Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Кратък разбор на 15-то правило на Двукратния (Константинополски събор)

 

 

Единственото основание на отделящите се от единството на Църквата, поради различните отстъпления на висшия клир, е 15-то правило на Двукратния събор. Съвсем естествено такова сериозно действие би трябвало да има далеч по-задълбочена и обширна каноническа обосновка, но както се оказва, за основа е взет един-единствен канон. При това неговата втора част. Първата част на това правило винаги се премълчава от злоупотребяващите с него, което никак не е случайно! Затова ще се опитаме да направим кратък разбор на пълния текст на канона, като посочим, в какво се състои злоупотребата с него от страна на отделящите се в разкол антиикуменисти и старокалендарци.

Ето какво гласи самото правило:

Каквото е определено за презвитери, епископи и митрополити, същото трябва да има още по-голямо значение за патриарси. Затова презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава, според както е определено и установено, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство, ако се докаже тази беззаконна постъпка. Впрочем това е определено и потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат единството на Църквата. Защото ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т. е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а, обратно, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепвания.

Видно е, че правилото се състои от две части. Първата част, (маркирана в червено), е неговата законоустановителна част. Тук е същността на правната норма и тази част, както е общоприето, има задължителен, императивен характер, което личи и от самия текст. Накратко, който прекъсне общение с патриарха си преди съборното му осъждане, да бъде съвършено изключен от свещенство.

Втората част, (маркирана в зелено), представлява изключение по отношение на първата, същинската, законоположителна част, като са споменати условията и мотивите за изключението.

Важно е да се знае, че двете части коренно се различават по ниво на задължителност. Задължителна се явява именно първата част, а втората само посочва случаи, когато тази задължителност бива отчасти суспендирана*. Втората част на правилото по същество е икономия – снизхождение, компромис, и в никакъв случай не може да ѝ се приписва ниво на задължителност равно на първата. По характер, втората част е разрешителна, а не задължителна.

Какви са злоупотребите на напускащите единството на Църквата въз основа на това правило?

По-горе се спомена, че канонът се „осакатява” чрез игнориране на неговата главна част. А какви са мотивите? Ако е представен в пълния му текст, канонът дава съвсем ясна представа за съотношението между задължителната и допустителната (икономийната) част – между правилото и изключението. Затова, като игнорират първата част, злоупотребяващите представят втората самостоятелно и така превръщат изключението в правило, а икономията подменят с акривия. По-конкретно - да прекъснеш общение вече става не просто възможност, а безусловно задължение. И това е само началото на злоупотребите и каноническите нарушения. Какво следва по-нататък:

Дори да вземем само тази втора част, от нея се разбира, че тя просто дава право, (без да формулира задължение), да спрем поменаването на патриарх или епископ, публично проповядващ ерес. Превръщайки това право в задължение, злоупотребяващите разтеглят действието на канона, въвеждайки следната неправославна антиканонична логика: Щом като непоменаването вече е задължение, тогава тези, които продължават да поменават се явяват нарушители, които на свой ред също не бива да бъдат поменавани.

Една от причините за бързото роене на антиикуменическите, старокалендарни разколнически формации е, че се образуват специфични логически вериги за непоменаване. Например: Не бива да имаме общение с А, защото той поменава Б, който поменава В, който поменава Г, който поменава… Я, който е икуменист. По тези вериги за непоменаване неизменно на определен етап възникват несъгласия, последвани от анатеми и проклятия.

Друго разтегляне на действието на канона е, че злоупотребяващите не се съобразяват с факта, че нам е дадено право само да спрем да поменаваме еретичестващия епископ. Но после оставяме Господ да устрои изход от тази сложна ситуация, решението на която не е по човешките сили. А изходи в Историята на Църквата Господ е давал не веднъж, като примерно прибере проповядващия ерес или го замени с друг. Канонът обаче не дава право на никого да се присъединява към епископи-самозванци, или пък да поставя начало на алтернативна църковна иерархия, нарушение към което биват съпричастни всички, напускащи единството на Църквата и отделящи се в разкол.

По-нататък родените от акривията, сиреч от безкомпромисното прилагане на каноните, лъжеепископи и лъжесиноди, се впускат и в други канонически нарушения: „епископски ръкоположения”, извършвани от един „епископ”, при положение, че каноническият минимум е двама или трима; „ръкоположения” на хора, за които се знае, че има канонически пречки за това и т. н. Значи акривията вече им е свършила работа, за да се отделят от законната иерархия, но после, когато трябва да приложат каноните към себе си, се отдават на безгранична икономия. А като се има пред вид, че всеки от тях се е самообявил за „най-православен” и по тази причина няма кой да му търси сметка, слободията става пълна и неконтролируема.

Неминуемо последствие от всичко това е, че се променя и същността на вероизповеданието. Нарушаването на каноните влече след себе си една цяла изопачена и неправославна еклисиология, силно наподобяваща протестантската. Както протестантите са убедени, че всеки е свободен сам да тълкува и прилага Свещеното Писание, така отделящите се в разкол антиикуменисти и старокалендарци са убедени, че всеки сам е свободен да тълкува каноните, дори да ги редактира, както те правят с разглежданото 15-то правило.

Друго доказателство за тяхното опротестанчване е, че историята на тяхното роене представлява сбито синтезирано копие на историята на размножаването на протестантските деноминации. А днес както при протестантите са налице фундаменталисти и икуменисти, такива са налице и при бившите православни антиикуменисти и старокалендарци. Фундаменталистите отричат присъствие и действие на Божията благодат у други, освен у себе си, затова прекръщават и преръкополагат присъединяващите се към тях. Но това, че подменят авторитета на Църквата със своя собствен, позволява да бъдат определяни като протестантстващи, а не като православни фундаменталисти. Изключително куриозно е положението на т. нар. умерени противостоящи, които съвсем в духа на икуменизма смятат, че Божията благодат може да присъства и действа както при тях, така и при онези, от които са се отделили. Следователно те би следвало да бъдат определени като бивши православни антиикуменисти - настоящи икуменисти.

Изводът от казаното е, че в никакъв случай не бива да се поддаваме на изкушението да напускаме каноничната Църква, заради отстъплението на някои представители от висшия клир, защото стигаме до следния абсурд: прекъсвайки общение с нея, със сигурност се оказваме извън Църквата и докато бягаме от православните икуменисти, отиваме при неправославни антиикуменисти.

 * суспендирана – спряна, прекратена за неопределено време

Други статии от същия автор:

module-template18.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти