Неоправославието и неговите предизвикателства – част 7

ІІ. ОТПРАВНИ ТОЧКИ НА “НЕООРТОДОКСИЯТА”

4. СВ. ДИОНИСИЙ АРЕОПАГИТ КАТО “ПРОБЕН КАМЪК”

Името на св. Дионисий Ареопагит може би е станало причина за най-много спорове, конференции и научни трудове сред съвременните патролози. За съжаление, обаче, научните усилия не намериха друг изход освен оня, за който говори в стихове Емили Дикинсън:

Пътникът видя пътеката към истината
и остана поразен – тя бе покрита с гъсти бурени.
По-късно той откри, че всеки бурен
бе всъщност остър нож.
Е, рече той накрая – и други пътища ще се намерят!”

Съвсем накратко историята на проблема “св. Дионисий Ареопагит” е следната:

В края на ХІХ – началото на ХХ в. “на Запад, учените – като Щилмайер и Кох доказват обосновано, че авторът (на т. нар. “Ареопагитики”, т. е. “За Небесната иерархия”, “За църковната иерархия”, “За Божествените имена”, изобщо съчиненията на св. Дионисий Ареопагит – б. м.) е Псевдо-Дионисий, живял в края на V и началото на VІ в., най-вероятно неоплатоник от школата на Прокъл, приел християнството или християнин, получил образование при неоплатониците.” ¹ Или както един друг автор обобщава: “Протестантските и католическите критици не отнасят тези съчинения (Ареопагитиките – б. м.) към апостолските книги (т. е. не признават, че техен автор е ученикът на св. ап. Павел – св. Дионисий Ареопагит – б. м.), а смятат за техен автор християнски платоник от края на ІV – началото на V в.” ²

И колкото и да е странно, тези, които уж най-много бягат от “западното влияние”, с лекота приемат научната обосновка на протестантските богослови, нещо повече – със всички сили я защитават. За о. Иоан Майендорф Ареопагитиките са “писания на един мистериозен автор от началото на VІ в., който пише под псевдонима Дионисий Ареопагит. Квазиапостолският авторитет на този непознат автор остава неоспорван през цялото средновековие и на Изток и на Запад.” ³ Но това явно ни най-малко не респектира о. Иоан. И той дори, като че ли с някакво задоволство констатира, че “неговото (на св. Дионисий – б. м.) учение за иерархиите, макар и да представлява действителен опит да се интегрира неоплатоническият възглед за света в християнски рамки, е очевиден провал, последствията от който довеждат до голямо объркване, особено в областта на литургията и еклесиологическите формулировки... за щастие (!?) Дионисиевото богословие практически няма никакво влияние върху такива основни текстове като молитвата на кръщението или евхаристийния канон. То служи главно да развива и обяснява изключително богатите детайли, с които Византия вече украсявала основните светотайнски действия на християнската вяра...” ⁴

А на друго място о. Иоан вече като че ли направо недоволства: “За християнската традиция, – пише той – тази класификация (на ангелските чинове – б. м.) представлява голямо неудобство, понеже старозаветната ангелология е сложна и не се припокрива с иерархията на Дионисий. Така например Църквата счита архангел Михаил за глава на небесното войнство, докато в системата на Дионисий архангелският чин е един от най-низшите в небесната иерархия. Казано най-общо Дионисиевата класификация на небесните сили не съответства на библейската представа за тях...” ⁵

Оттук нататък всеки богослов, желаещ да демонстрира научност, ще повтаря като папагал тези умозаключения. Например дякон Георгий Зяблицев пише: “Схемата на три триади от три реда (е) резултат от обръщането на св. Дионисий към неоплатонизма. Св. Дионисий е искал да изобрази умопостигаемия свят също толкова строен, уреден, богат и затова е включил в своето богословие концепцията за тройственото движение, дейност и разделение на Небесните сили, упоменати в Писанието и Преданието на Църквата... Деветстепенната иерархическа структура на св. Дионисий, следователно не е имал достатъчно основания...” ⁶

