Иоан Зизюлас (1931) – крупен богослов-модернист, икуменист, активен участник в икуменическото движение.

Титулярен митрополит (Константинополска Патриаршия). Ученик на о. Г. Флоровски.

През 1965 г. завършил Атинския университет. Професор по богословие в университета в Глазгоу и в Кингс Колидж (Лондон). Председател на Атинската академия на науките.

Участник в комисията към ССЦ «Кръщение, Евхаристия и Служение». В края на осемдесетте години - съпредседател на комисията по православно-англиканския «диалог». Една от централните фигури в икуменическите преговори с католицизма. Нееднократно публикувал в списанието «Съборност».

Като богослов и теоретик на икуменизма се намира под влиянието на о. Г. Флоровски, о. Н. Афанасиев и В. Н. Лоски. Ходът на неговата мисъл изцяло се вписва в школата на т. нар. „Парижко богословие”. Зизюлас се базира на учението на о. Н. Афанасиев за Църквата, което у мипрополита се излага в метафизически термини.

Популярността на митр. Иоан Пергамски на Запад се обяснява с това, че основните мотиви в неговото учение съвпадат с постмодернистките философски разработки. Преди всичко това е отрицание на всяка субстанционалност, на всякакво основание.

Той твърди, че е необходимо да намерим път към преодоляване на различията между Божеството и човечеството (навсякъде к. прев.). По пътя на същностите това е невъзможно: Бог е Върховна Свръхестествена Същност, Благ Бог – Творец и Промислител. А човек е една от сътворените същности, на които Бог е дарувал живот. Следователно Бог и човекът действително се различават по същност.

Зизюлас се стреми да «обвърже» в своята псевдосистема Божеството, човечеството и Църквата. Това се постига в Християнското вероучение чрез вяра в Бога-Творец и Промислител, учението за същността и благодатта. А у митрополита това се оказва най-сложният проблем и извиква към живот цяла метафизическа схема, която не почива на абсолютно никакви основания.

За да слее Бога и човека, Зизюлас подрива всички основания на битието. Той указва на неизвестния на никой преди него разрив между битието и общението. Това е чисто словесна формула, която не може да има никаква метафизична обосновка. И така на думи митрополитът «преодолява» този разрив. Той признава битието и общението за тъждествени, ако те се «намират» в личността.

А защо да не повярваме заедно с всички християни в Бога като Върховна Същност, Единствен истински Съществуващ? Защото същността е като че безлична, а личността - безосновна (свободна)! Но митрополитът счита това за преодолимо по поразителен начин. Той учи: Битието на Бога е съотносително: невъзможно е да се говори за битието на Бога извън понятието общение. Затова така да се каже, Неговото битие е тъждествено на акта на общението. Божествената Същност по определение носи съотносителен характер (substance possesses almost by definition a relational character). И за него Църквата се явява съотносителна реалност, (каквото и да означава това).

Макар Зизюлас да обявява общението за онтологическо понятие, той по необясним начин лишава «общението» от самодостатъчност и екзистенция. По-нататък митрополитът изравнява всички елементи от използуваната от него фраза, обявявайки битието за общение, а общението за същност и личност. Изходът от това уравнение от несъществуващите истински бития и общения митрополитът вижда в конкретната личност, която за него обаче също не съществува в истинския смисъл на думата. Като общ извод се явява признаването на единствената действителност – конкретната изменчивост и непостоянството на битието във всеки един определен момент.

В Бога Зизюлас отрича единството на Божествената Същност, което позволява да оценим неговото учение като атеистическо. Той критикува западното богословие за това, че в него единството на Бога е представено като единство на божествената «субстанция», или единно Божество!

Той обявява Същността на Троицата за общение, а Ипостаста на Бог Отец за източник на общението! В контекста на това учение е налице външно съвпадение с лъжливото учение на Е. Жилсон, възприето от о. И. Майендорф. У Зизюлас Личността на Бог Отец на свой ред се обявява за подчинена на общението, зависима от общението и конституируема от това общение: Любовта като образ на битието на Бога «ипостасизира» Самия Него. Става невъзможно да се разбере, кое за митрополита се явява източник и същност.

В този смисъл Зизюлас решава и въпроса за Истината и битието, тъй като учи за това, че те съвпадат, което напомня атеизма на Спиноза. И това съвпадение означава на практика пълен произвол по отношение на Истината.

На практика Истината има отношение само към тварното битие, защото Бог-Истина съди и милува. Истината в този смисъл се низвежда и дава на света отвън и затова Истината не е дискусионна и не е диалогична, а се изразява догматически. Зизюлас напротив счита, че Истината съвпада с общението на личностите и на свой ред с битието. Съгласно това постмодернистко учение не съществуват съждения, които са истинни сами по себе си. Критерий за истината става отношението, и ако, например католиците и православните встъпят в диалог, то този диалог вече придобива някаква истинност и фундаменталност. Затова нищо трайно в действителност не съществува освен отношенията на православните между тях самите и с другите.

Митрополит Иоан Зизюлас е обвиняван и за това, че цялата негова метафизика на общението води до там, че се унищожават всички безусловно съществуващи същности. За него всичко, което съществува се обуславя от общението, и не носи битието в себе си. Това обвинение е справедливо, с това уточнение, че и общението в системата на Зизюлас можем да обявим за каквото си щем и да му признаем какъвто си искаме статус. Което той прекрасно демонстрира в своята икуменическа дейност.

Учението на митр. Иоан Зизюлас се явява икуменическо в своята основа и в частност съвпада с философския постмодернизъм в учението за съобществото като източник на интерпретация, (която в постмодерна заменя Истината). Мипрополит Иоан напълно основателно търси опора за битието на човека и Църквата в словата, древни и съвременни. Той употребява, за разлика от о. Н. Афанасиев, философска терминология, за да я «надскочи» след това пак на думи.

Как митр. Иоан Зизюлас описва учението за Църквата? Православните никога няма да отстъпят от убеждението си, че Православната Църква е Una Sancta, в силата на своята вяра, че Църквата е историческа реалност, и в това, че ние не можем да я търсим зад пределите на преданието, което исторически е било завещано на нас и усвоено от нас. До тогава, докато у тях не се появят причини да преминат в друго християнско вероизповедание или църква, тоест докато те остават православни, те ще отъждествяват Una Sancta със своята Църква (подчертаното от нас - antimodern.ru).

И как стои въпросът всъщност? Прави ли са православните обективно погледнато, или само имат право на своите исторически обусловени възгледи, докато у тях не се появят причини да преминат в друго християнско изповедание или църква?

В много удобен за практиката на икуменизма смисъл, митр. Иоан Зизюлас разбира общението като отношение между личности. Затова вече самото отношение е равносилно на общението, независимо от това, що за отношение е то.

Що е тогава икуменическото движение от гледната точка на участващите в него? Това, както учи Зизюлас е съдружие посредством което - тоест посредством съвместното съществуване, работа, богословска рефлексия, страдания, свидетелства и т. н., и преди всичко при споделянето на обща визия за това, що е Църквата, - участниците могат да достигнат не само до изповядване на Единия Господ, но даже и на Една Църква.

За него се подразбира, че вече самите разговори за Бога и Църквата имат църковно и духовно значение, независимо от това, съгласни ли са говорещите един с друг и в каква степен. Ето за оправданието на такъв род практическа дейност по предателството на Православието са нужни на митр. Иоан Зизюлас метафизически тезиси от рода на: Затова защото ние вярваме в Бога, Който е общение в Троица, ние сме призвани да бъдем личности в общение.

В името на оправдаването на икуменизма митр. Иоан Зизюлас изобретява нови нелепи закони: Ние сме длъжни да правим разлика между Църква и обладаване на еклезиологическото й значение, тоест да отличаваме Църквата от нейното значение!

Митр. Иоан Зизюлас признава, че «православните» икуменисти не са достигнали до това да направят Символа на вярата единствена вероизповедна база в ССЦ, но в тази сфера съществува някакъв прогрес... Нима самото движение в това отношение няма никакво еклезиологическо значение? – риторически пита той, защото придава на самия диалог онтологически статус, макар това с нищо да не е обосновано, а то и не може да бъде обосновано.

Безоснователните твърдения на митр. Иоан Зизюлас предизвикали острия протест на архиеп. Стилиян Австралийски (Константинополска патриаршия): Тактиката на митр. Иоан Пергамски извиква у мен ярост, когато той се самообявява за богослов-систематик и в същото време има смелостта да твърди, че униатството не стои на дневен ред в преговорите между католиците и православните. Унията, това е фалшификат, явна измама с театрално преобличане. И ето идва митр. Иоан Пергамски и казва, че «поместните църкви трябва сами да решават тези практически проблеми». Къде намира митрополитът тези решения? И към кого се обръща: към неграмотни или безмозъчни?»

На фона на цялото това обожествяване на «общението», митр. Иоан Пергамски съвсем не е миролюбив към своите идейни противници. Той е готов да обвини своите православни събратя в духовен тероризъм, насочен против икуменизма. Руската църква пък направо обвинява в неспособност да отговори на предизвикателствата на съвременността, при което гледа на верността към Преданието просто като на предтекст, оправдаващ нейната назадничавост.

Според митрополитът-икуменист «Диалогът с Католическата Църква е най-важната, но и най-трудната задача за православните. Трябва да се решават още толкова въпроси, чака ни дълъг път, а хора злонамерени (така нарича митр. Иоан православните християни) пак ще гледат да пречат на всичко това.»

Антимодернизм.ру

Превод: Свещ. Божидар Главев