Някои публицисти, не само либерали-маргинали, но дори и част от консерваторите, пишат днес статии за своето разочарование от Православието, което, видиш ли, не оправдавало високото доверие на тези другари. Нека разгледаме основните митове на разочарованите от вярата хора.

Първи мит: епископите и свещениците нямат съвест и тънат в разкош.

По отношение на съвестта: По-голямата част от епископите са дошли в Църквата още по време на съветската власт. Тогава свещеническият сан е бил източник само на проблеми. Независимо от това, че в по-късния етап на атеистичния режим вече няма масови репресии, духовенството е подлагано на дискриминация във всички сфери на живота, а репресиите е можело да се повторят. И всичко това без да споменаваме факта, че духовниците, като правило, дори не са се надявали да станат епископи. Огромна част от тях идвали в Църквата заради своята гореща вяра, отивайки като на Голгота, защото до съвсем неотдавна е имало масови гонения и много хора са очаквали те да се повторят. Също и тези, които са учили в Семинарията през гладните 90 години на миналия век, са могли да си изберат къде-къде по-изгодно учебно заведение. Ами нали дипломите на духовните учебни заведения не се признават от държавата и до днес!

В Украйна, особено в западна Украйна, свещениците са подлагани даже на пряка заплаха от физическо насилие от страна на разколниците и униатите, и на доста от тях и досега им се налага да извършват пастирското си служение в изгнание и сред опасности.

Да вземем за пример наскоро преставилия се в Господа Светейши патриарх Алексий. Син на свещеник, той несъмнено от малък е вярвал в Бога и искрено е искал да Му служи. Тръгвайки по пътя на служението в годините на атеистичните гонения, нима е могъл да предвиди, че ще стане патриарх? Че ще настъпи време на освобождаване на Църквата от безбожния плен? Между другото по това време даже патриарсите се намирали под тежката преса на вечното следене от КГБ и дамоклевия меч на репресиите, а какво остава за обикновения свещеник.

Това, че патриархът не се е возил на трамвай и „Запорожец”, не е защото много е жадувал за разкош, (той е достатъчно умен човек и лесно би могъл да избере по-спокойна дейност, в която успешно да се реализира), а защото е въпрос на протокол. Патриархът е длъжен да води такъв начин на живот, който подобава на човек, общуващ с първите мъже на Русия, дипломати, държавни глави. Този протокол е бил съблюдаван и от предшествениците на Светейшия патриарх Алексий, които, при това, са били истински вярващи хора, управлявали мъдро и готови да изтърпят гонения за вярата.

Напълно е възможно съвременниците на свети Ермоген също да са се отнасяли скептично към него. Но дошло време и се оказало, че патриархът е готов да претърпи мъченическа смърт за истината.

След краха на атеизма много свещеници все пак станаха уважавани от обществото хора, доходите на епархиите значително нараснаха. Но станаха ли от това епископите и свещениците олигарси? Не, разбира се. Случаите на големи търговски операции, извършвани от епископите, които се раздухват от жълтата преса, по правило имат поръчков характер. В Украйна свещениците получават минимална пенсия. Тяхната социална защита е несравнимо по-малка даже от привилегиите на депутатите или чиновниците от най-ниските етажи. Равнището на доходите на селските свещеници е крайно незадоволително и те са принудени да се издържат с фермерство и други дейности. При градските свещеници то също далеч не надвишава доходите на обикновените банкови чиновници и е много по-ниско даже от нивото на биснесмените от средна ръка. При това по-голямата част от свещениците служат именно в селата. Доходите на епископите са по-високи, но те пък имат и повече разходи. Налага им се често да пътуват из епархията си, да се срещат с „големи хора”, което също означава, че трябва да изглеждат достойно, да издържат помощници на щат. В Църквата всичко е на показ.

Главният капитал на свещеника или епископа е неговият морален авторитет. Ако той го изгуби, ще изгуби и паството си, и доходите си, и подкрепата на властите, защото дори продажните политици очакват от духовенството нравствена чистота. И, разбира се, ще загуби подкрепата на свещеноначалието. Естествено, в тази среда понякога попадат и недостойни хора. Но това е именно рядкото изключение от правилото. Св. Иоан Златоуст по този повод казвал следното: ако всички пастири бяха безгрешни, то те биха се отнасяли с нетърпимост към греховете на обикновените хора.

Бог понякога допуска в Църквата да има грешни пастири, за да може на простия човек да му бъде по-лесно да получи опрощаване на греховете по време на изповед. И наистина, едва ли на нашите съвременници, затънали във всевъзможни съгрешения, би им било леко да се изповядват, например, при печерските преподобни отци. Те били такива аскети и толкова взискателни към себе си, а значи - и към околните, че общуването с тях вероятно би било непоносимо за днешното паднало паство. Според греховете, всичко ни се дава според греховете!

Все пак ще повторим: нашето духовенство в морален план е просто несравнимо по-високо от другите групи население. Погледнете пропиващите се, с малки изключения, селяни и подобните на тях работници. А да не говорим за нашите политици и бизнесмени, в чиито среди, тези, които само заради това, че не са „прецакали” своите партньори, вече се смятат за доста порядъчни.

следваща >>

www.moskvam.ru

Превод: Даниела Димитрова