Следствие от всички тези “научни” изследвания е, че се отрича св. Дионисий Ареопагит да е автор на гореспоменатите книги като нещо невъзможно или най-малкото необяснимо за разума, а авторът се нарича с името “Псевдо-Дионисий Ареопагит”. Впрочем някои не чак толкова дръзки православни богослови продължават да го наричат Дионисий Ареопагит или дори св. Дионисий Ареопагит, но са готови да приемат нещо за което има още по-малко основания, а именно, че има двама светци с такова име, или че под това измислено име също се крие свети отец, само че не от апостолско време, а от V – VІ век. Както и в началото споменах, научните трудове в защита на тази теория, “православните” богослови, които я приемат, са толкова много, че изходът от подобен спор, дали св. Дионисий е “псевдо” или не, изглежда предрешен. Но както казал прор. Елисей на слугата си: Не бой се, защото ония, които са с нас, са повече, отколкото, които са с тях, (4 Цар. 6:16). Затова без страх пристъпваме към въпроса. Най-напред е добре да разрешим недоуменията, относно ангелската иерархия.

Първо трябва да кажем, че в Свещ. Писание – Библията – се споменават и деветте ангелски чина, за които пише св. Дионисий: херувими (Бит. 3:24; Пс. 79:2), серафими (Исаия 6:1-8); сили, начала, господства и власти (Еф. 1:21); престоли (Кол. 1:16); архангели (Иуда 1:9) и ангели (1 Петр. 3:22).

Що се отнася до иерархията им, за нея са знаели и отците преди V век. Така например св. Атанасий Велики пише: “Престолите, серафимите и херувимите се поучават непосредствено от Бога, след това те учат и останалите чинове и по такъв начин по реда висшите учат нисшите.” ⁷ Някои може да забележи, че “останалите чинове” не са упоменати поименно. Но нали така постъпва и св. ап. Павел, когато не се налага непременно тяхното изброяване. Например в Кол. 1:16: Понеже чрез Него е създадено всичко що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо, било престоли, било господства, било началства, било власти – всичко чрез Него и за Него е създадено. А св. Теофан Затворник тълкува: “накрая, за да не изключи в този свят на духовете някои от сътворението от Бог Син, Апостолът изброява по имена и сонмовете им... и заключава – “всичко”. ... Той изброява само 4 техни сонма просто за пример. Можем да допълним: тези и всички други сонмове каквито съществуват. Да изброява всички ангелски чинове не е имало нужда. Не за тях става дума, а за Божеството на Господа Спасителя, което се доказва най-вече в творчеството.” ⁸

Затова и св. Иоан Кронщадтски ни най-малко не се съмнява като пише: “Св. Дионисий Ареопагит, ученик на св. ап. Павел, казва, че така е разделял ангелските чинове самият св. ап. Павел. “Всички сили на небесните чинове, – казва той – Свещ. Писание е нарекло с девет отделни имена, а нашият божествен наставник (подразбира св. ап. Павел) ги разделя на три тройствени степени.” (“За Небесната иерархия”, гл. 6)” ⁹

Възможно ли е ап. Павел да е казал повече, отколкото пише в Библията? Този въпрос може да звучи по протестантски, но аз ще отговоря и на него. Всъщност отговаря св. Иоан Златоуст, който казва: “Христос ни изпрати по-важни и неизречени завети чрез св. ап. Павел, отколкото чрез Самия Себе Си.” ¹⁰

За Преданието, мисля, тук няма нужда да говорим нашироко – сам Апостолът похвалява пазещите “преданията”, както той им ги е предал (1 Кор. 11:2). Именно ако се беше взрял в Църковното Предание о. Майендорф би разрешил недоумението са защо Михаил – един архангел е архистратиг (военачалник) на всички небесни сили, макар и от по-долните чинове; той се удостоил с такава висока почест заради това, че пръв издигнал глас срещу богоотстъпника Денница и “повел” войнството Господне.¹¹ А не се ли случва това и в нашата армия – военен с по-ниско звание, заради заслуги да приема по-висока длъжност – например капитан да командва полк или полковник – дивизия?

