Към една монахиня старецът отправил следните наставле­ния:

Когато постъпките и греховете на ближните те възмуща­ват и ти нарушават душевното спокойствие, ти се ръководи от следното:

а) Ако греховете на ближния ти, които ти желаеш да по­правиш, нарушават твоя душевен мир и те раздразняват, това значи, че и ти грешиш (с раздразнение и с нетърпимост) и сле­дователно не ще можеш да изправиш греховете с грехове. Те се изправят с кротост.

б) Ревността, която иска да изтреби всяко зло, сама е велико зло.

в) Помни, че в твоето око има греда, а ти забелязваш слам­ката в окото на ближния (Лука 6:42).

г) Има неизбежни несъвършенства, а има и полезни такива. Понякога чрез злото се утвърждава доброто.

д) Примерът на Божието дълготърпение трябва да обузда­ва нашата нетърпеливост, която ни отнема душевния покой.

е) Примерът на Господа Исуса Христа ни показва с каква кротост и търпение трябва да понасяме човешките недостатъци и ако не сме поставени да ръководим хората, трябва да гле­даме с кротост на злото у другите.

ж) На всички ни се струва голямо онова провинение на ближния, което нас самите ни изобличава в нещо.

з) Нищо не може така да ни успокои и да ни примири с греховете на ближните, както мълчанието, молитвата и любовта.

***

Някой си, говорейки за един свой роднина самоубиец, започнал да доказва, че Бог може и на него да прости.

– Не е наша работа да мислим по тоя въпрос – отвърнал старецът. – Господ наистина може и да му прости. Нашият дълг обаче е да изпълняваме повелите на закона. То е както със зем­ния съд. Съдиите са длъжни да определят наказанието на прес­тъпниците по закона, а царят може и да ги помилва. Един свят мъж (св. Василий Велики) се помолил за езическия цар Траян, но чул глас: „Не дръзвай да се молиш за такива!"

***

Веднаж, съпровождайки стареца в неговата разходка из го­рата, някои му казали:

– В еди-кой си монастир има монаси доброволни затвор­ници.

Батюшката отвърнал:

– Този духовен път е опасен. Когато човек е в уединение, страстите му растат, тъй както тревата расте гъсто там, дето не се тъпче. А дето постоянно се ходи (например, по пътищата), там трева не расте. Мнозина отиват в уединение, подтиквани от своята нетърпеливост. А за нас е полезно, когато ни бутат и ни безпокоят. Онова дърво, което постоянно е разлюлявано от вятъра, пуска по-дълбоки и по-здрави корени. А дървото, което расте на завет, изведнаж при буря може да се повали.

***

Някои казали на стареца:

– Ето пак настъпи неурожай!

– Да – подтвърдил той. – Малък е добивът на храни, за­щото греховете ни са много. Бог наказва със слаба реколта, задето съвсем престанаха да спазват постите хората, та да­же и простолюдието. Затова, като не искаме да постим добро­волно, ще трябва да постим по неволя.

Архимандрит Серафим, „Оптинските старци”, София, 1991