализъм, органично не приема чудесата. В неговия малък свят има малки радости, под формата на премии в работата или малки неприятности, като например мъмрене от началника.

Малките радости-премии може да прелеят в малки банкетчета. Животът на „средната класа”, която не изпитва лишенията на бедността или е запазена от опасностите на богатството, не предразполага особено към търсене на истината. На нея са й непознати суровият аскетизъм и напрежението на горещата молитва, великата жажда за истина и голямата ненавист към греха.

При малките хора, както вярно е отбелязал Ф. Ницше, и добродетелите и пороците са малки. Освен това интелигентният човек се страхува да признае неверието си пред самия себе си и още повече пред околните, защото дори и за лъжливата вяра на атеиста са нужни силна воля и характер. Дори и за сантименталните глупости на толстоизма е нужна воля.

Не всеки може направо, без лицемерие, като Толстой да изпонадраска с молив Евангелието и, изтривайки чудесата оттам, да сведе всичко само до гол морал. И ето такъв един „православен интелигент” започва да доказва, че Благодатен огън няма, че преп. Серафим Саровски не е опитомил мечка. Че всичко това е измислено от „екзалтираното обкръжение на светците”. Като при това се забравя, че светците не са избирали своето обкръжение случайно и в средите на техните приятели и съратници не са попадали случайни хора… Под предлози за „високоученост” се отричат всички чудеса. Много православни автори отдавна са доказали колко струват „доказателствата” на тези „високоинтелектуални” лица. Но си струва да разгледаме проблема и в широта.

Защо „либерал-православните” така обичат да отричат чудесата? Защото, както вече казахме, те просто не се побират в малките им глави. Но по този начин те грешат против самата логика, против здравия смисъл. Може да си невярващ човек и тогава е съвсем логично да не вярваш в чудеса. Изобщо истинският християнин вярва в безкрайно могъщия Бог, Който е създал света, а после се е въплътил в образа на обикновен човек, възкресявал е мъртви, изцелявал е неизлечимо болни. Той допуснал негодници да Го убият със страшна смърт и после възкръснал…

Защо някои хора, наричащи себе си християни, не вярват в това, че Неговите светии, тези, които се намират в синергия с Него проявяват малка частица от Неговата Божествена сила и извършват чудеса? Та нали всъщност даже не свети, а просто силни, волеви хора са напълно способни да направят нещо, което да изглежда като чудо в очите на обикновените хора. Да вземем например укротяването на хищници. Известен е средновековният японски разказ за самурая, нападнат в гората от глутница вълци. Като се видял обкръжен от тях, този силен воин в началото извадил меча си. Но после размислил и отново го прибрал в ножницата. Работата била там, че в неговия клан се смятало за нормално да окъпеш острието на меча само в кръвта на врага, но не и в кръвта на презрения див звяр. Кръвта на зверовете сякаш осквернявала благородното оръжие. И така, застанал той в бойна поза и се втренчил в очите на водача. Вълкът се изплашил от пронизващия поглед на воина, който не се страхувал от смъртта и предпочел да избяга. След него побягнали и другите вълци.

Интересен е също и случаят с един матрос, който в съветско време пътувал с кораби за далечно плаване. Веднъж през нощта насред океана той случайно паднал зад борда, а корабът се отдалечавал все повече и повече… Нормалният човек би изпаднал в паника и би потънал. Но този матрос, събрал сили и заплувал след кораба, като се ориентирал по звездите. Опасността, обаче, дебнела и от друга страна. Той скоро видял стадо акули, които плували след него и се приближавали все повече и повече. Но той не се изплашил. Когато акулите се приближавали той викал и махал с ръце и злобните океански чудовища се отдалечавали. След това отново се приближавали и историята се повтаряла. Така той плувал много часове наред. В края на краищата капитанът установил липсата на моряка, обърнал кораба и успял да го спаси.

Че са възможни такива случаи, знаят всички дресьори на диви животни и затова в нужния момент могат да проявят безстрашие. Но колко по-безстрашен и по-силен от самураите, матросите и дресьорите бил свети преп. Серафим! Та нали той години наред е живял сам в дивата гора и не се е страхувал нито от разбойници, нито от бесове, често със седмици нищо не ядял или се е хранил с една просфорка на ден. Да не говорим за това, че със своята вяра той се сподобил с велика Божия благодат. Точно на него наистина не му е било трудно да опитоми мечка.

Също така е смешно да се мисли, че Иерусалимските патриарси са могли в продължение на поне хиляда и петстотин години да фалшифицират чудото с Благодатния огън. Та нали през това време Светите места се намирали в ръцете на мюсюлманите, а през последните 50 години - на евреите. И първите и вторите с радост биха доказали, че има някаква фалшификация. И през цялото време обискирали патриарсите, за да открият скрити запалителни вещества, но все удряли на камък. И намиращите се в съседство с тях арменци-монофизити също биха се радвали да „изобличат” православните, но и на тях не им се удало. И католиците, по времето на кръстоносните походи, когато са владели Иерусалим, също не са могли да обявят чудото за „фокус”. В същото време много статии на модернисти, които искат да надминат еретиците и да докажат „измамата” на Иерусалимските патриарси, някои от които причислени към лика на светиите, започват с елейните слова за това, че видите ли не било важно има или няма Благодатен огън, главното било Евангелието, заповедите и т. н. Само след една такава фраза може да се прекрати всяко обсъждане. Защото такова нещо може да се напише или от антиправославен политтехнолог или от някой сантиментален глупак, който не вижда по-далеч от носа си. А да се спори и с първия и с втория е еднакво безсмислено. Ако чудото на Благодатния огън би се оказало фокус, то от вярата биха отпаднали милиони хора, решавайки, че Православната църква лъже и за всичко останало.