Но, разбира се, по-същественият въпрос е – може ли да е богоотровено и истинно едно учение, което не присъства точно в този си вид в Библията? Оказва се, че може – поради т. нар. “продължаемост на догматическото откровение в Църквата.”¹² Това ясно е показал св. Григорий Богослов, отговаряйки на същите нападки, (че няма “библейски основания”), само че срещу божествеността на Св. Дух. Той пише: “Ветхият Завет проповядваше ясно за Отца, но не така ясно за Сина, Новият Завет откри Сина и посочи божествеността на Духа. Сега с нас е Духът и ни дарува едно по ясно тълкуване за Себе Си.“¹³ Та нали и Сам Христос каза: Утешителят, Дух Светий, ... Той ще ви научи на всичко, (Иоан. 14:26) Как? Св. ап. Павел, както сам говори за себе си в трето лице, е грабнат и “отнесен до трето небе” (2 Кор. 12:2). Нека си припомним тълкуванието на св. Максим Изповедник, според който трите небеса са трите етапа на духовния живот. Първото небе е краят на практическата философия или очистването на сърцето и прогонването на всички помисли от него. Второто небе е естествената теория, а именно познаването на същината на нещата от удостоения със силата на Божията благодат човек или с други думи – непрестанната вътрешна молитва. Третото небе е богословстването, чрез което по Божията благодат и чрез грабването на ума (νους-а), човек постига знание за Божествените Тайнства и тайните на небесното царство.”¹⁴

А “Св. Григорий (Синаит) утвърждава, че “осемте главни предмета на съзерцание” в състояние на съвършена молитва са следните: 1. Бог; 2. чина и предстоянието на умните сили; 3. съставът на видимите неща; 4. домостроителството на слизането на Словото; 5. всеобщото възкресение; 6. Страшното второ Христово пришествие; 7. вечната мъка и 8. Царството небесно. Те (тези обекти) са ясно съзерцавани и познаваеми за придобилите чрез благодатта пълна чистота на ума.”¹⁵ Каквито очевидно не сме ние днес, независимо от това, дали се считаме или наричаме “православни богослови”. Още по-малко пък такова познание може да се търси при учените, които са се откъснали или никога не са били в Църквата. Дори и у тези, които са “специалисти” по св. Отци. Затова е разбираемо те да гледат на творенията на св. Дионисий Ареопагит като на “нововъведение”, доказващо, че „Дионисий... може не само да “слуша” новото учение, но и да го създава – и това е учението за деветте ангелски чина, разделени от три степени, което не се среща в предходните съчинения на отците.”¹⁶

Тук се загатва и един от твърде (дори прекалено) разумните доводи на отрицателите на авторството на св. Дионисий, а именно, че до началото на VІ век, св. Отци не споменават за Ареопагитиките. Без да обръщат внимание на факта, че след това няма св. отец, който да отрича апостолския авторитет на св. Дионисий, даже до наши дни! Но защо преди това тези книги не са били известни – пак ще попитат любопитните? Отговорът е прост – не знаем, но с вяра ходим, а не с виждане, (2 Кор. 5:7). Знаем, обаче, че древните автори до V в. не споменават и за Св. Убрус, докато той бил скрит (зазидан) и едва след това по чудесен начин бил явен и прославен в Църквата. За сметка на това, от времето на откриването му също няма св. отец, който да е отричал автентичността му на “богосъздадена икона”.¹⁷ Как точно е създадена не знаем. Отобразяването на Христовия лик върху убруса е чудо. Чудото затова е чудо, защото не подлежи на логически обяснения. В него или вярваш или не вярваш, независимо от доводите на разума.

