В тази статия ще се постараем да се абстрахираме от личността на протопрезвитер Александър Шмеман. Принципно тя и не е така важна в сравнение с това, че той е станал символ на определeно движение в Църквата. Затова ние ще обсъждаме преди всичко стила и идеите му, оставяйки въпроса за същината на неговата личност на историците, а в глобален смисъл и окончателен план – на Бога. Неговите книги обаче, които са станали едва ли не някаква „революционно-реформаторска класика” в Църквата, заслужават обстойно разглеждане.

Какво преди всичко се набива в очи при разглеждане на съчиненията му? Крайното политизиране в неговите трудове, в които не рядко виждаме крайната му, стигаща понякога до истински фанатизъм привързаност към господстващата в Америка политическа либерална идеология. За себе си о. Александър пише: „Имайки Франция за „родина”, бидейки част от руския „народ”, аз накрая усетих САЩ като моя „страна”. Той изпитвал възхищение от американската държавност, „възхищение от тази система, която „премахва” от политиката това, което ѝ причинява зло: ненавистта. Това е чудото на Америка”. Да беше разказал за любвеобилната Америка на сърбите, а също на афганистанците и иракчаните, те навярно биха го разбрали най-добре от всички!...

Разбира се, че емигрантът е прав и даже е длъжен да изпитва чувство на уважение към страната, която го е приютила. Но това уважение съвсем не бива да помрачава здравия разум и вярата, като преминава в ксенофобия към другите народи, а това чувство в неговите писания присъства и то много силно, особено към Русия, за което ще говорим по-долу.

И въобще, свещеникът не трябва прекалено много да мисли за политиката, а да прибягва към нея само, ако тя действително засяга въпроси за спасението на душата. При Шмеман това съвсем не е така: „Два часа пред телевизора: inauguration (встъпване в длъжност) на новия президент Картър. Както винаги – а това е „моят” шести президент, – възхищение от Америка - това е една истинска радост”.

Ако свещеникът с часове прекарва пред телевизора, а още повече за да види церемонията по встъпване в длъжност на поредния политик, която всъщност сама по себе си съвсем нищо не променя в света, и това за него е – както винаги! – „истинска радост”, то този свещеник очевидно твърде много е завладян от въпросите на този свят. А при това, той през цялото време говори за своята аполитичност. Но, тогава вече и Ленин някой ще нарече аполитичен. Още повече, че и синът на Шмеман, неотдавна пристигнал от Америка, в свое интервю твърди, че баща му бил абониран за огромно количество вестници и обичал да бъде в крак с политическите новини. За привържениците на съвременната либерална идеология, това е много характерно – да отричат, че тя е идеология, че тя е политическа. Протопрезвитер Шмеман категорично отхвърлял всички идеали на аскетизма и ето защо увлечението му по глупави телевизионни развлекателни програми е било съвсем закономерно. И не е голяма бедата, ако това би било просто поради човешка немощ. В такъв случай на такъв човек може и дори трябва да съчувстваме, защото всички ние сме хора, а пастирите не са изключение. Но той правел това по принцип и активно агитирал в статиите си и другите да постъпват като него, макар и да не го афиширал твърде много пред своите енориаши.

Ще цитираме от списание „Православная Русь” (1/14 май 1990, №9 (1414), с. 10-11), статията на Павел Рак: „Изглежда, че прот. Шмеман в пълнота е осъществявал идеала за семейна духовност у дома. Ще приведа само две свидетелства на очевидци. Едното: на епископ от Православната Църква, който в първия понеделник от Великия Пост (чисти понеделник), след вдъхновяваща проповед за началото на поста на прот. Шмеман, бил нагостен в дома на проповедника с кокошчица. Другото – на близък познат на прот. Шмеман: „Мнозина помнят о. Александър като остроумен събеседник, който обичаше да се шегува, а понякога и жестоко да осмива някого, пушещ цигара след цигара, гледайки по телевизията състезания по бейзбол, обичащ живота в цялото му разнообразие и богатство...”.

Има и много други подобни свидетелства. Странни са наистина тези „нови” християни, чиито кумир богословства с цигара между зъбите и демонстративно похапва кокошка в първия понеделник от Великия Пост, като същевременно „жестоко осмива някого”!... Ще отбележим, че прот. Шмеман, бидейки протопрезвитер на крайно либералната Православна Църква в Америка (OCA – Orthodox Church of America), не е бил „законодател” на църковния либерализъм в нея. Той прекрасно познавал либералните нрави и обичаи не само на духовенството, но и на епископата на ОСА и затова да предлага на своя епископ в първия великопостен понеделник постна трапеза – би могло да означава според него, да се прочуе сред своите събратя по „професия” (така о. Шмеман нарича в своите Дневници свещеническия сан) като непоправим враг на прогреса, мракобесник, тесногръд консерватор, краен реакционер, а още и като руски фашист и антисемит.

