По обичая си за полза на душата предлагам на разглеждане апостолските слова: „Със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение (Рим. 10: 10). Тези думи са ясни за знаещите и разбиращите, но за по-незапознатите се изисква някакво обяснение.

Със сърце се вярва за оправдание – за правда и оправдание. Да се вярва в правдата означава първо да се вярва в Сина Божий, нашия Господ Иисус Христос, Който се роди по плът от Пресвета Дева Мария и Който според думите на апостола е „за нас премъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление” (1 Кор. 1: 30); и второ, да се вярва в Неговото Божествено учение и Неговите Божествени заповеди.

Блажени са, казано е, гладните и жадните за правда (Мат. 5: 6), тоест тези, които усърдно се стараят да изпълняват Божествените заповеди.

С уста се изповядва за спасение. В първите времена на християнството, когато е имало голямо гонение на християните от страна на езичниците, тези думи са имали едно значение, а именно: езичниците са търсели и преследвали навсякъде вярващите в Христа и са ги принуждавали да се отричат от Христа и тези, които не са се отричали, а твърдо изповядвали вярата в Христа, получавали не само незабавно спасение, но и мъченически венци, и те до днес се прославят от Църквата.

А сега когато времената на мъченичеството са отдавна отминали, апостолските думи: с уста се изповядва за спасение, имат друго значение, а именно: този, който със слово и дело проповядва истината, любовта, милостта и доброжелателството към ближните, той ясно изповядва пред всички своето спасение. И обратното: този, от чиито уста излизат думи на завист, ненавист, гняв, паметозлобие, лъжа, клевета, осъждане и унижение на ближните, такъв ясно изповядва пред всички не своето спасение, а точно обратното.

Свети Иоан Златоуст в една своя беседа, разсъждавайки за злополучната участ на Семей, който от завист порицавал свети цар Давид, казва, че повече са погиващите „от зли слова, отколкото погиващите от зли дела”, защото малцина смятат за нужно да принасят покаяние за произнесените слова. Такава беда ни сполита заради недостатъка на любовта и доброжелателството към ближните и преди всичко заради недостига на смирение, върху което се съзижда любовта. Свети апостол Павел пише: „Да имам… такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува” (1 Kop. 13: 2-3).

Но какво да правят тези, които изпитват недоброжелателство към ближните, завист, осъждане и презрение? Такива следва да се погрижат за изправяне на своя нрав. А това изправяне изисква, първо, смирено и искрено осъзнаване и разкаяние пред Бога и духовния отец; второ, евангелско самопринуждение да удържат езика и помислите си от порицаване на другите. Не напразно в Евангелието е казано „Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). И трето, това изправление изисква усърдна и смирена молитва със словата от Акатиста: „Господи, Ти Който си изцелил сребролюбивата душа на митаря Закхей, изцели и моята окаяна душа от недоброжелателството и завистта, от осъждането и злопаметството”.

Чрез самопринуждение и смирена молитва получили спасение много каещи се и смиряващи се грешници. На Господ е по-приятен каещият се грешник, нежели праведник, който се превъзнася и унижава другите и като ясно доказателство за това служи евангелската притча за митаря и фарисея. Покаянието и смирението са по-нужни и по-необходими от всички добродетели и тази нужда не се прекратява до края на живота. Свети Иоан Лествичник на основание словата на свети цар Давид пише: „Не постих, ни бдения извършвах, нито на земята падах, но се смирих и Господ ме спаси”.

Нека и ние да се сподобим по неизреченото човеколюбие и милосърдие на Сина Божий, Който се роди по плът в пещера и бе положен в ясли, да бъдем избавени от безсловесен нрав и нечестиво житие.

Преподобный Амвросий Оптинский (Гренков), Общие праздничные приветствия и письма к отдельным лицам

Превод: прот. Божидар Главев