Затова макар и да признава, “че е невъзможно да обясни начина, по който Дионисий е могъл да предугади традиции, които са съзрявали постепенно в Църквата”, автентичността на св. Дионисий приема и св. патр. Фотий¹⁸, прочут не само със своята образованост, но както св. Серафим Саровски привежда думите на св. Симеон Солунски: “лицето му, като у втори Моисей просияло от благодатта на Духа Светаго, която била в него.”¹⁹ И само той ли е признал автентичността? Ами св. Максим Изповедник – “божественият”, както го нарича св. Григорий Палама?²⁰ Разбира се, самият св. Григорий не само, че не се усъмнява в свидетелството на св. Максим, но даже молитвено призовава св. Дионисий Ареопагит: “Велики Дионисие, ти, който си слушал гласа на Христовите апостоли, си се вдъхновил от техните огнени думи и проповядвайки непрекъснато Божествените слова си понесъл достатъчно наказания.”²¹ (Последното, от които е може би охулването му и наричането му “псевдо” през ХІХ – ХХ в.)

Нека чуем и св. Иоан Дамаскин – “богословът, на когото, – според св. Григорий Палама, – може да се вярва”²², “глас и тълкувание на всички богослови”²³, “богословието на който дава сбито цялото учение на ранните отци.” ²⁴

И той – св. Иоан – пише: “По думите на светейши, и свещенейши и превъзходнейши в науката за Бога Дионисий Ареопагит, богословието, ще рече божественото Писание обособява девет небесни същности; божественият свещеноучител ги разпределя в три специфични класа. Първият пребивава неотклонно около Бога и има предимството да се съедини максимално и непосредствено с Него – това се шестокрилите серафими, многооките херувими и светите престоли. Втори е класът на господствата, силите и властите, трети, е класът на началата, архангелите и ангелите.” ²⁵ Можем да кажем само “амин!” Наистина това е “точно изложение на Православната вяра” на Христовата Църква!

А “Църквата е жив харизматичен организъм. В нея са били създадени и на нея принадлежат Свещеното Писание, творенията на светите отци и химнографията. Затова тези произведения могат да бъдат разбрани и правилно възприети само в Църквата. Извън Църквата те стават мъртви тела, извън Църквата не може да бъде разбрано нито Свещ. Писание, нито патристиката. Ако организмът е изваден от средата, в която съществува, то организмът става труп. Трупа можеш да анатомираш, да разложиш на клетки, можеш да опишеш морфологията на мъртвото тяло, но трупът никога не дава представа за самия живот на организма. Ето защо Свещ. Писание, патристиката и химнографията не могат да бъдат разглеждани от човек, който стои вън от Църквата, те ще са мъртви и неми за него.” Това пише известният наш съвременник грузинският архим. Рафаил (Карелин) и продължава: “Между другото, в последно време в светската наука, която е проникнала и в църковната наука, често фигурират мъгляви термини, заличаващи с представката “псевдо”; псевдо-Климент, псевдо-Макарий и т. н. Представката “псевдо” означава “лъжлив” (или “лъже” – б. м.) и затова учените рационалисти зашифрират под този термин определена идея, а именно: “Лежецът излъгал, профаните приели, а умните разкрили.” „Обаче Църквата притежава по-устойчиви ориентири, отколкото всяка наука. Църквата притежава Традиция (т. е. Предание – б. м.), приемственост, затова в Църквата не само се пазят, но и живеят нейните духовни съкровища... Църквата пази принципа на приемствеността. ... Затова, когато днес вие чувате думата “псевдо”, то помнете, че ученият, стоящ вън от Църквата, е загубил най-главния ориентир – Традицията и приемствеността. Той има друг метод – казуалния, т. е. случайния, той прави изводи от разпокъсани факти, от съвпадения. ... Отците на Църквата познавали нейния живот и затова интуитивно са могли много по-скоро да отличат оригинала от фалшификатите, отколкото тези учени, които не притежават такава духовна интуиция.” ²⁶