Тогава и нашият Светейшият патриарх Алексий, който пращаше самолет за Огъня, би се оказал измамник или лековерен човек, изпаднал в заблуда. И всички останали иерарси на всички поместни църкви, както и цялото духовенство биха изглеждали също толкова жалки. Тогава Вселенската Църква би била подложена на множество други атаки: например веднага биха отпаднали аргументите на противниците на въвеждането на новия стил в Църквата, които подкрепят своята правота и с това, че Огънят слиза именно по юлиянския календар. Напълно би отпаднало уважението на властимащите към Православието, защото дори и съвсем безнравствените политици понякога се въздържат от страх Божий. Но никой не се страхува от измамниците, на тях им  се присмиват и ги пращат в затвора. И тогава не би ставало дума за отделния недобросъвестен свещеник, каквито, макар и рядко, но все пак има, а би се говорило за „Всеправославна измама”.

Естествено, за щастие, няма никаква измама – чудото е истинско! Но, ако тези, които повдигат въпроса, дори не разбират какъв сложен проблем може да създадат, колко хора биха могли да съблазнят и пратят в ада, и продължават съвсем спокойно да си пишат сантименталните измислици за важността на Благата вест, която затъмнявала всички чудеса, то те са пълни глупаци. Тези рупори на антицърковните политтехнолози, които, прекрасно разбират, че директното обвинение на патриарсите в измама би предизвикало негативна реакция даже сред църковните либерали, решават да изобретят някакви „междинни форми” за такива обвинения. Започват с това, че получаването на Огъня е проста церемония, продължават с намеците, че измамата носи „благочестив” характер, (сякаш лъжата може да бъде „благочестива”!), и завършват вече с пълно отричане.

Но да разгледаме проблема в по-широк контекст. Вече е очевидно, че „либерал-православните” не спират само с отричането на чудесата при светиите. След като „процесът е започнал” явно ще се стигне и до отричане на Евангелските чудеса и до толстоизъм, който свежда вярата до голо морализаторстване. Ако вярваш във всемогъщия Бог, то напълно логично е да вярваш и в Неговите чудеса. Да казваш, че вярваш и да ги отричаш, вече представлява раздвояване на съзнанието. Не напразно в Свещеното Писание се говори за страшната опасност, на която са изложени тези, които са повярвали в Христа, а после загубили вярата си.

Добре е известна и притчата на Спасителя за нечистия дух, който излиза от човека. Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена;  тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото, (Мат. 12:43-45). И Господ Иисус Христос добавил: тъй ще бъде и с тоя зъл род. Такива хора може да бъдат обсебени от антихристиянски по своята същност идеи. Нерядко най-подлите революционери-безбожници, най-страшните магове, в юношеството си са били много вярващи хора. Всъщност трябва добре да помним, че Божията благодат, която се излива върху верните Му е толкова голяма, че може да бъде доказана дори статистически.

Нека сравним някои показатели на живота в дореволюционна Русия, когато болшинството от хората били въцърковени, със състоянието на днешна Русия, през която премина първо войнстващият атеизъм, а после войнстващият либерален агностицизъм. Да напомним, че либералният мит за уж невъцърковените руски хора в стара Русия е глупост, която няма своите основания. Но все пак трябва да признаем печалния, но реален факт за развратеността на гнилата върхушка. Въпреки това дори двадесет години след началото на антиправославния терор, след изгонването на християнството от училищата, армията и културните учреждения, по-голямата част от хората не се страхуват да признаят, че са православни. Това се случва в незабравимата 1937 година. Значи те били готови да изповядват вярата си докрай.

И така, до революцията на 100 000 човека от населението се падали само по 3 самоубийства за година, а сега са 38. Разводи практически не е имало, а днес се разпадат половината от семействата. Вратите на къщите по селата никога не се заключвали, случаите на селски бандитизъм били изключително редки, днес не помагат и ключалките, а жертви на престъпниците, както сами виждаме, стават цели семейства на свещеници, които неизвестните изверги изгарят живи. А в онези времена е било немислимо да си представиш такова нещо; тогава, обратно, всички помагали на пострадалото семейство, като построявали нова къща. И така, хората, пребиваващи в страх Божи, можели да живеят много по-спокойно и щастливо. Даже и сега, можем да кажем, че Църквата остава един остров на идеализъм и самоотверженост в морето на порока. Само хората, които са далече от Църквата, мислят, че строителството на нови храмове е лесна работа за енориашите. Хората често жертват и последното, което имат, ръководителите на строителни фирми нерядко изпълняват подобни поръчки на загуба. Ясно се вижда, че като цяло православното семейство е  по-здраво и по-многодетно, че православните хора са по-надеждни и порядъчни от обикновените агностици и това им носи успехи в най-различни области. Има и досадни изключения, но като цяло който има очи ще види.

Разбира се, ние не знаем какви пътища са ни нужни за спасението. Понякога в този свят са необходими горчиви лекарства, за да получиш блаженството на онзи. Но все пак е казано, че „християните ще наследят небето и земята”. Тоест голяма е вероятността нашите молитви да бъдат възнаградени още тук на земята, макар че за нас, разбира се, е по-важно Небето. Вярата е достатъчно голяма придобивка, за да я разменяме с лъжлива и глупава митология, която обвинява във всички грехове свещениците, епископите и „екзалтираното обкръжение на светиите”, само не и себе си – възлюбеният „аз”.

<< предишна

www.moskvam.ru

Превод: Даниела Димитрова