По-голямата част от духовенството на полуобновленческата ОСА считала и счита досега, че както образно се изразява един съвременен московски инок и почитател на творчеството на о. Шмеман, „от молитвицата и от постеца няма полза”.

Или ето друг откъс, този път – от „Дневника”: „Всички тези дни – наслада от зимните Олимпийски игри в Инсбрук по телевизията! Аз не виждам „ползата” от тези монашески диети, които непрекъснато се предлагат на хората в качеството на някаква самодостатъчна „духовност”. Моят опит е такъв: от момента, когато хората решават да въведат в своя живот тази „духовност”, те стават нетърпими, раздразнителни фарисеи”.

Много характерен е презрителният израз за поста като за „монашеска диета”, който изрича съсредоточеният в телешоуто „богослов”. Ако тази фраза се приеме насериозно, то тогава цялото наше монашество се оказва сборище от някакви зли и гладни раздразнени лицемери. Ала кои са нашите преподобни отци? Та нали всички те, без изключение са почитатели на „монашеската диета”. Тържеството на духа над плътта при тях се изразявало в това число и в пренебрегване на интересите на стомаха. Самите им наименования говорят за себе си: „просфорник”, „постник”, „лободник” (човек, хранещ се с треви – бел. р. „БВ”). Или в чест на нашия „прогресивен богослов” да отхвърлим всички Патерици? Още повече, че след този грубиянски – няма по-подходяща дума - абзац  за несъстоятелността на монашеството, следва обичайният шмемановски откат в диаметрално противоположна посока: „Аз нито за секунда не отричам реалността, истинността на монашеския опит (Добротолюбието, „старците” и т. н.)”. Току-що казал, че всички те са нетърпими, раздразнени фарисеи, и изведнъж – „не отричам”! Не, той наистина именно отрича и то с голямо раздразнение и озлобление. И продължава да говори за необходимостта напълно да изключим този монашески опит: „...Аз съм само убеден, че както богослужението, и почти всичко в църковния живот в наши дни, така и монашеският опит се транспонира и чете в друг ключ, в ключа преди всичко на този психологически егоцентризъм, който съставлява основната тоналност на нашата епоха”. Или с други думи: в наше време трябва да се подкрепят идеалите на потребителското общество и никакви други. Именно от тези мизерни, светски ориентири идва и неговото желание да промени Свещенното Предание на Църквата.

Не може да не се удивим и на вечното му търсене на врагове, при което враговете обикновено се оказват православните, а от православните, най-вече - руските православни. Твърде значителна част от неговите съчинения е посветена на остра критика към руските емигранти. Не е трудно да се забележи, че тях той критикува, може би много повече, отколкото американците или французите взети заедно. „Сложността, снобизма, евтината сантименталност на емигрантския подход към Църквата от една страна, и простотата на презираните от емигрантите американци от друга”, - е само един от множеството откъси при това далеч не най-острият.

А в това, че той много лошо се отнасял към Преданието като цяло, съмнение не може да има. Ето, например един от неговите многобройни цитати на тази тема: „Защо в Евангелието така малко е казано за Църквата? И на какво се основава вярата ни в нейната святост, непогрешимост, необходимост? Та нали всичко в нея – сложните ѝ догмати, иерархически различия, обряди, обичаи, всичко е създадено от хората, възникнало е в историята. В Евангелието ние откриваме образа на Христа и Неговото учение такова просто, чисто, без примес от човешко мъдруване и усложняване. И нима, за да бъдеш християнин не е достатъчно да вярваш в Христа и да се стремиш да изпълняваш Неговите заповеди, а трябва още и да съблюдаваш непонятни древни обреди, да разбираш трудните богословски формули, да влизаш в църковни спорове и разделения, да поемаш цялата тази човешка нечистота, която за две хиляди години е замърсила небесната чистота на Евангелието?”

Естествено, прот. Шмеман  забравя да каже, че и самото Евангелие е създадено от Църквата (от хората, ако използваме неговата терминология), и то също е част от Преданието. Наистина, по-нататък не пропуска да направи обичайния лицемерен откат в обратната посока, като великодушно отбелязва и някакви си там положителни страни на църковния живот.

Но въпреки това, той винаги много убедително говори против Църквата при това на всеослушание, и твърде неясно и малко – в нейна защита. „Понякога, имам чувството, че повечето хора действително, макар и без да знаят, живеят, затваряйки очи пред реалността (не само на смъртта) и че, именно в това тяхно скриване от реалността, основна функция има религията. „Не тревожи ги, докат’ спят”.* 

следваща >>

„Благодатный Огонь”

Превод: Светла Георгиева

* „В его дремоте не тревожь” – стих от романса „Без нужда не ме изкушавай” – бел. р. „БВ”.