Още повече, че св. Отци именно с творенията на св. Дионисий Ареопагит обясняват редица страни от богослужебния ред и практика на Църквата, и с тях утвърждават тяхната автентичност и апостолски авторитет. Например св. Симеон Солунски пише: “Така разсъждавали апостолските и божествени мъже за свещената литургия, която равноапостолният Дионисий нарича Евхаристия и причащение...” ²⁷ Към такова позоваване прибягвали повечето православни богослови до сравнително неотдавна. Например професорите Д. Дюлгеров и Ил. Цоневски, цитирайки “За църковната иерархия” изрично подчертават, че авторът й “Дионисий Ареопагит (е) ученик на ап. Павла” (Деян. 17:34).²⁸

На друго място пак те доказват използването на миро за миропомазване от св. апостоли, опирайки се на авторитета на св. Дионисий Ареопагит; също и когато обосновават иконопочитанието. Може би тъкмо по тяхно време е настъпил “преломът” в схващането (и) на българските богослови по този въпрос. Защото как иначе да си обясним, че същият проф. Ил. Цоневски в известния си труд “Патрология” вече “развенчава” св. Дионисий Ареопагит и приписва авторството на неговите книги на измисления от протестантите “Псевдо-Дионисий”?!²⁹

Тази раздвоеност или по-скоро преориентиране се наблюдава и в учениците на гореспоменатите професори. В книга, издадена от един от тях срещаме най-напред обосноваване на факта, че практиката за кръщаване на малки деца датира от апостолско време, с името и чрез трудовете на св. Дионисий Ареопагит; също и за употребата на кръстния знак.³⁰ Значи редакторът уж приема текста на катехизиса на св. Филарет Московски, а в същото време под черта добавя: “Дионисий Ареопагит не е същият, който се споменава в Деян. 17:34, а църковен писател от края на V или началото на VІ век.” ³¹ Обаче, както правилно подчертава архим. Рафаил (Карелин): “само самата Църква може да каже, нейно ли е това произведение или не.” ³² “Псевдо” ли е авторът му, или “свети”.

“Църковният писател от VІІ век (+ ок. 624 г.) Леонтий Византийски, ... изброявайки знаменитите учители и отци на Църквата, живели от Рождество Христово до царуването на император Константин Велики (ІV в. – б. м.) поставя между тях и Методий Патарски в такъв ред: Игнатий Богоносец, Ириней, Иустин Философ и мъченик, Климент и Иполит – Римски епископи, Дионисий Ареопагит, Методий еп. Патарски... а, след това прибавя: “всички ги приемат (дори) и появилите се след тях ереси” (Леонт. Визант. De sectus. Act. ІІІ)³³ Разбира се, Леонтий не е познавал протестантизма, а също и неоправославието.

Източните патриарси в своето послание от 1723 г. също признават св. Дионисий Ареопагит за един от “древните отци на Църквата”, автор на “За църковната иерархия”.³⁴ Пишейки за тайнството миропомазване те изтъкват: “за което разсъждава и апостол Павел (2 Кор. 1:21-22), а по-ясно Дионисий Ареопагит.” ³⁵

Но още по-ясно и непоколебимо преданието, че ученикът на ап. Павел, св. Дионисий Ареопагит, е автор на Ареопагитиките, е засвидетелствувала Св. Православна Църква в своето богослужение за празника на св. Дионисий Ареопагит – 3/16 октомври. В него намираме, че св. Дионисий “познал Христа чрез Павел” (икос) и е “научен от божествения Павел” (канон, песен 1); от него се е научил да се “възвисява на небесата” (светилен), че наистина е “ученик на достигналия до трето небе апостол” (кондак). Че този същият ученик е “познал чиновете на ангелите” (светилен, първа стихира на “Господи воззвах”, - канон, песен 1^-ва, 3^-та; че е “написал всички ангелски чинове и техните тайни сияния” (седален) и пак той е говорил за Църковната иерархия („други стихири” – 2^-ра на “Господи воззвах”, канон, песен 4^-та). Че той е богословствал за “божествените имена”: (“други стихири”, 3^-та; канон, песен 3^-та). Свещените песнопения разказват за още две събития, ясно показващи, че става дума за апостолския ученик, удостоил се да бъде свидетел на чудни и преславни събития. Икосът напомня за това, че св. Дионисий е бил свидетел на слънчевото затъмнение станало при Разпятието на Спасителя, а 9^-та песен на канона ни напомня, че той, заедно с апостолите, се озовал в Иерусалим за Успението на Божията Майка. Като че светите отци, оставили ни тези химни предугадили, че ще дойде време някои да се съмняват в житието и боговдъхновеността на св. Дионисий, че ще го хулят и празнословят по негов адрес и затова написали тези две песни (съотв. в 6^-та и 5^-та песен на канона):

