Теологумена е термин, въведен в богословието от проф. В. В. Болотов. Неговото значение се разбира от професора като частно богословско мнение. Само че в Църквата не съществува частно мнение. Има Христово учение, което всички са длъжни да съблюдават в чистота. Всяко частно мнение се определя от светите отци като еретическо мъдруване.

Последната четвърт на XIX в. в Петербургската академия била ознаменувана от появяването на един наистина велик учен - Васил Василиевич Болотов (1854-1900).  За своето време той бил, може би, най-големият познавач на Църковната история на християнския изток в света, изпреварил с десетилетия не само руската, но и европейската наука.  Неговите трудове започват да остаряват едва в 1950 г., но и до днес на руски език не са се появили достойни заместници. Той бил един от първите в Русия и в света, който изучавал християнския свят като едно цяло, работейки с извори на десетки източни езици.

Освен това станал основоположник на историческото проучване на етиопските догматически спорове и е един от основателите на руската школа по етиопистика.

Сред преките или косвени ученици на Болотов са няколко учени със световно значение, които се проявили като истински християни по време на болшевишките гонения. Такива са академик Б. А. Тураев - най-големият специалист по християнския Египет и Етиопия, участник в Поместния Събор и един от съставителите на службата на всички светии, просияли в руската земя. До смъртта си през 1920 г. бил староста на Университетския храм и обичал да чете в него Апостола.

Такъв бил и видният канонист В. Н. Бенешевич, познавач на гръцките, славянските и грузинските канонически сборници. Двадесет и петата годишнина от своята научна дейност посрещнал на скамейката на подсъдимите заедно с митрополит Вениамин и макар че на процеса бил оправдан, все пак в 1937 г. бил разстрелян. Значителна част от неговата библиотека влиза в състава на днешната библиотека на Санкт-Петербургската Духовна академия.

Като си представи научната ерудиция на Болотов, човек си задава въпроса: как такова познание за Свещеното Предание на Църквата е могло да се съвмещава зад стените на академията с лишеното от каквато и да било светоотеческа почва богомислие на протоиерей Янишев и с така явно противната на светите отци, древни и съвременни, икуменическа дейност? За съжаление, именно Болотов и неговите по-малко надарени колеги са положили основите на академичното волнодумство, тъй че в XX в. традиционно-православните гръцки богослови вече говорят за „протестантстващата руска школа”, основана от Болотов. Главно изобретение на тази школа станало понятието „теологумена”, въведено от Болотов в неговите „Тезиси за филиокве-то”, без каквото и да било позоваване на отците.

„Теологумена” е не достоверно, а гадателно знание за Бога, което според него, има свое място в Църквата. Но, според Православното учение, Църквата познава Бога, така, както Го познава Синът (Иоан 17:8), защото самата тя е Тяло на Сина. Отклонението от истината при християнина може да има само една причина – личният грях. Допускайки „теологумени”, Болотов приписва вече не на човек, а на самата Църква греховно неведение, възможно само за нейните чеда. Очевидно е, че неговото отношение към латинството изобщо не се е повлияло от светиите, чрез които Църквата определила своето отношение към тази ерес.

„Протестантстващата школа” обаче отишла още по-далеч, открито отхвърляйки един от Вселенските Събори – Петия, виждайки (по думите на Болотов) „случайност” и плод на „самолюбие” от страна на светия (!) цар Юстиниян при осъждането на Теодор Мопсуетски. Теодор бил предаден на анатема, защото изповядвал у Христа човешка личност, отличаваща се от Личността на Бог Слово. Но като Теодор Мопсуетски мислели и всички професори, така че проклятието на отците на Събора тях не ги плашело…

Така се разминали пътищата на науката и богословието. Предстояло академиите да отгледат най-горчивите си плодове – нихилистите, Гапон, обновленците. Проклятието на Вселенския Събор надвиснало над академичната ученост, макар връзката на академията с Църквата все още да била налице и затова времето, в което се преумножавал там греха, се отличавало и с преизобилие на благодат.

Ректор на академията бил архимандрит Теофан Бистров (от 1911 г. епископ Полтавски), който съзнавал, че живи, а следователно истински училища на Православното благочестие били не академиите, а манастирите. По времето на своите поклоннически пътувания бил назидаван от старците в манастирите, записвал пророчествата за съдбата на Православието и Русия и за нейното възраждане преди края на света. В богословието владика Теофан настоявал за следването на светите отци, сам съставил нова редакция на „Добротолюбието” и труд за тетраграмата на Божието име. Завършил земния си път през 1943 г. във Франция и там е местночтим подвижник на благочестието.

Истинските учители за всички християни от онова време, каквито са той, св. Иоан Кронщадски и св. Игнатий Брянчанинов, никога не са учели, че човек, дори в битността си на професор може да живее като православен, а да разсъждава като западен професор. Защото за тях основна грижа винаги е била догматите да се излагат така, че да отговорят на най-главния въпрос: „Що е духовен живот и как да се настроим за него?”

Из „Очерци по история на Санкт-Петербургската епархия”, СПб., 1994. с. 209-210

Информ-религия

Превод: Свещ. Божидар Главев