За догмата на Лутер – (Само Писанието или Sola Scriptura), който признава Божествения произход единствено на Свещеното Писание, е чувал всеки, общувал с протестанти. Те обичат да цитират едно от последните изречения на Апокалипсиса, където се говори за заплахата, отправена към този, който добави или отнеме нещо от „пророчествените думи на тая книга” (вж. Откр. 22:18-19). Тези думи са много силни и тяхното правилно разбиране дава на човека оръжие, а неправилното се превръща в заплаха именно за този, който невнимателно го използва. Така е с всички книги на Свещеното Писание.

Апокалипсисът завършва Новозаветното Откровение, но не и историята. Историята продължава, а значи и действието на Божия Дух и Божия Промисъл. Единствената историческа книга на Новия Завет – Книга Деяния Апостолски, не завършва с думата „амин”. Това никак не е случайно. Думата „амин” не просто отбелязва края на текста и неговото запечатване, но и името Христово: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, (Откр. 3:14). Може да приемем, че апостол Лука, поставяйки „амин” в края на своето Евангелие, не е забравил просто да напише тази дума и в края на Книга Деяния. Правилно е да мислим, че Сам Бог, направлявал пишещата ръка на апостола, я е спрял, когато е било нужно. Книга Деяния не е завършена окончателно в този смисъл, че започналата история на Църквата непрестанно продължава, и едва в последните мигове на човешката история, преди Страшния Съд, тази книга ще бъде напълно завършена, и заедно със свиването на небесата, затворена.

***

За намирането на правилната гледна точка в съотношението Предание и Писание, нека се обърнем към старозаветния опит. Забраната за прибавяне и отнемане намираме в Библията далеч по-рано от появата ѝ в Апокалипсиса. В книга Второзаконие четем: Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядвам; не прибавяй към него и не отбавяй от него, (Втор. 12:32). Ако се отнесем към тези думи със съвременната протестантска категоричност, следва да ограничим свещените книги само до Петокнижието и да отречем свещеното достойнство на историческите, учителните и пророчески книги. Такава съблазън наистина е имало. Садукеите, например, казвали, че няма възкресение, ни Ангел, ни дух; а фарисеите признават и едното и другото, (Деян. 23:8). Формалната истина е на страната на садукеите, доколкото за възкресението и духовния свят Законът мълчи. Но правилното разбиране е на страната на фарисеите. Те разбирали свещената история не само като опазване на веднъж даденото, но и като придвижване напред и натрупване на опит. Така към синагогалното четене на Тората било добавено и четенето на пророците. Към основните празници, установени в Петокнижието (Пасха, Петдесетница и Разпъване Шатри), били добавени празници, възникнали по-късно. Най-известните от тях са Пурим и Ханука (Обновление). Бил натрупан огромен опит в благочестието извън храма, който се заключавал в изучаване и тълкуване на Писанията, в молитвата и в съвестното устройване на живота изключително в съответствие с Откровението. Ако днес ние се ползваме от всички съкровища на Старозаветните Писания и знаем, че всички те „свидетелстват за Христа”, това е благодарение не само на опазването на онова, което веднъж ни е дадено на Синай, но и благодарение на историческата роля на Старозаветната Църква. Благодарение на нейното внимание към словата и действията Божии и чувствителното вслушване в пулса на свещената история.

***

Естествено, подобен живот е труден и ражда съблазни. Колко, например, съкровен труд и небесна помощ са били необходими, за да се включи в канона Песен на Песните! Къде по-лесно е било да се прикрият зад Тората и да определят като „съблазън” книгата Песен на Песните. Но в това именно е и подвига на Църквата, която е длъжна да отдели истината от лъжата и, не дай Боже, да обърка едното с другото!

Съвсем понятен е страхът да не се объркаме в човешките предания и да се отдалечим от скалата, на която можем без страх да се опрем. Така постъпват протестантите. „Стига ни Писанието”, - казват те, като не си правят труд да разберат, че това не е Книга, паднала от Небето в завършен вид, а книга, писана в продължение на дълги векове от Църквата, първо от Старозаветната, а след това и от Новозаветната. Мюсюлманите вярват в това, че коранът съществува на небето и бил даден веднъж завинаги на Мохамед. Ние не мислим така за Библията. Така например, знаем, че самото Иоаново Откровение, в което се съдържа заплаха за добавящите и отнемащите, не било веднага включено в новозаветния канон. До него и вместо него на християнските събрания можело да се четат други книги, които пък днес не са включени в канона. Бог дал такова право на Църквата и още повече ѝ възложил задължението да отдели от неспирния поток на Преданието една точно определена част, която да предаде в писмен вид. И тази записана част от свещеното Предание, може да бъде разбрана и усвоена само в по-широкия контекст на Преданието.

Такъв е законът: в началото са Бог и Църквата, а след това идва Книгата, дадена от Бог на Църквата. Самата дума „Библия”, така любима на протестантите, отсъства в Писанието. Св. Иоан Златоуст нарекъл с тази гръцка дума събраните свещени книги и всеки протестант, който казва, че обича Библията, се ползва с този термин от Църковното Предание.

***

Днес никой не спори за допълнение и разширение на книгите от библейския канон. Канонът вече е оформен в продължение на повече от хиляда и петстотин години. Спорове могат да се водят и се водят само за правилното разбиране на Божиите думи, методите за разкриване на техния смисъл и, което е несравнимо по-трудно и важно - за приближаването към Автора на Библията и общуването с Него.

Бог е преди Писанията и общуването с Него било възможно без посредничеството на книгите във времената от Адам до Моисей. Църквата и днес не извлича догматите от Писанието, но потвърждава догматите чрез Писанието, доколкото е получила догматите на вярата от устната проповед на апостолите, казали несравнено повече, отколкото е записано.

Друг обряд, какъвто е, например земният поклон пред осветените евхаристийни Дарове, говори за отношенията между човека и Бога много повече отколкото хиляди страници текст. А протестантът, напротив, отхвърля историческата Църква, пазеща Откровението и се сили да я възсъздаде въз основа на текстовете, получени от Църквата и в съответствие със своето лично разбирание. Ако има Църква, то има и Писание, както и правилно разбиране на последното. Но, ако има само Книга, а човек е оставен на произвола да прави свободни тълкувания, то Истината неизбежно ще пострада от служението на смъртоносната буква (2 Кор. 3:7), което виждаме нагледно чрез примера на Реформацията, която и до днес няма свое единно и завършено лице.

А на нас, разбира се, ни предстои и делом и словом да доказваме родовата, органична връзка между Църквата и Писанието, Писанието и Евхаристията. Предстои ни да изградим мост, който да привежда хората, възлюбили Иисуса Христа чрез Книгата към Църквата, Глава на Която се явява Иисус. Този труд не е прост, но е свещен и плодовит. Книга Деяния продължава да се пише и думата „амин” в края ѝ още не е поставена. Божият Дух живее в Апостолската Църква и продължава да действа тихо, но забележително.

„Протестанти от всички страни, въцърковявайте се!” - може да кажем  без сянка от ирония. Само малко повече внимание към историята, малко повече опознаване и пътят от Книгата до встъпването в благодатното лоно, родило Книгата, значително ще се съкрати.

www.otrok-ua.ru 

Превод: Светла Георгиева