“Твоето житие богоблаженни отче е чудно, словото ти предивно, езикът ти – светозарен, устата огневдъхновена и духодвижима, а умът ти изпитан.” “Гласът на твоите слова, носен като някой небесен шум, разгроми безбожните разуми чрез словото на благодатта, и просвети сърцата на верните чрез пресветлите божествени зари.”

И както би казал св. Димитрий Ростовски “Та словеса церковная, яко верная и вякаго приятия достойная, любезно чтим и почитаем...” ³⁶ (т. е. “тези църковни слова почитаме като верни и достойни за всяко приемане.”)

Как приема църковните богослужебни слова неоправославието?! Както и в случая с авторитета на св. Отци, то признава, че “учението на Църквата се въплъщава в богослужението” ³⁷ Но си оставя една “вратичка” като казва: “разбира се, много агиографски легенди и поетически преувеличения в тях (химните, т. е. песнопенията – б. м.) могат да се използват само в контекста, в който първоначално са написани.” ³⁸ Казано по-просто: “така са ги разбирали нещата по онова време, но днес науката е изяснила друго!” Нищо, че в Църковния устав изрично е отбелязано, че това са свещени химни, “юже убо мнози от святих и богоносних красодетел наших отец добре и яко достояше, от Святаго движими Духа сложивше песноделаша”, т. е. че светите и богоносни наши отци, съчинявайки песнопенията “добре и както трябва да бъде” са били “движени от Светия Дух” ³⁹. Слава Богу, като че ли разсъждаващите като о. Иоан Майендорф дори и измежду съвременните православни богослови, са малцинство. Така проф. Леонид Успенски е категоричен: “богослужебните текстове... не се явяват плод на поетическо въображение”, защото “това би било несъвместимо с боговдъхновеността” им.⁴⁰

Същото пише и д-р Тодор п. Тодоров: “Богослужението... представлява от себе си живо богословие. В него са намерили богато отражение и свещената и църковната история, и догматиката и етиката на Църквата.” ⁴¹ 

“Богослужението на Църквата отразява нейното богословие”, потвърждава и проф. д-р протопрезв. Благой Чифлянов.⁴² Защото ние “имаме две форми на Откровение: Свещено Писание и Свещено Предание, основа на което се явява литургиката” ⁴³.

Източните патриарси също обясняват, че “когато пеем утешителни песни от Триода и Минея, не правим нищо такова, което да е неприлично за християни, защото всички тези книги съдържат здраво и истинско учение за Бога, и (се) състоят от песни или избрани от Свещеното Писание, или съставени по внушение на Духа.” ⁴⁴ Неслучайно “нашите предци (са) се учили на истините на Православната вяра посредством богослуженията на Св. Църква.” ⁴⁵

Разбира се, най-силно и убедително е свидетелството на св. Отци. Св. Нил Мироточиви потвърждава, че “книгите църковни са напълно истинни – до (последния) израз, до (последната) буква... заради какво тогава ги презират, защото днешните хора не се покоряват на книгите на нашата Църква?...” ⁴⁶ И в самия ХХ в. св. Иоан Максимович напомня, че “богослужението в своя състав съдържа цялата пълнота на догматическото учение на Църквата и излага пътя на спасението.” ⁴⁷ Нека приключим тази приятна “схоластика” с последния по време св. отец – преп. Иустин Челийски, който казва: “Всички богослужебни книги, всички молитви (на богослужението) – това е живият, благодатен живот на Църквата. ... Това е православната педагогика – потокът на живият, неумиращ апостолски живот на Свещеното Предание.” ⁴⁸

