(По архимандрит Серафим)

1. Нашите собствени греховни наклонности: егоизъм, нервност, гордост и т. н.

2. Същите греховни наклонности на околните хора...

3. Демоните

Често и трите пречки се преплитат и се получава една Голяма и Невъзможна Пречка пред нашата Любов, а оттам и за нашето Спасение. Сам Христос иска от нас да се отречем от себе си, да намразим себе си, да предпочетем да страдаме заради любовта си към другите, та дори да бъдем готови да умрем за ближния, отколкото да си угаждаме и да обичаме страстните си увлечения. Неща, изключително трудни и дори невъзможни за нас. Да оставим спокойствието си, което толкова обичаме! и да приемем мъката за помощ на човек до нас, и като капак на всичко, да получим от нашите роднини и най-близки, ругатни и подигравки – това вече е подвиг, на който малцина са способни.

Почти всеки е имал такъв случай – приемаш един изпаднал човек у дома – спасяваш го, така да се каже, и той ти се „отблагодарява” с някакво такова невероятно зло, че всички ти се подиграват и присмиват, и ти се чудиш какво да направиш – и да се оправдаеш не можеш, защото никой няма да те разбере, и да тръгнеш към друго добро дело на любовта сили не намираш... И стоиш така между Небето и Земята, с мъглява мисъл в главата си за възкресение и Небе, а останал в сърцето без Любов до смърт към Бог и Ближен!...

Какви сме ние днес, какво е нашето сърце, можем да предположим, като чуем какво е било сърцето на православните преди 100 години по думите на св. Иоан Кронщадски: „То е самолюбиво, гордо, дръзко, мрачно, мъртво, неспокойно, многострастно. Това наше сърце ние трябва да разпъваме... ние сме длъжни да отсичаме своята воля и във всичко да следваме Божията воля”.

Какви ли са днес нашите сърца след цели 100 години, от които половината реално без Църква?! И дали можем докрай да разберем Христовата заповед за любовта? Дали разбираме, че тя е подвиг, изискващ жертви (милостиня, загуби, лишения, мъка и огорчения), и то не ден-два или година-две, а цели 50-60 години – до самия ни земен край?! И кой от нас може да извърши този подвиг, като преди това е бил възпитаван цели 20, 30, или 50 години (като мен) в гордост и себелюбие?! И не се е докосвал до Църквата Христова?!

Как да намразим себе си (злото в нас, което тъй трудно виждаме!) и да обичаме враговете си и порочните си ближни, на които тъй прекрасно и осезателно виждаме отвратителните им пороци?! Как да помогнем на мръзнещия мързелив скитник и вонящия бедняк, ровещ за хляб кофите за боклук и пиещ радостно останалото на дъното в шише лимонада?...

Не, мисля че заповедта на Бог за любовта е твърде трудна за нас, възхищаващи се пред подвизите на светиите, а на дело наужким тръгнали към спасение. Думите, пред които се възхищаваме, ни учат, но не ни научват, няма ги живите светли примери край нас, а само веселите мъртъвци на атеизма и християните и свещонослужители с пороци и с недъзи, сякаш по-големи от нашите... И ако ние насилим себе си за дело на любов към ближния, и дяволът, завиждайки на това невиждано чудо на човек от последните дни на света, ни нанесе огорчение и болка, кой би усетил повече тънката духовна радост от изпълнения дълг към Бога, отколкото грубата физическа дебела обида и скръб?...

Завършвам с простите думи „Насилници грабят Царството Небесно”. Умът и сърцето ни може да не искат, но ние трябва да ги насилим към доброто дело и към любовта. Ако чакаме сърцето ни само да прояви любов на дело към ближен в нужда, доста дълго трябва да почакаме... Защото любовта към ближния няма как сама спокойно и лесно да влезе в сърцата ни, тъй като те са изпълнени до краен предел с любовта ни към самите себе си!...

„Дай ми, Господи, всякога да обичам всеки мой ближен като себе си, да не се озлобявам против него по никакъв повод и да не слугувам на дявола! Дай ми да разпъна своето самолюбие, гордост, сребролюбие, маловерие и всички други страсти!... Нека живеем помежду си в единение на любовта, както трябва, и да пренебрегнем всичко, което ни... отлъчва от любовта!”

Нека тези думи на св. Иоан Кронщадски с голямо усилие влязат в сърцата ни и останат там завинаги!