А за нас, днешните християни, най-полезно е “да се ръководим и вдъхновяваме от светите отци – наши съвременници, които са живели при подобни условия (на нашите – б. м.) и въпреки това са запазили чисти и неизменни същото вечно ново учение, не зависещо от времето и расата, но дадено за всички епохи до края на този свят и за един народ – православните християни.” ⁴⁹ Защото Православието се изразява не в номинална принадлежност, но то е истинско, правилно мнение, “мнение, което напълно отговаря на своя първоизвор”, който е Църковното учение.⁵⁰ А Църковното учение, което както видяхме, се преподава и чрез богослужението, се приема най-напред и преди всичко с вяра. И това не е израз на “тоталитарно мислене”, както им се струва на някои неоправославни богослови⁵¹, а по-скоро подчертава нейната “надлогичност”.⁵² “Именно това е най-особеното дело на вярата, – ни учи св. Иоан Златоуст, – да не изискваш причините за това, което ти се заповядва, а само да се покоряваш на заповедите.” ⁵³

Неоправославието сякаш казва: “Вярвам, защото разбирам”, а св. Отци ни посочват друг път: “Вярвам в учението на Църквата; та като се подготвя чрез вярата, да разбера!” ⁵⁴ Както е и писано: Ако не повярвате няма да разберете, (Ис. 7:4 – слав. прев.).

Затова и св. Игнатий Брянчанинов ни отправя следния призив, който ще ни помогне и при разглеждането на останалите въпроси, засегнати в тази работа:

“Да оградим ума си със смирение, като не му позволяваме да се стреми безразборно и лекомислено към придобиването на знания, както и да примамва любознателността ни новото и важното в заглавията им. Да го опазим от изпитанията на лъжеученията, прикрити с името и образа на християнското учение. Да го смирим в послушание на Църквата, унищожавайки “всяко превъзнасяне що възстава срещу познанието Божие” (2 Кор. 10:5) и срещу разума на Църквата. Тесният път на послушание към Църквата отначало е прискърбен за ума, но той извежда до широтата и свободата на духовния разум, пред който изчезват всички мними духовни несъобразности, които плътският и душевен разум намира в точното подчинение на Църквата. Да не му позволяваме друго четене по духовните въпроси, освен от книгите, написани от писателите на истинската Църква, за които самата тя е свидетелствувала, че са органи на Светия Дух.” ⁵⁵

 

<< предишна || следваща >>

 

¹ Денкова, Л. – В: предговор към Св. Дионисий Ареопагит. За Божествените имена. – С., 1996, с. 12. (обратно в текста)

² Бронзов, Ал. – В: приложение към Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра. – С., 1996, с. 321. (обратно в текста)

³ Майендорф, Й. Пос. съч., с. 39. (обратно в текста)

⁴ Пак там, с. 41. (обратно в текста)

⁵ Пак там, с. 43. (обратно в текста)

⁶ Зяблицев, д. Г. Ангелологията на Св. Дионисий Ареопагит. – ЦВ, бр. 19, Х. 1998, с. 6. (обратно в текста)

⁷ Беляев, еп. В. Основы исскуства святости. – т. 1, Нижний Новгород, 1995, с. 396. (обратно в текста)

⁸ Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника. Толкования послании апостола Павла. Послание к колоссаем и филипийцам. – Московский Сретенский монастырь, 1998, с. 49-50. (обратно в текста)

⁹ Полное собранiе сочиненiй протойерея Iоанна Ильича Сергиева. – т. 1, СПб, 1893. (обратно в текста)

¹⁰ Йеротей, митр. Пос. съч., с. 45. (обратно в текста)

¹¹ Жития на светиите, съставени от Св. Димитрий митрополит Ростовски. – м. ноември, Св. Гора Атон, 2001, с. 182. (обратно в текста)

¹² Цоневски, проф. д-р Ил. К. Пос. съч., с. 280. (обратно в текста)

¹³ Св. Григорий Назианзки. Пет богословски слова. – С.,1994, с. 129-130. (обратно в текста)

¹⁴ Иеротей, митр. Пос. съч., с. 45. (обратно в текста)

¹⁵ Роуз, иером. С. Православный взгляд..., с. 50-51. (обратно в текста)

¹⁶ Денкова, Л, пос. съч., с. 14. (обратно в текста)

¹⁷ Успенский, Л. Богословие иконы Православной Церкви. – М., 1996, с. 21. (обратно в текста)

¹⁸ Майендорф, Й. пос. съч., с. 30. (обратно в текста)

¹⁹ Поучения и беседы преподобного Серафима..., с. 76. (обратно в текста)

²⁰ Григорий Палама. Слова. – С., 1987, с. 165. (обратно в текста)

²¹ Пак там, с. 141. (обратно в текста)

²² Пак там, с. 163. (обратно в текста)

²³ Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение..., с. 35. (обратно в текста)

²⁴ Серафим, иером. Православный взгляд..., с. 21. (обратно в текста)

²⁵ Св. Йоан Дамаскин. Пос. съч., с. 82. (обратно в текста)

²⁶ Рафаил, архим. Пос. съч., с. 368, 369, 372. (обратно в текста)

²⁷ Вениамин, архиеп. Пос. съч., с. 128. (обратно в текста)

²⁸ Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство. – С., 1992, с. 281. (обратно в текста)

²⁹ Цоневски, проф. д-р Ил. К. Пос. съч., с. 434 и сл. (обратно в текста)

³⁰ Православен катехизис и послание..., с. 100, 98. (обратно в текста)

³¹ Пак там, с. 98. (обратно в текста)

³² Рафаил, архим. Пос. съч., с. 371. (обратно в текста)

³³ – В: Патарский, священномученик М. В: предговор към Пир десяти дев. – М., 1996, с. 3. (обратно в текста)

³⁴ Православен катехизис и послание..., с. 223. (обратно в текста)

³⁵ Пак там, с. 221. (обратно в текста)

³⁶ Сочинения святаго Димитрия митрополита Ростовскаго. – ч. 3, М., 1842, с. 482. (обратно в текста)

³⁷ Тутеков, С. Пос. съч., с. 10. (обратно в текста)

³⁸ Майендорф, Й. Пос. съч., с. 159. (обратно в текста)

³⁹ Типик или Църковен устав. – С., 1980, с. 415. (обратно в текста)

⁴⁰ Успенский, Л. Пос. съч., с. 130. (обратно в текста)

⁴¹ Тодоров, д-р Т. п. Омилетика. Теория на проповедта – ч. 1, С., 1956, с. 92. (обратно в текста)

⁴² Чифлянов, Бл. Литургика. – С., 1997, с. 10. (обратно в текста)

⁴³ Рафаил, архим. Пос. съч., с. 354. (обратно в текста)

⁴⁴ Православен катехизис и послание..., с. 231. (обратно в текста)

⁴⁵ Соболев, архиеп. С. Пос. съч., с. 100. (обратно в текста)

⁴⁶ Посмертныя вещания преподобнаго Нила Мироточиваго Афонскаго. – М., 1997, с. 153. (обратно в текста)

⁴⁷ Слова иже во святых отца нашего Иоанна..., с. 311. (обратно в текста)

⁴⁸ Попович, преп. И. Пос. съч., с. 140-141. (обратно в текста)

⁴⁹ Роуз, иером. С. Светите Отци...., с. 21. (обратно в текста)

⁵⁰ Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство...., с. 27. (обратно в текста)

⁵¹ Яннарас, Хр. Пос. съч., с. 39. (обратно в текста)

⁵² Успенский, Л. Пос. съч., с. 153. (обратно в текста)

⁵³ Св. Иоанъ Златоустъ. Тълкувание на Евангелието от Матея. – беседи 1-15, с. 83. (обратно в текста)

⁵⁴ “Архиеп. Серафим – виден православен богослов...”, с. 9. (обратно в текста)

⁵⁵ Иличова, Н. За Прелестта...., с. 87. (обратно в текста)